понеделник, 15 май 2017 г.

ЩАСТИЕТО НА ДАН ЕВЪНС



През последните месеци Дан Евънс все по-често се замисляше дали е щастлив. Уж всичко бе наред, а се чувстваше необяснимо напрегнат, сякаш някакви подсъзнателни импулси се стремяха да разрушат душевния му мир. Не можеше да определи къде е проблемът и има ли изобщо такъв. Струваше му се невъзможно Министерството на щастието да не полага нужните грижи за него. Та нали редовно си плащаше данъците!
Сега, когато симпатичната сестрата от медицинския пункт му подаваше с усмивка медикаментите, които трябва да приеме, почувства отново лека неудовлетвореност. Някакъв подтик се опитваше да изплува в съзнанието му и да придобие конкретна форма. Сестрата сложи хапчетата в чаша и му ги подаде заедно с шише вода. Дан ги изпи и замислено се вгледа в бялата шия на жената и в пулсиращата там синя вена.
– Извинете, показателите ми добри ли са? – попита притеснено той.
Сестрата го изгледа учудено.
– Всичко е нормално. Техниците щяха да сигнализират при несъответствие със стандартите за щастие. Защо?
– Не мога да кажа, че не съм добре, но изпитвам някакво особено чувство. Трудно ми е да го дефинирам, но ми прилича на… неудовлетвореност.
– Ще погледна пак. Но не вярвам чипът ви да се е повредил. Всъщност кога са ви го сложили? – Тя погледна мобилното си устройство и добави: – А да, преди два месеца. Съвсем нов е. Откога сте така?
– Ами …трудно ми е да кажа, но… от няколко седмици сякаш.
– Ще ви запиша час при психиатър, за да обсъдите с него елементите от външната среда, влияещи върху психиката ви. Иначе химичният баланс в мозъка е добре, освен ако чипът не отчита правилно, но това ми се струва невъзможно. Все пак ще питам техниците, не се безпокойте.
– Всъщност … какви хапчета пия в момента?
Сестрата отвори някакъв файл и каза:
– Комбинация от леки антидепресанти, един невролептик, бензодиазепин, който се включва само когато ви заболи подменената коленна става, магнезий и разни билкови екстракти, които имат сравнително меко действие.
– Е, щом всичко е наред…
– Щом сте усетили някакъв дискомфорт, трябва да се вземат мерки. Ето ви адреса на дежурния психиатър. Той ще се погрижи за вас. Записала съм ви час, така че задължително трябва да го посетите. Иначе – глоба.
Дан я изгледа криво.
– За ваше добро го правя.
– Да, благодаря, госпожо.
– Госпожица – тя се усмивка и за момент на лявата й буза потрепна чаровна трапчинка. Дан кимна и също се усмихна, но насила. На излизане обаче плъзна поглед по стройните крака на сестрата, чийто форми се подчертаваха от впитите дънки.

***

Психиатърът го посрещна широко ухилен, като, докато го настаняваше на кушетката, го потупа приятелски по рамото.
– Видях, че не посещавате често психиатър – каза.
– Не съм имал сериозни проблеми – отвърна Дан Евънс.
– Но сега вече имате?
– Сестрата каза, че с главата ми всичко е наред.
– Така е, уверих се лично в това. Чипът ви също работи перфектно. Нямаме основание да се съмняваме в подаваната от него информация.
– Е, значи съм си втълпил нещо.
– О, господин Евънс, човешкият мозък е много сложна система. Възможна е нещо да ни убягва, някакъв съвсем дребен детайл. Физически проблем нямате, това го проверих.
– Да, сравнително добре се чувствам.
– Работите ли?
– По програма на Министерството на щастието. Любител дърводелец съм, изработвам копия на старинни мебели. Дали се продават не знам, а и не ме интересува, но работата ми доставя удоволствие. Професионалистите казват, че съм добър, макар и самоук.
– Интересно хоби. Друго имате ли?
– Колекционирам модели на старинни автомобили.
– Да, това също е интересно.
– Спортувате ли?
– Чат–пат играя тенис. Обичам да се разхождам в парковете.
– Случва ли ви се често да скучаете?
– Аз съм от хората, които все си намират някакво занимание.
– Женен ли сте?
– Да, жена ми има истинска работа. Началник е на банков офис.
– Деца?
– Не, така и не се решихме на този ход, а за нея вече е късно.
– Разбирам.
– Какви са отношенията ви?
– Нормални. Рядко се караме. Тя е приятен човек, макар и да е доста затворена.
– Обичате ли я?
– О, как да ви кажа … по скоро съм свикнал с нея. Честно казано не общуваме много.
– Дааа, излизате ли често с приятели?
– Повечето ми приятели са от социалните мрежи.
– Разбирам. Такива са нещата в днешно време. Родителите ви, как са?
– Добре са, пенсионери. Преместиха се да живеят в Хонолулу, по програма на Министерството на щастието.
– Не ви създават проблеми?
– Че какви да ми създават? Всичко им е осигурено. Виждам ги веднъж годишно, по Коледа.
– Ясно. Преди време от Министерството, по ваше желание, са ви осигурили кола, реплика на старинно превозно средство.
– Да, форд тъндърбърд от 1957 г. Само че двигателят е електрически, естествено, двигателите с вътрешно горене са забранени.
– Е, няма как, такива са екологичните правила.
– Машинката ме радва много. А и бръмчи като древен автомобил, защото аудиосистемата имитира звуците на бензинов двигател.
– Чудесно. Значи ви е трудно да определите къде се корени тревогата ви?
– Аз…чувствам се някак нереално. Все едно животът, който водя, не е моят.
– О, и други пациенти се оплакват от същото. Просто в днешно време всичко е твърде предвидимо.
– Съжалявам, че ви изгубих времето. – Дан понечи да стане от стола си.
– Не, не, ни най-малко. Чакайте, господин Евънс. Искам да споделя нещо с вас.
Дан Евънс кимна и зачака.
– Мисля, че би било добре да смените жена си.
Дан се облещи.
– Че защо?
– От думите ви разбрах, че не сте особено привързан към нея, което разбира се не бива да ви кара да се чувствате виновен. Имам информация, че сте били добър съпруг. Но така е, в днешно време отчуждението е голям бич за обществото. Имам и друга информация, че тя, жена ви, също има нужда от промяна.
– Мислите, че проблемът е в жена ми?
– Мисля, че една евентуална промяна би освежила живота и на двама ви, така да се каже.
– Вие предполагате, че тя не ме обича?
– Не предполагам, знам го със сигурност. Тя е посещавала мой колега и е споделила с него редица неща.
Дан се напрегна. Чувстваше се предаден. Въздъхна.
– Разводът скъпо ли ще излезе?
– Министерството на щастието ще поеме разходите. Уверявам ви, че придобитото по време на брака имущество, ще бъде разделено справедливо.
– Ами ако не успея да си намеря нова жена?
– О, господин Евънс, вие май се подценявате. Поровите ли се малко повече в социалните мрежи, веднага ще ви огрее късметът. Можете и да пробвате по стария начин, нали разбирате, барове, ресторанти, концерти. Жени свободни има много. Междувременно, чрез чипа още по-стриктно ще следим психическото ви състояние, защото във времена на преход често се отключват депресии. Всички негативи ще бъдат туширани навреме.
– Ох, страх ме е от новостите.
– Кой не го е страх. Но Министерството и в частност аз сме готови да ви подпомагаме по всички възможни начини. Хайде, тръгвайте и, моля, разделете се подобаващо с жена си. Тя е подготвена, уверявам ви.
Дан стана, ръкува са с психиатъра и излезе. Бе объркан от противоречивите мисли, които се мотаеха в главата му.

***

Дан Евънс са качи във форда и подкара към къщи. Хладният вятър рошеше косите му и галеше с хладни милувки трескавото му чело. Пръстите му потропваха нервно по волана. По аналоговото радио звучеше песен на Елвис Пресли. Замечта се. Дори не усети как засече една кола. Изпищя клаксон, изскърцаха спирачки. После за зла беда засечената кола се удари в движещата се в най-дясното платно тойота. Дан отби веднага и излезе, чувстваше се виновен. Шофьорите на пострадалите автомобили обаче изобщо не му обърнаха внимание. Просто се ръкуваха и, след като размениха данни за застраховките си, потупвайки се приятелски по раменете, се разделиха. Безгрижни хора, чието настроение не можеше да се вгорчи от някакъв лек инцидент.
Жена му го чакаше на входната врата, усмихната.
– Събрах си багажа – обяви тя.
– Има ли къде да отидеш?
– Да, той ме чака.
– Защо не ми каза?
– Не исках да те нараня. Ще се справиш ли сам?
– Да.
– Беше ми хубаво с теб… донякъде.
Дан изкриви устни в престорена усмивка.
– И на мен. Бих желал да се чуваме от време на време. За да знам как си.
– Непременно, Дан, ще ти се обаждам – каза тя и се качи в асансьора.
Останал сам вкъщи, Дан изведнъж се почувства подтиснат. Изпи една бира, после още една. Поработи върху един стол, но работата му не спореше. После му звъннаха от Министерството на щастието, за да му кажат, че му трябва серотонин и незабавно трябва да отиде в най-близкия медицински пункт. Той се подчини, бе свикнал да спазва разпоредбите. А и за пръв път от много време насам наистина имаше нужда от помощ, защото изобщо не се чувстваше щастлив.
Случи се така, че чаровната медицинска сестра отново бе на смяна. Като видя кой е дошъл, тя веднага се усмихна широко и сякаш слънце огря мрачния кабинет.
Дан я поздрави и влезе в чакалнята. Не се наложи да чака дълго, тези пред него само си изпиха хапчетата и си тръгнаха.
- Заповядайте, господин Евънс – каза сестрата и го подкани с небрежен жест да влезе. Дан се настани срещу бюрото й. – Господин Евънс, получихме резултатите от прегледа при психиатъра. Много съжалявам, че се разделихте с жена си. Неприятна ситуация, изключително неприятна. Но това е за ваше добро, уверявам ви.
– Ама вие всичко знаете – отвърна троснато Дан.
– Такава ми е работата, задължена съм да следя изкъсо психическото ви състояние.
– И какво е то?
– Вие сам усещате, че нещата не са идеални. Което е нормално с оглед на случилото се. Проблемите са се отразили на химическия баланс на мозъка ви. Но сме ви приготвили допълнителни медикаменти, така че не се притеснявайте. Съветвам ви да не прекалявате с алкохола. Чипът ви засече лека злоупотреба.
– Не съм се напивал.
– Длъжна съм все пак да ви предупредя. Ето, това са хапчетата. – Дан ги изпи и стана да си ходи.
– Смяната ми свършва след десетина минути. Ако ме изчакате, можем да отидем заедно на кино, например. Или евентуално да вечеряме някъде?
Дан се вторачи стреснато в жената, който вероятно бе петнайсетина години по-млада от него. Трудно му бе да си представи, че тя проявява интерес към него. Все пак той имаше самочувствието на запазен мъж на средна възраст с приятна външност.
– Ако искате да хапнем някъде? – каза Дан и усети как се изчервява от вълнение.
Тя кимна и с тънка усмивка накара чаровната си трапчинка да се покаже.
Лесно успяха да си намерят маса в близкия италиански ресторант. Сравнително плахо подходиха към опознаването, но час по-късно вече разговаряха съвсем свободно, сякаш се познаваха от дълги години. Сестрата се казваше Сали Тодс и преди няколко месеца се бе разделила с приятеля си поради несходство в характерите. Бе решила да се захване с истинска работа, а не да разчита на помощта на Министерството на щастието. Твърдеше, че работата й помага да се отърси от самотата. Дан, вече впечатлен от външността й, оцени и непринудените й маниери и интелекта й. На излизане от ресторанта се престраши да й предложи да отидат на кино. Тя прие, но се оказа, че е свободна чак след седмица. Когато се прибра вкъщи, Дан дълго се чуди дали това отлагане е признак за сдържаност или тя просто не го взема много на сериозно. Преди лягане му се припи бира, но се отказа, заради препоръката на Сали.

***

На следващия ден Дан Евънс се събуди с леко главоболие. Хапна на две-на три, направи си упражненията и физическият дискомфорт бързо изчезна. Обаче му бе криво, че жена му си тръгна. Беше толкова силно свикнал с нейното присъствие, че сега в душата му зееше празнина. А на всичкото отгоре имаше чувството, че едва ли скоро нещо ще запълни тази празнина. Това му се стори странно, като се има предвид, че винаги си бе мислил, че не я обича много. Захвана се да довърши една маса, но работата не му спореше. Дори се поряза като последния некадърник. Докато си слагаше лепенка, му направи впечатление, че ръцете му треперят.
Разходката в парка не му помогна да се отърси от тежките мисли и напрежението. Подразни се от виковете на играещите деца, дрезгавата кашлица на полегналия на една от пейките старец и псувните на работниците, които изграждаха концертна трибуна. И преди му се бе случвало да е необяснимо нервен, но сега направо не се побираше в кожата си. На връщане едва не се сби с един забързан мъж, който по невнимание го бутна, докато пресичаха улицата.
Дан бе инструктиран, че в такива случаи трябва веднага да потърси помощ в най-близкия медицински пункт. Сали не беше на смяна и Дан още повече се вкисна. Сестрата изслуша внимателно оплакванията му, после порови в смартфона си и каза:
– Съжалявам за неприятностите. В момента подбираме правилните медикаменти, съобразно мнението на психиатъра и данните от чипа, но за да подействат е нужно време. Така че ще се наложи да потърпите. Не бива да прекаляваме с успокоителните. Приемате достатъчно.
– Е, щом трябва, ще търпя.
– Когато има промени в живота на човек…
– Да, знам – сряза я Дан и се отправи към изхода.
– Чакайте, господине, в този случай имате право на безплатна едноседмична почивка, осигурена от Министерството на щастието.
– Ще пропусна – изсъска през рамо Дан.
– Има свободни места за Сейшелските острови, Малта…
– Казах, ще пропусна.
През следващите дни състоянието му не се подобри. Мъчеха го и кошмари. На моменти му идеше да заблъска главата си в стената. Само бирата му помагаше до известна степен, но при първото прекаляване чипът го наклепа и после Дан дълго трябваше да се разправя с пристигналия медицински екип. Заплашиха го, че ще му спрат помощите и ще го изключат от програмата на Министерството на щастието. Дан се стресна. Съмняваше се, че би могъл да се оправя сам в живота, поне не и в състоянието, в което бе в момента.

***

Сали изглеждаше прекрасно в зелената си плисирана рокля, която подчертаваше тънката й талия. Носеше черни обувки, чиито ниски токове тракаха предизвикателно по плочките. Беше вързала косата си на опашка и може би заради това ведрото й лице излъчваше детинска невинност. Когато я поведе към киносалона, Дан се изкушаваше често да й хвърля погледи, но внимаваше да не прекалява. Стараеше да прикрива мъчещата го напоследък нервност, но в такава компания му бе трудно. А Сали пръскаше небрежно чар, привличайки погледите на другите мъже.
Филмът, избран от Сали, бе нещо средно между екшън и хорър. Дан го хареса, като се впечатли най-вече от момента, в който гаднярът отряза със сатър кутрето на заложницата. Сали мълча през цялото време, а Дан се чудеше дали да не й стисне ръката в някой от страшните моменти. В крайна сметка реши да не се държи като тийнейджър.
На излизане Дан се прокашля и каза:
– Приятно филмче.
– Радвам се, че ти хареса.
– Какво ще кажеш да пием по бира вкъщи.
Сали наклони главата си на една страна и примижа, явно по шеговит начин искаше да покаже, че не одобрява предложението.
– Дан, нали знаеш, че трябва да внимаваш с алкохола, когато ти нагласяваме лекарствените дози.
– Да, да, знам. Тогава кафе?
Сали се усмихна, хвана го под ръка и го повлече към форда.
– Как бих могла да откажа такова мило предложение!
Дан се изчерви, а Сали се изкиска и го потупа по рамото.
Дан бе привел дома си в изряден вид и Сали не пропусна да отбележи това. Пиха кафе, говориха си дълго за книги и филми, после си пуснаха стара рок музика от времето преди разпадането на Депеш Моуд. Мълчаха и слушаха, всеки потънал в мислите си. На Дан хем му бе приятно, че е в такава компания, хем бе напрегнат – чак му се схвана вратът.
Младата жена стана и му донесе бира от хладилника.
– Ето, пийни, от една бира нищо няма да ти стане.
Дан отвори кутийката и отпи жадно. А може би трябваше да си сипе в чаша? Сали не го упрекна за недобрите маниери.
После се наложи Сали да поработи на смартфона си заради някакъв спешен случай. Седнал вдървено на фотьойла си, Дан наблюдаваше съсредоточено танца на изящните й пръсти по екрана. Към десет часа Сали прибра телефона си, стана и отиде до прозореца. Скръсти ръце на гърдите си и се загледа в уличния трафик. А Дан се загледа в приятните извивки на тялото й. В този момент той осъзна какво трябва да направи на всяка цена, за да може да превъзмогне нетърпимото напрежение.
Дан се присегна към шкафа до вратата и от чекмеджето му тихичко извади чисто ново длето. Все още не бе го използвал в дърводелската си практика. Стана внимателно от креслото и запристъпва бавно по дебелия килим към Сали, която продължаваше да се взира навън. По трескавото чело на Дан изби пот. Съзнанието му забълва натрапчиви, ужасяващи мисли. Представяше си как сграбчва младата жена и забива длетото дълбоко в гърба й, после, докато още ечи писъкът й, се взира в изкривената й от болка физиономия и попива с наслада ужаса, горящ в облещените й очи. Лицето й вече не изглежда красиво, но това го възбужда. Задавените й стоновете са мехлем за ушите му. Тя е толкова шокирана, че дори не прави опит да се съпротивлява. Той я притиска силно към себе си и усеща треперенето. Краката й ритат спазматично, токчетата драскат по паркета с настойчивостта на побесняла котка. По дланта му се лее кръв. Чувства се божествено, както никога преди. Тогава извива рязко врата й и гадното изхрущяване слага край на всичко. Очите й моментално заприличват на стъклени топчета и се вперват изцъклени в нищото. Тялото й натежава в обятията му, стройните й крака се изпружват, разкрачвайки се леко.
Замаян от виденията, но не и разколебан, Дан замахна. Сали обаче се извърна светкавично и отскочи настрани. Дан се закова на място. Чувстваше се така, сякаш се е събудил от кошмар. Но не бе толкова неадекватен, че да не забележи, че Сали е насочила към гърдите му малък сребрист пистолет.
– Дан, нито крачка повече! Остани на място! – Дан сведе глава и учудено се взря в ръката си, държаща длетото. – А сега назад! Седни в креслото и хвърли това нещо! – Дан се подчини. – Искаше да ме убиеш, а? Мислех, че ме харесваш? – Устните й се изкривиха в подигравателна усмивка.
– Аз… съжалявам, Сали! Много съжалявам! Не знам какво става с мен, просто не съм на себе си.
– Казвам се Лара Кочински, агент Лара Кочински. – Дан я изгледа стреснато. – Сега ме слушай много внимателно без да ме прекъсваш. – Дан кимна. – Министерството на щастието дълги години се опитваше да те направи щастлив. Но ти си особен човек, Дан, и задачата ни се оказа много трудна. Медикаментите само притъпяваха садистичните ти импулси. Вероятно никога не си се чувствал истински щастлив, въпреки огромните усилия на Министерството. Този тип лечение не може да продължава вечно, силните дози ще разкапят организма ти. Ето защо започнахме да намаляваме постепенно дозите. През последната седмица си пил само витамини, Дан. Остави ме да довърша! Нали знаеш, че в момента на практика няма престъпност. Не можехме да си позволим да оставим такъв като теб да вилнее. Не че нямаше да те хванем още при първото престъпление. Знаеш ли колко такива като теб сме евтаназирали? Мълчи и слушай! Намерихме ти работа. Въпреки огромните усилия на Държавата, и в частност на Министерството на щастието, за повишаване на качеството на живот, има хора, които се опълчват срещу системата. Те са вредни и заслужават наказание. Дан, на теб се пада честта да отстраняваш тези неблагодарници. Така че след като преминеш обучение, ще те насочим към жертвите. Ще можеш да задоволяваш всичките си желания. Ще бъдеш истински щастлив.
– Благодаря – каза Дан и лицето му засия.
– Не благодари на мен, а на Министерството на щастието.
– Благодаря – повтори Дан.
– Е, чао, Дан. – Тя прибра пистолета и с бавна крачка се отправи към вратата.
– Сали?
– Лара, Лара Кочински.
– Лара?
– Да.
– А нашите отношения…дали…Сърдиш ли ми се много?
– Аз ще съм твоят агент за свръзка. Ще се виждаме често. Ако си опичаш акъла, може и да се получи нещо между нас. – Тя се извърна и смъкна ципа на роклята си. По гърба й имаше множество следи от удари с камшик.

АВТОР: СТЕФАН ГЕОРГИЕВ

неделя, 7 май 2017 г.

СИНЪТ НА КОВАЧА



Да си син на ковач въобще не е лесно.
Я го вижте какви яки предмишници има, дланта му стиска като клещи, а очите му цял ден събират искри. Само да те погледне и може да се изпуснеш, ако си направил нещо нередно. Гърбът му е широк като живо поле, по цял ден има мокра ивица от пот на дрехата, а отпред внушителната му гръд лъщи – без ни едно косъмче от вечната жежка мараня наоколо.
Възхищавах му се, въпреки че винаги ме е изпълвал с такъв страх да не сгреша и да не предизвикам гнева му, че предпочитах да не говоря и следях всеки негов жест, за да разпозная настроенията му. Сигурно затова израснах мълчалив и не много общителен. Когато го ядосвах, той посочваше мрачно към работилницата и аз знаех, че трябва да изкова меч, за да изкупя вината си. Така ме възпитаваше.
Бях още хлапе, когато вече се справях доста добре, макар че не чух нито веднъж да ме похвали или да изрази бащина гордост, че наследявам неговия занаят. Вместо това сумтеше недоволен и захвърляше изработеното от мен оръжие настрани. После се захващаше и сам изковаваше меч – бе възхитителен майстор, това никой не можеше да отрече. Остриетата, които оформяше, ме хипнотизираха с изяществото си. Мечтаех да съм като него. Надявах се, че един ден ще заслужа одобрението му. Та ние дишахме един и същ, изпълнен с мирис на метал, въздух, а в мен течеше негова кръв.
Доста време прекарвах с тежкия чук в ръка, облян в пот, а твърде често и в сълзи, заради несправедливите наказания. Не разбирах винаги за какво съм виновен. Но блъсках отново и отново с чука върху зачервеното желязо. Стараех се, надявах се, че един ден ще изкова меч, който той ще одобри и няма да захвърли грубо настрани.
Безброй плахи погледи съм отправял през малкото прозорче навън, където връстниците ми се гонеха и надаваха весела глъчка. Баща ми не ме пускаше да излизам, ако не се налага по работа, защото ми се подиграваха и ме наричаха “вещер”. Веднъж каза, че не иска повече неприятности, предишните стигали, и после замълча. Знаех, че майка ми е била някаква по-особена жена – докато ме закачаха, подмятаха, че била вещица – но той никога не говореше за това. Понякога мислех за нея, докато удрям с чука по метала, чудех се дали е можела наистина да прави магии. Не разбирах защо това е създавало проблеми. Поглеждах отново през прозорчето. Наблюдавах детството на другите, но рядко изживявах своето. Тогава дори не осъзнавах, че точно това ми се случва – пропусках го.
Мечове, мечове, мечове...
Заспивал съм както ги кова, можете ли да повярвате?
В сънищата ми, баща ми понякога дори се усмихваше – нещо, което никога не съм виждал да се случи наяве. Камо ли да се усмихне на мен. Виждах и неясен силует, който трябваше да е майка ми, но това, че не я помнех не ми позволяваше да я сънувам, без да е просто обвита в мъгли фигура.

Заякнах, после изведнъж се издължих и започнах да виждам теметата на останалите момчета, когато се разминаваме. Веднъж едно от най-неприятните хлапета, които ми се присмиваха, го направи отново, а после – ядосано, че не му обръщам внимание – ме блъсна в гръб. А аз вече наистина се чувствах различен – бях надраснал всички останали, не само на височина и сила. Но да знаете, понякога трябва да накараш другите да опитат пепеляка и да полежат в него, за да осъзнаят това. Бях умислен и вглъбен през повечето време, опитвах се да разбера устройството на света. Лутах се в собствените си лабиринти и търсех отговорите. Усещах в съзнанието си неясна промяна. Когато онзи заядливец ме блъсна, нещо отвътре ме накара да се извърна и да го поваля с един удар. Сякаш заявих, че никой друг, освен баща ми – стария ковач – няма право да бъде груб с мен. Че аз не просто съществувам, а останалите трябва да се съобразяват с този факт.

Изглежда пак грешах за това как е устроен светът.
Следващото, което се случи, бе, че отново ковях меч.
Бях наказан. Задето се бях защитил.
И бях публично унизен, за пореден път.

Блъсках в зачервеното оформящо се острие и то съскаше като адска змия, нашепваше думи от демоничния пъкъл, който всеки крие дълбоко в съзнанието си. Очите ми бяха сухи и сълзите вероятно се стичаха навътре, за да угасят вулкана, който заплашваше да изригне. Бях преживял миг на осъзнаване, бях видял истинската си сила и най-после изразих свободно себе си, само за да бъда върнат в безличното си унизително съществуване – и то, отново от баща си. Плясването на тежката му ръка зад врата този път сякаш отключи в мен бент, който е сдържал несправедливостите на всички наказания, безкрайните часове до наковалнята, изнурителния труд, който успя да кали волята и мускулите ми. Избухналият смях наоколо ме разкъса отвътре, но едновременно с това отприщи и още нещо. А никой не разбра. Силата, която се процеди през пукнатините на съзнанието ми, замъгли останалите мисли, натрупа скреж върху лавата и накара вулкана да затихне.
Аз усетих тази сила и я задържах в себе си.
Почувствах промяната.
Миг по-късно просто сведох глава и се запътих към ковачницата, докато останалите за пореден път ми се присмиваха...

Сега ръката ми се движи сама, ударите са изящни с точността, натрупана от годините. Металът се подчинява и аз го вая еднакво добре с чука и тежкия си, неотклонен поглед. Студът още ме владее, силата е в мен и сигурно ще ме изпълва винаги. Ако ме разсечете – в мен ще има само мрак.
Мрак и имена.
Имена, които танцуват в мрака и се вият сред искрите на живите въглени, в адския жупел на метала. Имена, изпълнили липсващото ми детството.
Старият ковач стои, свъсил вежди, и опитва да прогори с поглед тила ми, но той отдавна не е същият и го знае – стар е, още по-сърдит и озлобен от преди – а не иска да го признае. Властта му над мен вече не съществува. Кръвта, която бушува в тялото ми, е само моя. Хладната сила, изпълзяла от пукнатините на съзнанието ми, е отвяла желанието да търся одобрението му. Освободила ме е завинаги.
Без да се обръщам, знам как изглежда той в момента.
Знам как изглеждам и аз в гръб.
Широк съм като живо поле.
Як съм, колкото баща ми беше някога.
Кова мечове не по-зле от него.
Но правя и още нещо.
Нещо, което той не подозира.
Давам на мечовете имена.
Това беше единствената детска игра, която можех да си позволя. И никога не съм споделял с когото и да било, че правя това. Всеки меч, изкован от мен през годините, имаше свое собствено име, което му давах. Представях си боеца, който ще го носи, представях си битките, в които ще се вихри – моята малка детска игра от несъществуващото ми детство.
Сега вече знам, че с тези имена съм давал и съдба на мечовете, докато ги кова. Че това е магията, която съм наследил от майка ми – способността да въплътявам особена сила в мечовете, които изработвам. Да им давам история, която те ще се стремят да осъществят.
Да, всеки един меч си има име... а този няма да бъде захвърлен настрани.

Блъскам по метала, зачервеното оформящо се острие съска като адска змия и нашепва думи от пъкъла, които все по-ясно чувам.
Искрите хвърчат настрани, сълзите текат навътре в мен и замръзват на бодящи ледени висулки. Защото вече съм дал име на меча, който кова.

Отцеубиеца.

АВТОР: ЯВОР ЦАНЕВ