събота, 27 февруари 2010 г.

01: Неприличен роман



Автор: Ивайло Борисов
Издател: Колибри
Формат: 130 Х 200
Година: 2010
Стр: 264
Цена: 14 лв

Спечелих първата книга на Ивайло Борисов като награда в литературен конкурс и бързам да споделя впечатленията си. Самият факт, че сериозно издателство като „Колибри” поема риска да издава български автор, и то неизвестен би трябвало да говори немалко за качествата на романа.
А качества този „Неприличен роман” има, и то доста.
Книгата грабва още от първата страница и тръгва много силно. Авторът пише увлекателно за детството си и с размах рисува една правдива картина на България в края на социализма. Читателите, родени в края на 70-те и началото на 80-те години на миналия век ще навлязат още по-надълбоко от останалите в описанието, защото събитията важат за тях с по-голяма сила. Всяка дума тежи на мястото си като дялан камък и те пренася неусетно в събитията, все едно си там. Езикът е директен и хаплив, дори циничен – ако авторът можеше да си облизва брадата, нямаше да има нужда от бръснач. Няма ценности и порядки, които Ивайло Борисов да е пожалил през този период и да не ги разпъне на книжния кръст, били те партийни, семейни, училищни, казармени и като цяло обществени.
Романът е до голяма степен автобиографичен, в това няма и капка съмнение. Следва преселването на героя в столицата и купищата перипетии, през които много от нас са преминали, свързани с работа, наеми, квартири, хазяи, кофти съседи и какво ли още не. Започва развитието му като графичен дизайнер, а оттам – и градацията в мечтите и желанията му. Тук трябва да споменем и градацията в езика на героя, който става все по-бодлив – изглежда невероятно, но явно може и повече. Не оставяйте с грешно впечатление, цинизми почти няма, нито пък дразнещи греди в стила на писане. Просто вижданията на автора, макар и убедително подплатени с верни факти, могат да вбесят с пяна на устата много хора. Не всички славят капитализма така и виждат света по този начин. Повечето от тези читатели ще обърнат гърба на книгата, където се мъдри снимка на писателя за да се убедят, че той е просто поредният „нормален софийски дришльо” – очилат киселяк, подстриган първи номер и с чанта през рамо. Такива циници бъкат в столицата на всеки квадратен метър, ще поклати глава този читател и успокоен ще продължи да чете. Нека чете – авторът вътре обработва точно тези хора.
Признавам, че дори аз на моменти бивах подразнен от поведението и разбиранията на героя/автора. Неща от типа на свободната употреба на леки наркотици, биене на жени, употреба на алкохол от сутринта, стремеж към скъпи вещи, говорещ за снобизъм, постъпки встрани от здравия разум и запуснатост, граничеща с мизерия са ми неща, меко казано чужди. За сметка на това всеки път одобрително клатех глава, щом видех как човек трябва да отстоява правата си за всичко и навсякъде по какъвто и да било начин, поемането на отговорност, как действително трябва да се работи и прочее. Проблемът с героя в книгата е идентичен с проблема в новия филм за „Шерлок Холмс” и коренно различния детектив. И в двата случая просто трябва да приемеш героите такива, каквито са и всичко ще си дойде на мястото.
Да не пропусна, авторът има и блог – непременно го посетете. Като допълнителен плюс бих искал да спомена чудесната корица на книгата – връзва се отлично с тематиката и грабва окото на читателя. Като съществен минус ще спомена цената – 14 лв за 260 страници, отпечатани в Симолини? Не че не си струва, ама...
Много хора ще се влюбят в „Неприличен роман” и с нетърпение ще очакват следващата книга от автора.
Немалко ще намразят и двете.
Едно е сигурно – „01: Неприличен роман” на Ивайло Борисов не е книга, която можеш просто да подминеш с безразличие.
Трябва да се оставиш ТЯ да премине през тебе.

Между другото, този пост в блога може да го прочетете и в Словесата. Оле.

сряда, 17 февруари 2010 г.

Мигновечност



Автор: Атанас П. Славов
Издател: Аргус
Формат: 130 Х 200
Година: 2007
Стр: 224
Цена: 8 лв

Признавам си, че отначало подходих към книгата на Наско с известен скептицизъм. За разлика от повечето читатели, които предпочитат романите пред сборниците с разкази, аз съм точно наопаки. Първата ми грешка бе, че помислих "Мигновечност" за роман. Казах си: поредната фантастична книга на автор от фендъма, която е написана не за да разкаже някои история, а за да послужи за писателско самоизтъкване - навярно ще е скучна. После разбрах, че е сборник разкази. Бях разкъсван от съмнения, че Атанас Славов, бидейки представител на фантастите от по-старото поколение, закърмени основно в руска/съветска фантастика и отричащи всичко американско ще прокара подобни идеи и в "Мигновечност".
Колко много съм грешал...
Книгата е много добра - в това няма съмнение. Направи ми голямо впечатление следното: Наско успява по някакъв начин (който искам да разбера, а не мога) в разказите и новелите да комбинира непреходни постулати от класическата научна фантастика с актуални проблеми на съвремието, поднесени на достъпен език. С други думи, сборникът е до голяма степен универсален: може да се чете с интерес и от малки, и големи.
"Мигновечност" съдържа 7 разказа и 7 новели. Разказите са обединени в интересен цикъл - заглавията им са същите като заглавията на световноизвестни романи и филми.
Е, да пристъпяме към действие.

1. Трудно е да бъдеш дог - забавен кратък разказ, който в малко страници казва много неща. Обръщат се представите за човек и животно, породени от сблъсъка на два разума.
2. В търсене на изгубеното време - това не ми хареса, съжалявам. Скиталчествата на изгубената машина на времето на Хърбърт Уелс са прекалено сатирични, осмиват незаслужено известни писатели на фантастика. Краят бе повече от нелеп, а финалните авторови думи, отпечатани с курсив в постскриптум са проява на лошо чувство за хумор и не представляват нищо повече от последния пирон в ковчега на разказа.
3. Време разделно - този разказ радва! Отново кратичък, стартира в пасторална обстановка и постепенно разбираш, че нещо не е наред, не е както трябва и завършва с оригинална идея.
4. Сън в лятна нощ - я я, Наско Славов можел да пише и киберпънк! И то много добре! Разказ, издържан в най-добрите традиции на Уилям Гибсън (или поне на Григор Гачев). Изненадващ финал и внезапно появило се в мен чувство на носталгия по гибсъновите "Невромантик" и "Джони Мнемоник", нийлстивънсовия "Снежен крах" и дори Робърт Блонд и неговите "Хроники на Орм"...
5. Война и мир - разказ, който няма и трошица диалог, не разбрах нищо и съответно не ми хареса. Единствен плюс: "Когато пораснат, момченцата започват да играят на война, момиченцата започват да играят на любов и не е ясно кое от двете е по-опасно".
6. Сто години самота - странен разказ, в центъра на който е Човекът като Творец, величието му въпреки всичко да е против него. Щеше да е още по-хубав, ако бе по-дългичък и идеята бе разгърната по-обширно.
7. Матрицата 4: Резолюции - точно така, става дума за онзи Нео/Киану Рийвс и така нататък. Разказът лъха доста силнично на фенфик, ала краят е просто убийствен: появата на думата, дала заглавието на сборника е определено запомнящ се момент.
8. Виталертон - супер творба. Точка. Не знам дали е вярно, но се басирам, че Наско е работил в болница - описанията, термините и случките са просто прекалено реални, прекалено истински, за нула време те пренасят в този свят и все едно си там. Краят на новелата, завършващ с писмо-признание, ме покърти. Много силна идейност.
9. Пентаграм - г-н Славов, шапка Ви свалям и доземи Ви се покланям за разказа "Пентаграм"! Сборникът щеше да си струва ДОРИ в него да бе отпечатано само това. Еееех, любим мой хорър, кой може да предположи откъде ще изскочиш ти... Откъде да започна? От оригиналната идея да построиш небостъргач с формата на пентаграм и да го заселиш отгоре до долу САМО С АВТОРИ НА ХОРЪР? От класическите за ужаса тайни стаи, пророчества и тъмни прокоби? Или от гнусното чудовище, страховит демон, чиято поява ми напомня за Греъм Мастертън и неговия "Кошмар в Манхатън". Всичко това обрисува една страховита атмосфера, караща те да потръпваш нощем под завивките. Личен мой фаворит в сборника.
10. След пустинята - не е лошо, испаноговоряща обстановка, характерен за средата пейзаж и стил, дори се заформя типичен Revolusion. Особено на място е цитата: "- Чжи Юн, как си попаднал в тоя концлагер? - Навсякъде концлагер, сеньор! Цял свят концлагер! На родина искат възторжен роб - тук поне мога бъда зъл роб!"
11. Феести - докато го четях, все си представях филма "Аватар", въпреки че книгата излиза две години преди въпросната лента. Красотата на природните описания, извечният стремеж към свобода и любов, ярките цветове и пълнокръвния свят, придобил осезания карат читателя да се замечтае.
12. Сънища за космодора - сложна новела, описваща сблъсъкът на класическото с модерното чрез диалога на двама представители на различни цивилизации. Буквално се усеща как се променя психологията на единия от героите.
13. Сиянието на реката - много, много силна творба, започваща като класическо фентъзи и завършващо като научна фантастика. Демонстрира колко е труден пътят към истината, но и факта, че всяко терзанието по този път си е струвало.
14. Предсмъртната или първата болка - разказ, започващ с убийствени описания, уникално силни тропи, задържащи читателското внимание като паяк муха в мрежата си. За жалост не продължава толкова добре, а се трансформира в бледо копие на света от разказа Феести.

Прочетете книгата на Наско Славов.
Струва си.
Стига да успеете да я намерите все още...
А, да. За малко да забравя:

четвъртък, 11 февруари 2010 г.

Приятна свобода



Автор: Валентин Йорданов
Година: 2007
Тираж: 300
Издател: Оптимум
Печатница: Фортуна - гр. Дулово

Трети пореден пост - трета стихосбирка на Валентин Йорданов. Вече съм напълно убеден, че той е един от любимите ми съвременни български поети. Какво хубаво заглавие само - приятна свобода! Направо ти става едно готинко на душичката.
Няма да ви занимавам с много мъдрости - поезията не е като прозата, тя трябва да се чувства, не да се описва. Затова - напред към стиховете!

МОЯТ СВЯТ

Моят свят е бадемов,
моят свят е мечта,
моят свят е природа,
моят свят е река...
Невидян, несънуван и стремглаво живян,
той от мен пропътуван,
ала неизвървян.
Моят свят е поличба,
моят свят са слова,
моят свят е пътека,
моят свят е гора...
Мъдър, грешен и глупав, немислимо щастлив,
моят свят е изкуство -
хем реално,хем мит.
Моят свят е земята,
моят свят е небе,
моят свят е жена ми,
мойто малко момче.
Динамитен, пожарен, вулканично стаен
моят свят е емблема
на идния мой ден.
И когато запалят проклетата свещ,
моят свят ще е черен,
непотребно зловещ.
Моят свят ще витае като някакъв дух,
ще разпръсква хармония
като патешки пух.
И когото докосне, и когото допре,
той от мен омагьосан ще живее добре.
Моят свят е бадемов,
моят свят е мечта,
моят свят е постеля,
моят свят е съдба.
Моят свят нелудуван, не вибрира - тупти...
Моят свят е ключето за всички врати...

А сега едно философско - за живота:

ЖИВОТ

Животът е несигурен и кратък.
Животът е без право на повтаряне -
едно въже усукано от пясък,
катерене, пропадане, измаряне.

Животът е съдба, която пази
усмивките, пресекли светофара.
Животът е трева, която газим.
За някого е влак, за друг е гара.

Животът е рисунка по паважа.
Животът е снежинка посред лято.
За някого животът е доказване.
За друг… той просто е театър.

Животът е пулсиране на вяра.
Животът е пресичане на линии.
Животът е последно преговаряне,
измерва се със мигове отминали...

И накрая - последното стихотворение от стихосбирката, венец не просто на нея, а на цялото творчество на поета, любимото ми от Валентин Йорданов:

ЗАВЕТ

Завият ли очите ми с дантела,
посипят ли ковчега ми със пръст,
загледай се в крилете на орела,
разперени като надгробен кръст,
и запомни, че мъж не се жалее
с пресипнал глас и сълзи във очи.
Мъжът обича вино да се лее.
Мъжът обича песен да звучи.
Мъжът обича с вятър да се бори.
Мъжът обича мирис на тютюн.
Той никога на колене не моли.
Заклева се във хляб и във куршум.
На колене мъжът е като знаме,
пречупено сред бойното поле.
Мъжът е мъж, когато се изправи
и тръгне пред препускащи коне.
И ако ти в орела ме познаеш,
снагата си - топола - изправи,
запей ми песента, която знаеш,
единственно от нея не боли.
Разлей ми вино, за да се опия.
Цигара запали - да ми дими.
Повикаш ли ме - няма да се скрия.
Поискаш ли ме - хляба целуни.

Нямам какво повече да кажа - думите са излишни. Ето ви онлайн стихосбирката - четете.

А, и за да не си помислите, че вече съм го избил на поезия - другата седмица ще ревюирам едно сборниче с разкази.
Хау!

събота, 6 февруари 2010 г.

Жарава за причастие



Автор: Валентин Йорданов
Година: 2003
Тираж: 300
Редактор: Величка Димитрова
Художник: Ния Бурмова
Спонсори: един куп
Отпечатана в: печатница "РИТТ" - Силистра.

Продължавам със стиховете на Валентин Йорданов, а именно - втората му стихосбирка, Жарава за причастие. Отново се наблюдават характерната ритмика на стила, силната емоционалност, лъхаща от стиховете. Не се наблюдава т.нар. "синдром втора книга" - в световен мащаб в много от случаите втората книга на даден автор е по-кофти от първата. Тук е обратно - първата стихосбирка беше много хубава, а тази е още повече! Поетът е пораснал, минали са десет години от предишната книга, помъдрял е и е разбрал немалко истини. Ще илюстрирам тезите си с още три стихотворения:

КЛЕТВА

На жена ми

Да бе море - във тебе бих се давил.
Да бе земя - пребродил бих те сам.
Да бе звезда - ракета бих направил.
Да беше птица - с вятър бих те галил.
Да беше стих - аз щях да те създам.
Да беше песен - щях да те изпея.
Да бе светулка - щях да съм нощта.
Да беше жар - във тебе щях да тлея.
Да бе пътека - скитал бих по нея.
Да бе молитва - щях да те шептя.
Да беше звън - аз щях да съм камбана.
Да бе поток - аз щях да съм брега.
От хиляди, пак ти ще си призвана
да бъдеш моя същност и съдба!

Много чувствено, посветено на съпругата на автора. Чисто и просто красота.
Виж, следващото стихотворение си е типично мъжко, за типични хора на изкуството (и даже обикновени пияници):

НАСТРОЕНИЕ

Тази вечер конякът върви,
а кръчмарят чертичките драска.
Все едно е дали ще свали
от пиячите грозните маски.

И по масите-дъх на печал
като тежка мъгла се разстила.
Всяка чаша е вид огледало,
малък спомен на дъното скрила.

Пепелниците,пълни с пожар
на душите-във изповед грешни.
Как боли всеки фас догорял,
който може в сълза да проблесне.

Ти,кръчмарю,наливай коняк,
удави всяка мъка в заблуда,
изпразни всички чаши от мрак,
напълни ги догоре със лудост.

А ето и нещо, което срещам за пръв път. Интересно структуриране на творбата, характеризиращо се с максимално изчистване на думите с цел постигане на крайно психологическо въздействие:

СЛУЧКА

Звезди.Море.Вълни.Разходка.Вятър.
Целувка.Смях.Целувка.Свобода.
Мечти.Пейзаж.Часовник.Чайка.Пясък.
Прегръдка.Вяра.Грях.Сълзи.Жена.

Игра.Любов.Очи.Пожари.Шепот.
Страх.Целувка.Страх.Море.Дъга.
Раздяла.Болка.Рамка.Миг.Пътека.
Усещане.Молитва.Бяг.Жена.

Тревога.Крясък.Чайка.Случка.Вечер.
Тъга.Сърце.Поема.Самота.
Изкачване.Хотел.Надежда.Среща.
Любов.Целувка.Щастие.Жена.

Много, много добро. Няма да коментирам повече стихотворения - все пак трябва да има изненади и за вас, след като прочетете цялата стихосбирка, нали така :-) Ако не я намерите никъде - има я на официалния сайт на твореца.