петък, 7 април 2017 г.

ПЕСЕНТА НА НОЩТА



Дойде колкото можеше по-бързо. Когато влезе в селото, конят му се беше запенил, а краката му трепереха от умора. Ловецът скочи от седлото и хвърли юздите на притичалото циганче. Огледа се – площадът бе малък и прашен. Вляво от него се отвори врата – присви очи и огледа излезлите от кръчмата. Табелата й на верига, носеща името „При козодоя”, изскърца. Тръгна към тримата старци, които го приближаваха. Ръката му се отпусна небрежно над левия хълбок, където висеше оръжието му. Видя как старците трепнаха – движението му бе недвусмислено, заплашително.
- Ние те извикахме, ловецо! – излезе единия напред.
Той не му отвърна. Приближи се и изпитателно огледа опърпаното му облекло.
- Ние сме бедно село в беден край... – смутолеви другия – нямаме много. Аз съм старейшината и ...
- Как ще платите? – рязко го прекъсна ловеца.
- Ами... – старецът пристъпи нервно от десния на левия крак.
Той се обърна и тръгна към коня си.
- Хей, чакай, чакай....
Ботушите му потъваха в праха на площада почти безшумно.
- Събрахме парите!
Закова на място и се обърна. Бавно се върна при тях.
- Погрижете се за коня ми. Сега ще ям, а след вечеря ще ми разкажете какъв е проблема.
- Добре, добре. Заповядай! – тримата започнаха да му се кланят и да му сочат вратата на „При козодоя”.
Ловецът влезе. Помещението бе голо – само две маси, голяма незапалена камина и тезгях, зад който стоеше плешив мъж, тежащ колкото коня, с който дойде. Фанърд се протегна и седна на най-отдалечения стол с лице към вратата. От дясната му страна остана тезгяха с кръчмаря.
- Месо и вино! – изръмжа ясно и силно към разтреперания мъж.
Бръкна в джоба на ризата си и извади три цигари, които бе свил по-рано през деня. Нареди ги на масата, после щракна запалка и запали едната. След малко пред него се озова голяма глинена чиния с димящо парче месо, както и кана вино с една пръстена чаша. Фанърд не докосна чашата. Надигна направо каната. Пи дълго. Виното беше гадно, но след дългия път му се струваше като еликсир. След последната глътка плю шумно на пода и се нахвърли на месото. Приключи с яденето, точно когато вратата на кръчмата се отвори и вътре влязоха тримата старци, които го посрещнаха. Нямаше ли други хора тук, помисли си ловеца. От друга страна, колкото по-бързо се захване с работата, толкова по-рано щеше да приключи.
- Какъв е проблемът? – попита ги, палейки втората от трите цигари. Не ги покани да седнат при него.
- Ами... Не знаем. Имаме малка църква на края на селото, където започват гробищата....
- Чудесно! Да не искате да ви бия камбаната! – заяде се Фанърд, който бе атеист.
- Ами, не...То... Проблема е, че ...
- Ако до десет секунди не ми кажете какво искате от мен, яхам Вихър и си отивам.
Фанърд стана от стола и хвърли цигарата на пода. Смачка я с ток и се запъти към вратата.
- Някой яде труповете!
Ловецът се обърна към кръчмаря. Явно имаше по-големи топки, отколкото очакваше. Старците бяха смутени.
- Яде труповете?
- Да – намеси се старейшината. – Напоследък имаме висока смъртност. Лоши условия... Хората умират. Оставяме ги в църквата, където попа ги опява, а на следващия ден ги погребваме. Но през нощта някой яде от тях.
- Защо седят по цяла нощ? Смрад ли създавате?
- Ами не можем толкова бързо да копаем. Нямаме гробокопачи.
- Явно сте закъсали повече, отколкото изглежда.
- Ами не ни е лесно.
- Заведете ме в църквата!
Кръчмаря излезе иззад тезгяха и се поклони едва-едва. Фанърд си даде сметка, че не е от неуважение, а защото шкембето му бе твърде голямо, за да бъде сгънато.
Когато стъпиха на селския площад, луната бе вече изгряла. Сенките на ниските едноетажни къщи се криеха сред дърветата. Ако не беше кучешкият лай, човек можеше да мине през селото без да разбере. Фанърд се оглеждаше, а лявата му ръка отново бе отпусната над хълбока му, където висеше пистолетния арбалет. Скоро крачките на дебелия кръчмар се насочиха към една тясна улица, от чиито две страни имаше тесни дворове и каменни къщи. След стотина разкрача ловецът видя църквата, чиято камбанария се издигаше над околните дървета и се открояваше на фона черното небе. Водачът му спря пред вратата и се обърна:
- Аз съм до тук. Не ми се влиза вътре по тъмно.
Усмивката на Фанърд остана скрита в тъмнината. Отвори тежката букова врата и чу как стъпките оттекват в стените. Горяха свещи.
- Има ли някой?
Направи още две крачки. Видя маса, на която бе сложен ковчег. Приближи се и надникна. Усети лека миризма на разложение. Очите му се плъзнаха по тялото на сбръчкана старица. Лежеше със скръстени ръце, а върху тях бяха положени цветя. Отдавна не бе виждал толкова цветя в Отровените земи. Не забеляза следи от ухапвания по откритите части на тялото. Повъртя се малко вътре, но освен прашасала дамаджана с вино, друго не привлече вниманието му. Излезе от църквата и за негова изненада кръчмаря стоеше отпред.
- Мислех, че си духнал отдавна.
- Не съм. Чакам те.
- Донеси ми едно одеяло. Тази нощ ще спя тук.
Кръчмаря се ококори. После тръгна обратно към селото.
Фанърд влезе, колкото да вземе дамаджаната, седна на прага, сви си цигара и отпи от виното, което се оказа много по-добро от онова, което му сервираха в кръчмата. Имаше тежък мирис на подправки и леко тръпчив вкус. Тежко вино. Като за гробище.
След половин час Дебелия се върна и му подаде вързоп.
- Ами .. лека нощ! – смутолеви и си тръгна
- Моята ще е лека – засмя се Фанърд. Допуши цигарата и влезе в църквата.
Огледа се и избра да се настани в ъгъла до врата, откъдето се виждаше ковчега. Хвърли одеялото на земята и отиде да запали още свещи. Трябваше да има по-добра видимост. Още повече, че виното наистина бе тежко. След като прецени, че е готов седна на постелята. Сложи пистолет-арбалета до себе си, за да е в готовност. Опря тънкия си меч, който наричаше просто Острие на стената от дясната си страна. Отпи от виното и се облегна. Притвори очи, но зорко следеше масата с ковчега. Минаха няколко минути, после час. Два. Клепките му натежаха и той затвори очи. Ослушваше се. Чу мишки на тавана. После навън се обади бухал.
Внезапно изпука съчка. Резкия звук го накара да погледне изпод притворените клепки. Видя как вратата се отваря и се промъква тъмна сянка. Чуваше се тихо шушукане, сякаш сянката си говореше сама. После се приближи безшумно до ковчега. Ловеца се надигна стиснал в ръка Острие. Дребната сянка пъргаво скочи в ковчега и възседна трупа. Наведе се и се чу хрущене. Когато се изправи Фанърд видя да виси от устата ѝ месо и да се стича кръв. Той извика и се хвърли напред, замахвайки с меча. Очакваше всичко, но не и домовик – трупоядец. Не беше се сблъсквал до сега с такъв. Домовикът усети движението зад себе си и се наведе напред, избягвайки косия удар. После се хвърли към противоположната страна на ковчега. Стъпи на земята и погледна Фанърд. Озъби се. От устата му капеше кръв. Очите му горяха в червено. Цялото му тяло, което беше високо на половина на ръста на нормално сложен човек, бе покрито с дълги косми, слабо и приведено напред. Пръстите му бяха криви и завършваха със заострени и извити нокти, а ушите стърчаха отстрани на главата като на прилеп. Фанърд се хвърли в невероятен скок над ковчега с тялото, но домовика бе изключително пъргав. Шмугна се под масата и изчезна през вратата. Ловецът изпсува. Избърса чело и погледна трупа. Цялото лице на възрастната жена бе отхапано. Под кървавата маса се беелеха кости.
- Мамка му!
Залости вратата на църквата и легна в постелята си. Утре щеше да го хване.

Събуди го драскане. Всяка една жила в тялото му се изопна от напрежение. Скочи за секунда, държейки в лявата си ръка арбалета, а в дясната Острието. Вратата се отвори. Фанърд се хвърли напред и опря жадната стомана на гърлото на влезлия.
Момичето, което бе притиснал на входа на църквата извика уплашено.
- Коя си ти?
- Аз.. аз.... аз...идвам при баба....
Фанърд се усмихна. Днес явно щяха да погребват старицата. После се сети за домовика-трупояд.
- Мисля, че е по-добре да затворя капака на ковчега.
- Защо? Какво е станало?
Ловецът пусна момичето и му заповяда да не мърда от врата. После отиде и закова капака на ковчега. Разказа ѝ за нощта и срещата с изчадието. Когато приключи и се обърна видя, че момичето се е свлякло и захлупило лице. „Милата ми баба, милата ми баба”, нареждаше то и плачеше. Фанърд се смути. Не знаеше какво да каже или направи. Знаеше само как да върти меч и да стреля. Приближи се до нея и тромаво сложи ръка на рамото ѝ. Изненада се, когато тя стана и се сгуши в него. Тялото ѝ се тресеше от хрипове. Погали косата ѝ и я изведе от църквата. За негово облекчение видя да се задава попа и старейшината. Остави ги да се оправят с опечалената и се върна в кръчмата. Закуси и отиде да види дали циганчето се погрижило добре за коня му. Остана доволен и хвърли медна пара на момчето. После се запъти към гробищата. Видя събралите се хора – около двадесетина човека. Попът четеше от малка разпокъсана книга напевно. Момичето, което срещна по-рано бе там. Опряно на ръката на старейшината гледаше към черната зейнала яма. Фанърд постоя, докато видя как присъстващите един по един взимат шепа пръст и хвърлят в дупката върху ковчега. Хората се отдалечиха, когато той се наведе и хвърли буца пръст. Каквато е да беше старица, каквато и да беше религията, никой не заслужаваше да бъде изяден след смъртта си. Тръгна да се разхожда из полето на мъртвите. Чуваха се успокояващи песни на пойни птици, жужене на насекоми, далечни удари на брадва. Ловецът седна под едно дърво и отпи от меха с вода, който бе взел от кръчмата. Допадна му спокойствието около него. Един скакалец скочи на коляното му. После избяга. Фанърд каза:
- Защо ме следиш?
Иззад близкото дърво се показа момичето, което оплакваше баба си.
- Не те следя. Наблюдавам те. Нали ти трябва да се справиш с домовика-трупояд!
- Ще се справя.
- Снощи не можа.
- Но тази вечер ще го убия.
Момичето седна до него. Беше облечена с дълга, широка рокля от черен плат, с висока яка и ръкави до средата на ръката. Фанърд я погледна. Слънцето подпалваше ситните лунички по лицето ѝ, а очите ѝ тъжно-синьо сияеха в мъката си. Момичето неуверено запя. В началото тихо, но постепенно изви глас, който се разнесе в околността. Фанърд слушаше като омагьосан. Толкова тъжна песен, а сякаш дава живец и упование, а извивките на гласа – наслада за сетивата.
Когато след няколко минути последните думи излетяха към планините, Фанърд попита:
- Какво беше това?
- Песен. За баба ми. Тя ме научи!
- Не съм чувал такава песен до сега...
- От далеч е. От юг. Там, където е родена баба ми, където хората са имали всичко в далечни времена – свобода, животни, плодородна земя, където равнината е срещала планината, където реките са извирали от скалите, където щастието и любовта са царували. – момичето замълча за миг – Поне, докато не дошли черните, брадати главорези, които поробили земята и семейството на баба не избягало.
Мълчаха всеки с мислите си.
- На колко си? – попита я Фанърд.
- Има ли значение. Светът умира и за млади, и за стари.
- Но ти си жива.
- Толкова мъртви хора се разхождат като живи, че ми се иска да видя как е от другата страна.
Ловецът замълча. Момичето се обърна към него:
- Искаш ли да ти помогна за домовика?
- Ти? На мен да помогнеш? – не можа да скрие почудата си Фанърд.
- Да! По нашите земи са познати тези духове. А и аз от баба знам как може да го прилъжем.
- Хм. – Фанърд не бе сигурен, че трябва да включва крехкото девойче в лова си. Не, че имаше план. Смяташе пак да се скрие в църквата и да чака в засада да се появи съществото.
- Какво знаеш за тях?
- Домовикът е домашен дух. Обикновено е покровител на семейството, на дома, на бащиното огнище. Хората, в чиято къща е, му оставят храна всяка вечер, за да е сит и да не пакости.
Фанърд се усмихна.
- Искаш да кажеш, че този е гладен?
- О, да, много е гладен! Затова е станал и трупояд.
- Ще го примамя тогава с храна и ще го убия!
- Не – тръсна глава момичето - ще го примамим двамата. Не смяташ ли, че искам и аз да отмъстя за това, което стори на баба ми.
Ловецът се замисли и кимна.
- Добре. Ще участваш, но ще стоиш зад мен през цялото време. Не искам да те нарани!
- Все едно ти пука ти за мен... – тя избяга между дървета. Отдалеч се чу как вика: - Казвам се Айли. Така и не ме попита.
Фанърд остана сам в жаркия следобед.

Слънцето докосна хоризонта с крайчето си, когато ловецът вече крачеше към църквата. В раницата си носеше голямо парче печено телешко, което смяташе да ползва за примамка. Бе заменил малкия пистолетен арбалет с голям арбалет, който имаше мощност да убие бивол от 100 метра. Влезе в църквата, посла одеялото си до врата, после закрепи една греда, върза я с въже, така че като го дръпне, тя да падне и да залости вратата. Планираше един да излезе жив от църквата. После остави месото на масата, приготви арбалета и седна. Рано беше, но искаше да е готов. Слънцето залезе и гъст мрак плъзна из ъглите на помещението. Фанърд се отпусна. Усещаше миризмата на печеното месо. Нямаше начин домовика да не дойде. Тогава чу шум. Клекна готов да скочи, държейки въжето в ръка. Вратата изскърца и се отвори. Слаба фигура се вмъкна:
- Аз съм – чу се женски глас. Фанърд изруга на ум.
- Какво правиш тук?
- Нали се разбрахме заедно да убием трупояда! – макар думите да бяха изречени шепнешком, ловеца чу яда в нотките им.
Момичето мина покрай него и остави на масата голяма паница.
- Месо! Домовиците повече обичат мляко – прясно издоено!
- Не знаех – каза Фанърд
- Как ще знаеш като не искаше и да ме попиташ – заяде се Айли.
После се обърна и седна в постелята му. Фанърд се настани до нея. Раменете им се докосваха. Звуците на нощта се настаниха в тишината, настанала между тях. Чакаха. Времето бе на тяхна страна. Два самотни силуета в скелета на символа на старата вяра. Айли се напрегна. В следващия миг и Фанърд чу шум като от влачене. Малката изкривена фигурка влезе предпазливо. Огледа се и подуши въздуха. Храната на масата привлече вниманието ѝ. Домовикът се хвърли към млякото и лакомо започна да лочи. Фанърд дръпна въжето – вратата се затвори и гредата падна, залоствайки вратата. Съществото нададе вой и се хвърли към мъжа. Беше адски бързо, а острите нокти разрязаха ръката на ловеца, който едва успяваше да отразява ударите. Айли вдигна тежкия арбалет, изчака подходящия момент и дръпна спусъка. Чу се звън на тетива, вой и трясък. Две тела паднаха.
- Мамка му! Защо стреляш по мен?
Айли се приближи и видя Фанърд и падналия под него домовик. Стрелата стърчеше от дланта на ловеца, пронизала през гърдите и злобното същество.
- С една стрела два заека! – усмихна се момичето – Отивам за помощ!
Излезе да доведе знахаря и старейшините. Радваше се. Фанърд нямаше да ѝ се сърди дълго, а можеше и да се съгласи да я вземе със себе си. Айли искаше да стане ловец. Вече нямаше какво да я задържа в забутаното село, а странникът беше най-добрия билет да промени живота си. На излизане Айли пееше за далечната прародина на свободните хора.

АВТОР: ВАЛЕНТИН ПОПОВ


неделя, 2 април 2017 г.

АПРИЛСКА ПРОМОЦИЯ



Промоция в рамките на този месец :) Ако имате интерес и искате да поръчате 2 от 5-те книги на снимката, или пък всичките, пишете ми във фейсбук, или на имейл scarecrow@abv.bg. Над 100 разказа, разположени на близо 1300 стр, събрали в себе си едни от най-добрите образци на съвременната българска жанрова проза. Ако обичате да четете ужаси, фентъзи, фантастика - тези книги са само за вас.

П.С. За провинцията - пращам по Еконт с наложен платеж, за София - може да се видим и да ви ги връча лично.

понеделник, 27 март 2017 г.

НАЙ-ВЕЛИКИЯТ ЗООПАРК В СВЕТА



На майка ми.
И на Нийл Геймън.


Я гледай ти. Да не ми е името Фьодор Джуджето, ако това не е дете. Ела насам хлапенце, не се бой. Старият Фьодор може да има брадавици по лицето и носът му да е като на чапла, а зъбите големи като тесли, но той определено не яде деца. Не-не-не, в никакъв случай, макар да имам братовчеди, които не се свенят да го правят.
Загуби се май ти, а? Къде са мама и татко? Вкъщи? Бре, много си смел да идваш тук самичък. Откъде толкова храброст в едно момче на 7-8 години? Ааа, наесен правиш 9, извинявай. Голям мъж си вече ти, направо си надмина опашчицата. Е чакай де, върни се тук! Какво се фръцна? Много обидчив се извъди.
В днешно време не е хубаво деца да скиторят самички насам-натам. Преди стотина години, когато бях хлапе като теб, че и по-малко, беше другояче. Бродех из родните планини, завирах се в пещерите, катерех се по овошките, ходех до реката да плувам и ловя риба. Ала тогава времената бяха спокойни, не като сега. Нароиха се много лоши хора... и не само.
Я кажи, ти как ни откри? Как стигна дотук? Каква карта и какво описание? Да видя тоя стар лист от тетрадка, дето си открил на тавана ви! Излизаш от къщата и тръгваш по пътечката надолу, към акациевата гора, прекосяваш я и продължаваш през поляната с глухарчетата и маковете. Пресичаш изоставената жп-линия, заобикаляш голия хълм и навлизаш в мочура. Тц-тц-тц, чак са нарисувани камъните, по които да стъпваш, за да не потънеш в блатото! После си до стария полусрутен мост, обвит в бръшлян, и хвърляш три камъка – един да прехвърли моста, един да се удари в гранитното му туловище и един да изсвисти в мрака под него, за да прогониш трола, който се крие отдолу. Навлизаш в тъмното, намираш опипом решетката и бръкваш, за да стиснеш ключа, с който е заключена отвътре. Влизаш и чак сега си светваш – със свещ, а не с фенерче, и я палиш с кибрит, а не със запалка. И след няколко минути спокоен ход в бетонния тунел се озоваваш на светло – пред портите на Дайър Хаг, най-великия зоопарк в света.
Бас държа, че ей сега ще разбера кой е чертал тая карта. Имаш ли по-голям брат, сестра? Не? А някой шантав чичо или вуйчо, дето цялата рода се мръщи, като го види по семейни събирания? Може би особена леля, която гледа на карти, вари странни чайове и носи куп дрънкулки? Пак не? Хм.
Абе, аз съм много завеян дъртак. Твоят баща се казва Томас, нали? Познах! Едни очила да ти сложа и си същия! Помня баща ти, естествено, той дойде тук преди тридесетина години, когато беше горе-долу на твоята възраст. Как мога да забравя едно хлапе, което изстрелва по пет думи в секунда и устата му не спира да мели. Ти не си като него, мълчалив си, затворен. Сигурно си се метнал на дядо си, а? Той е начертал картата и направил описанието! Отначало помислих, че е баща ти, но точно този тип тетрадки, тази хартия се произвеждаха преди половин век и отгоре.
Главата си залагам, че туй ще да е бил малкият Мики. Мдааа, като те гледам как пребледня, той е дядо ти. Дребно като мишле, набито и широко в раменете селянче, чиито уши са така големи в долната си част, че почти опират раменете му. Техните сигурно бая са ги дърпали. Същия непреклонен поглед и същата инатчийски стисната уста като твоята – така стисната, сякаш челюстите му са занитени за главата. Помня го... Старият Фьодор помни всички деца.
Така и така си дошъл, да взема да те пусна и разведа из зоопарка? Огромен е и едва ли ще ни стигне времето да ти покажа всичко, но може и да успеем в рамките на деня, днес е неделя и ти си единственият посетител. Аз по принцип в неделя почивам и не приемаме гости, но днес по изключение съм тук. Знаеш как е – налага се отвреме-навреме трева да се окоси, листа да се съберат, затлачени фонтани да се отпушат, да варосам някоя ограда или дърво... Хайде влизай, майната им на задълженията, работа ще има и след нас. Трябва първо обаче да си платиш таксата. Искам да обърнеш всичките си джобове в дланите ми. Давай! Какво имаме тук? Няколко дребни монети, три бонбона, малко печен слънчоглед. А джоба на ризата? Стъклено топче и две зарчета. Ами, каквото-такова. Не, чакай, ще задържа и картата ти. Какво? Нали я извади от задния си джоб? Каквото е по джобовете ти, всичко отива такса за Фьодор, да не си я държал там. Татко ти я беше скрил в пазвата, а дядо ти в лявата си обувка – всичко виждам, но там нямам право да бъркам. Ще си начертаеш нова по памет, като се прибереш. Ако не – ми децата ти значи няма как да стигнат тук и туйто. И второто. Да ти видя нослето. Боц! Хе-хе-хе, така прави Фьодор! Бодва всеки любопитко в малкия нос с нокътя си да го маркира, защото имаш право да посетиш Дайър Хаг само веднъж в живота. Капка кръв, две, на третата спира, ала белегът остава завинаги. От какво мислиш са белезите по носовете на бащата ти и дядо ти? Аууу, нещо ти се навлажниха очичките и долната ти устна затрепери като магарешка бърна. Хич недей да ми цивриш, нали беше голям мъж. Ако знаеш някои деца от какво са се лишавали, само и само да влязат тук и зърнат най-удивителните създания на земята...
Хайде, следвай ме. Знаеш ли какво отличава Дайър Хаг от останалите зоопаркове? Животните, които са тук, не се срещат никъде другаде, с много малки изключения. На нас обикновени животни, които можеш да видиш извън това място, не ни трябват.
Ето ни пред първия експонат – африканския черен носорог. Тъкмо го обявиха официално за изчезнал – на практика, служители на Дайър Хаг упоиха и докараха тук последния екземпляр на планетата, точно преди да го отстреля бракониер. Какво се случи с бракониера ли? Не ти трябва да знаеш.
Точно до него е берберският лъв. Виж колко е голям! Забележи грамадната му черна грива как се спуска чак до слабините. Последно на свобода е забелязан преди десетилетия, но отделни индивиди все още се срещат тук-там из циркове, зоопаркове... За всеки случай и в Дайър Хаг.
А сега, внимание! Това, скъпо момче, не е нито лисица, нито някакъв рядък вид чакал. Това е тилацин, двуутробен бозайник, наричан още тасманийски вълк. Последният екземпляр умира преди 80 години в зоопарка в Хобарт. Оттогава насам периодично се появяват твърдения, че е забелязван в Австралия и Тасмания, ала... Къде хукна? Не са ти интересни животните в тази секция ли? Жалко, тъкмо стигнахме до квагата... Ааа, уплаши ли се? Мда, така въздейства ирландският лос винаги, щом го зърнеш за пръв път. Чудовищно огромен е, рогата му от единия до другия край са цели три метра.
Да преминем на птиците. Ето го и може би най-известният представител на това семейство – додо! Знаеш ли защо често го използват като символ на изчезналите видове? Додо е един от най-ранните примери за животно, изтребено поради човешки действия. В следващата клетка е птицата моа. Височко си е това щраусоподобно. Моят личен фаворит сред пернатите обаче се намира до нея. Аргентавис, най-голямата летяща птица, живяла някога, с размах на крилете над 7 метра. Изглежда достатъчно голям, за да те грабне и отнесе в гнездото си, където да те разкъса и изяде, нали? А после да те повърне и нахрани малките си. Хе-хе-хе, забавно ми е, като се плашиш.
Откога съществува Дайър Хаг ли? Да си призная, и аз не знам, толкова отдавна ще да е. Как се сдобиваме с животните не ти влиза в работата. Виж, как успяваме да ги поддържаме живи толкова дълго време, ще ти кажа – със специална диета и специални медикаменти, хи-хи-хи. Ти май нещо се разсея и разприказва, а? Подмина клетките на мамута, пещерната мечка и саблезъбия хей така, сякаш са овцете в кошарите на дядо ти! Я прояви малко уважение! Тъкмо стигнахме мегатерия, гигантския земен ленивец. Един от най-големите бозайници, живял изобщо някога, дълъг шест метра и достигащ четири тона: сиреч, с размерите на слон. И на него се мусиш, много капризно хлапе се извъни. Я да видим ще капризничиш ли така и при следващия експонат.
Ахаха, така си и знаех, сигурен бях! Само се пулиш с отворена уста, гледай някоя муха да не влезе вътре! Ох, чакай... Голяма е веселба с теб. Какво? След като имаме толкова много изчезнали неотдавна видове и праисторически животни, защо да нямаме и тиранозавър? Напълно логично е. Хайде, полюбувай му се още малко, че след него влизаме в друга зона на зоопарка. С тирекса свършва първи кръг на Дайър Хаг – „Изчезнали” и започва втори – „Криптиди”.
Не вярваше, че съществуват, нали. Ала тайничко се надяваше, мечтаеше да е истина. Нима вече почна да губиш вярата си в приказното, фантастичното, страшното? Толкова отрано? Е, това е една от функциите на Дайър Хаг. Да връща мечтите.
Кажи здравей на Йети! Сигурно най-известното сред създанията, за които няма и досега стопроцентово доказателство, че съществуват. Хелоу, косматко! Не се бой, растителнояден е, и въобще не е агресивен. Ето, дай му този корен. Притеснява се, отиде да си го изяде в пещерата, а и там е по-хладно, свикнал е на студ в родните Хималаи... Да продължим.
Навлизаме във водния сектор. Ето тук, в това езерце спи последният крал на Шотландия. Ала истинският, а не оня угандски диктатор от едноименния филм. Нямаш си и идея какъв зор беше да го извадим от родното му място и да го домъкнем тук – Лох Нес е много голям воден басейн, тъмен, дълбок, студен, с мътни води... Но, в крайна сметка, успяхме, както винаги. Метни няколко камъка във водата да се покаже. Не иска. Нищо, на връщане ще опитаме пак, пък ако не стане – нали си виждал на картинка плезиозавър.
Харесва ли ти тази джунгла? Взри се внимателно. Видя ли го? До ония храсти, между дърветата. Постарахме се да направим място, което да е точно копие на родните му блата в Конго. Този, който спира реката го заслужава, тъй мисля аз. А сега, искам да бъдеш много предпазлив и да изпълняваш точно указанията ми.
Виждаш ли тези две клетки, дето са една до друга? Искам да си на поне ръка разстояние от всяка. Не се приближавай прекалено и не прави глупостта да хващаш пречките! И най-вече – не поглеждай създанията в тях в очите. Човекът-Молец и Дяволът от Джърси са много гадни, злобни и отмъстителни създания. Могат от клоните, на които клечат да долетят до теб и да те сграбчат през решетката за косите преди да мигнеш. Дяволът от Джърси е грубо и глуповато създание, просто и кръвожадно, но Молеца е безшумен, може да те хипнотизира с червените си очи и притежава способността да проклина хора, които е докоснал и места, на които е бил. Изби сума ти служители на зоопарка, докато го заловим, а останалите които го хванаха се споминаха всичките до месец: кой се самоуби, кой се разболя, кой го сполетя злополука... А гората, в която го пленихме, сега представлява пустош – равна пръст, изпечена от слънцето, където не расте нищо.
Така, Андски вълк видя, Звяра от Жеводан също, Чупакабра, Дингонек, Монголски червей, май-май поприключихме тук. А, за финал, ето ти го и човекоядното дърво, Я-Те-Вео. Спокойно, пипалата на тоя мадагаскарски приятел няма да те достигнат, сложили сме го на достатъчно разстояние от посетителите. Вярно, разбрахме колко му е голям обсега по трудния начин... С Я-Те-Вео приключва втори кръг и започва третия, последен, най-вътрешния.
„Приказни”.
След създанията, за които се знае със сигурност, че ги е имало и съществата, за които не е ясно дали ги има или не, най-накрая идват и животните, в които дори изобщо да вярва някой, неминуемо става за смях. Ала децата, посетили Дайър Хаг, знаят истината. Огледай се сред връстниците си, обърни внимание и на другите възрастни, като пораснеш – взри се в носовете им, търси моя белег. После виж очите им, замечтания поглед, зареян уж някъде отвъд, а всъщност насочен към зоопарка. Ако е момче, нека ти стане приятел, ако е момиче, вземи я за жена. Мечтите трябва да бъдат споделяни – с някой като теб.
Тъй, стига съм дрънкал. Ето го и първият експонат. Да, и ти се залепи за решетката със същото глупашко изражение на лицето. Аз лично се чудя какво толкова му харесвате. Вярно, голям красавец е, не споря, ама... Това символизирал, онова, незнамсикакво. От мен да знаеш – тоя кон девойки не могат да го укротят и омаят, а рога му не притежава никакви магически свойства. Естествено, ако не намираш за вълшебна склонността на притежателя му да го забива във всичко живо, докато рога не придобие прекрасния си коралов оттенък.
Виж, благородника до него вече ми е по вкуса. Осем пъти по-голям от обикновен лъв, грифонът е горд и царствен, красящ толкова много гербове. Много силен, кръвожаден и отмъстителен, ала справедлив – неслучайно в гръцката митология колесницата на Немезида, богинята на възмездието, е теглена от двойка грифони.
В клетката до него е далечния му братовчед – мантикора. Не е така едър, но компенсира със скорпионовата си опашка. Защо отмина така бързо? Май не ти хареса лицето му, хе-хе-хе...
Тъй. Денят вече е към края си, а с него и обиколката ти в зоопарка. Видя харпии, кентаври, русалки, феи, сатир, цербер, хипогриф и какво ли не още. Време е за последния екземпляр, перлата на Дайър Хаг. Най-известното, най-красивото, най-силното същество, присъстващо в митологията и вярванията на почти всички народи. Затаи дъх.
Ето го.
Да, момчето ми, съвсем истински е. Това е най-най-първото животно в зоопарка, може би е тук от хилядолетия. Ако ти е направило впечатление, Дайър Хаг е строен във формата на разширяваща се спирала: започнат е от тази клетка и с течение на времето се разраства. Сега сме в самото сърце на съоръжението. Откъде сме го намерили ли? Както може да забележиш от дългите му сомови мустаци, той е от страната, дала за пръв път много на световната цивилизация – Китай. Оттам е нашият яркочервен мустакатко. Защо дишал така тежко – ами заради тази специална маска с тапи на ноздрите му. Така е направена, че не може да си я свали сам, каквото и да прави, колкото и да се опитва. Трябва някой друг да я смъкне вместо него. Нашето любимо влечуго диша само през устата – ако не е тази маска, ще блъвне пламъци от ноздрите си и ще потопи всичко тук в огън и смърт. Къде... Какво правиш! Егати, как се промуши между пречките... Ела тук, дракона ще те изяде! Чуваш ли какво ти говоря? Не се качвай на шията му, върни се веднага! Ей, гущер, изяж тоя малък дрисльо! Защо се оставяш да те яха като пони?
Не пипай маската!
АААААААХ!!!
Е те сега си еба майката! Положението се осра! Видя ли какво направи, ти малко педерастче! Осъзнаваш ли, че това е краят на най-великия зоопарк в света! Хилядолетен труд и усилия, красота и мечти ще се превърнат на пепел и прах!
Не ми бягай, ситен кучи сине. Благодарение на теб дракона излезе от клетката си и сега вършее из Дайър Хаг. Пали, разбива, освобождава, трепе наляво и надясно! Край с нас, край с всичко.
Леле, само да те докопам! Очичките ти ще извадя, като маслинки ще ги изсмуча! Бутовете ти на шунка ще осоля! Карантиите на яхния ще сготвя, братовчедите си на гости ще поканя! А останалото ще хвърля на хрътките! Върни се веднага тук!
Ти малък...

АВТОР: БРАНИМИР СЪБЕВ