понеделник, 29 май 2017 г.

ТРЪБАТА НА ТОТ



Когато умре някой приятел не мога да кажа, че ми е хубаво. Дори и ако трябва да съм честен, което не е в мой стил по принцип, даже се натъжавам за момент. Но ставайки въпрос за много добър приятел, който въпреки някои мой странности ме приемаше такъв и дори го забавляваха… Ето това е проблем. Още по- лошото е, че го намериха с разцепен на парчета кур, прегризано гърло и обезобразен е слаба дума. Едва ли е самоубийство. Знам, че не мога да го върна, каквото и да направя на нещото, което му е причинило това. Знам, че няма и да ми олекне, но като си представя, че някой сега яде, спи, смее се и евентуално ебе, след като е убил човека, който от години пазеше тайните ми… Е, не мога да живея спокойно дори и да искам. По зла случайност точно вечерта, когато всичко това се е случи бях истински зает, в смисъл чуках най- красивата жена на планетата и перспективата да доеба партийно с него някаква путчица не ме възбуждаше. Грешка! Ако бях отишъл сега той щеше да е жив, а аз по- спокоен. Но тогава не знаех, а и нямах никакво предчувствие. Не знам защо той беше решил да я снима с телефона си след като тя не беше нищо особено може би с изключение на огромните й очи, които вървяха в комплект с още по-големи гърди, носени от иначе фрапиращо слабо тяло. Запомних това, както помня и всичко друго по простата причина, че породата ми е такава. Сега я мразех, бях повече от сигурен, че това на вид невинно момиченце има пръст в тази касапница. Знаех, че ще я намеря. Досега за повече от две хиляди години никой не ми се е измъкнал. Така и стана. Седеше сама в любимото ми кафе унесена в мислите си, мъничка, нежна и цицеста. За секунда се обърках. Прекалено невинна изглеждаше, а когато вдигна поглед и ми се усмихна объркването ми стана пълно. Но само за секунда. Тръгнах към нея.
- Колко нахално ще е според теб ако някой непознат със заекване те попита дали може да седне при теб на масата ти запленен от това как изглеждаш, въпреки че цялото заведение е почти празно? - попитах с най- мазния си глас, на който жените и особено момиченцата откликват с усмивка в девтедесет процента от случаите, а останалите десет са кикимори полуидиотки или фанатични пазачки на путките си, които каквото и да направя няма да им хареса, защото съм прекалено красив за тях. - Ако трябва и ще заеквам?
- Сядай, и аз те харесвам. - усмивчица, погледче на дяволче с пламъче за украса. Знае, че мъжете подивяват като я видят. Вече се е примирила с това и дори я забавлява. Страшна курва. На снимката не беше нищо особено, но на живо ми идваше да й се нахвърля, да накъсам дрехите й още тук на масата и сатанински да я обладая. Романтично.
- Мога ли да те попитам за една твоя тайна?- и пак от моите номера с погледите и мазното.
- Питай. - почти с любопитство ме гледаше.
- Каква зодия си и ми прости за тривиалния въпрос, но съм паталогично суеверен и ако не го задам полудявам? - същите екстри.
- Скорпион, ужасно нали? - явно нещо е имало в очите ми, което я развесели. - Защо всички правят такива физиономии като им кажа зодията си?
- Идиоти, неспособни да оценят истинската жена. Какво очакваш от тях освен банални приказки и нервни тласъци евентуално, които свършват много преди да успееш да усетиш удоволствие от това. - започнах мъдро и следва тежката артилерия. - Нали знаеш, че има само две зодии в действителност - скорпион и ухапани от скорпиони. Затова е, а и вие не сте за всеки. Само истински ценители или първични говеда донякъде отговарят на размазващата ви сексуалност и духовна сила…
Тя вече се смееше. Явно бях улучил верния тон, но това мен не ме учудва, така или иначе винаги успявам. Следват още словесни еквилибристики от моя страна и фатални чупки от нейна. Накрая като истински простак извадих пачката с едрите пари, а на всяка бедна цървулана този номер прави нужното впечатление. Да обяснявам ли, че щом скорпиона си даде телефона и е повече от очевидно, че иска да удържа на обещанието си за вечерно кафе, до отговорното чукане остава много малко. Пропускам целия театър задължителен ако някой иска без пари да прави секс. Досадно лицемерие, ласкателства и постоянен натиск. И всичко заради една опикана мръвка с дупка, от която нерядко излиза пъклена воня и слуз… Човечета. Явно това ги забавлява. Като знам, че мога да й забия един нож в корема и да я шибам докато агонизира, че и да похапна после месце, всички казани думи ми се струват безсмислени, но пък чак толкова да се издам няма смисъл.
Вечерта тя ме води в най-долнопробната стая, където вони на влага и секс или по-точно на спарена путка и пот, но това са подробности. Има и още нещо, но то е друго. Мирише на страх, на болка, на ужас, но това го усещам по моя си начин непознат на вас. Тук чувствам хладния полъх на смъртта от всеки ъгъл. Почти чувам писъци на агонизиращи хора. Мрак. Я виж ти, зад едно невинно и почти красиво личице може да има тайни, заради които се ври в казан вечно. Тогава видях… Заля ме като порой- неочаквано, мощно размазващо. “Видях” как моя човек е по гръб, а тя е над него, как се набива надолу, руква кръв от слабините му и кучката се навежда на забавен кадър напред, отхапва му гърлото и се смее… Господи! Макар, че точно ти нямаш отношение към случая. Дали не е демон който се храни с плът, за да живее? Да не стане някоя грешка и да се захапем колеги? Прегърнах я, подуших я зад ушичките. Тя се гушна в мен и мъркаше. Човек. Или жена по- точно. Луда курва и нищо повече. Презрение и омраза достатъчни, за да избера присъдата й. Смърт и то болезнена, бавна и неизбежна. Но нека видя първо цирка.
Съблякохме се. Без дрехи впечатляваше в пъти повече. Пусна някакъв зъл метъл. Изтръпнах. Ясно защо никой не обръща внимание на писъците. Всички в радиус двеста метра знаят, че “…оная малката кучка пак се чука, не й ли се изтърка путката да и еба майката…”. Фатални погледи, чупки, първи докосвания. Моята е лесна. Хидравликата вдига лилавия изрод и го разпъва като телескоп за секунди. За непосветените аз по принцип съм мургав и за моя радост не са ми лилави венците, но кура ми е зловеща работа на фона на някое бяло дупе… Не съм романтичен и това с целуването го пропускам, а и колкото да е банално аз съм гнуслив и не ми харесва идеята, че тази мърла е изяла смегмата (шибаното сиренце за неразбиращите) на безброй пишки дори и да не е вярно. Пропускам и това с лизането и гушкането по подобна причина, макар че умирам за вкуса между краката им. Затова по същество- задна, но не скорост. Обръщам я с гръб към мен и й го набивам със злоба. Както и очаквах посрещнаха ме приятна, мазна влага и размер, който изпълних с лекота, че и за няколко пръста място имаше, но това не е защото ми е малък. Я каква кофа криеше това дребно човече… Това не им харесвам на дребните и слаби женички и момиченца, не стига, че обикновено са невероятно зли и комплексирани от късите си краченца ами и путките им, да путки, а не пиченца са в голям процент от случаите с размерите на геран, но от по широките. Ужас! Как може да бъде задоволена жена, която има трап вместо дупчица, в който почти безпроблемно влиза юмрук с размерите на агнешка глава от по-големите? Може би с крак? Или с тръба от канализацията, но запушена и затоплена? А и поне да ги учат в училище как да се стягат долу, а не след двадесет- тридесет години активен и безсмислен секс да проумеят някои прости истини. 
Усетих как онова нещо, в което се бях мушнал се свива като хватка на боа. Това е друго. Браво, значи имало и научени. Ами защо са толкова малко? Чукам здраво. Дупенцето е малко и твърдо и поне това ми е спестено - да не се чудя тесто ли меся или държа задник. Стене приятно, нито е тихо, нито реве като сирена. Пак браво. Артистката е добра. Сама си го премести на горния етаж погледнато от моята позиция. Не мога да се оплача. Върти и се набива назад със съскане и ако долу имах за какво да мърморя то сега е неин ред да страда. Онзи на небето като ги е правил жените е предвидил от тази дупка да излиза само, но нали вие хората все сте недоволни и искате още. Не че точно сега имам нещо против. Почти чувам как пращи задника й. Чукам зверски. Това го мога, нали така уморих и циганката, която ме хвалеше. Скорпиона се чуди дали да пищи или да се наслаждава. Скорпион е. Животно. Боли я, но се набива назад докато опре. Не й завиждам, макар че ако се вярва на ходещите по левия бряг на реката било е хубаво. Мерси! А ето и нещо, което съм срещал изключително рядко- жена да свърши докато я чукам отзад. Респект! Не разбрах дали е пипнала малкото розово копченце, за да си помогне, но всъщност е без значение, защото оргазмът е истински, продължителен и по всичко личи много мощен. Тя замира полумъртва, но доволна и с зачервени бузки, отнесен поглед и кранчето на топлата вода беше избило. Красота. 
- Ако знаеш откога чакам такова ебане... - определено и тя не е романтична. - Мерси, това беше за мен, а след малко е твой ред да ти е хубаво…
Какъв глас… Гледам слабото й тяло лежащо до мен. Трудно ми е да повярвам, че това почти дете е способно да убива с такава невероятна жестокост, но както е казал един любим мой филмов герой “…совите не са това, което са…”. Раздвижи се. Започна да ме гали и целува по тялото. Разбираше занаята за пореден път се уверих, но когато се опита да налапа “червея”…
- Ще ми простиш ли, че не обичам точно това? - и докарвам глупашки поглед.
- Защо? Няма мъж, който да не хареса една добра свирка, повярвай ми. А и ти имаш такъв хубав… За мен ще е повече от удоволствие… - гледаше ме в очите по начин, който можеше да възбуди и мъртвец. Скорпион, както вече казах. Няма какво да обяснявам, който знае за какво говоря - добре, останалите да го духат. Яко.
- Не милото ми, притеснявам се. - избих го почти на молба, но знаех, че ще ми трябва по-сериозен аргумент.
- Защо? Не ме ли харесваш?- почти проплака тя. Добре играеш, детето ми, но перспективата да ми отхапеш кура е толкова ужасна, колкото и да гледам пак някоя реклама на прах за пране, където щастлива бабичка с изсъхнала путка обяснява каква далавера е евтиния и миризлив боклук.
- Преди време едно гадженце, докато ми духаше така повърна, че с месеци не смеех да го извадя и да го погледна. Не че се съмнявам в теб, но ми е комплекс. - по-голяма простотия така и не измислих, но както не веднъж съм забелязвал при големите хитруши се минава най-лесно с плиткоумни лъжи. - Давай да минаваме нататък.
Целия се бях стегнал. Явно на задна не можеше да ми направи нищо, но когато гледах снимките от полицейския доклад от оная работа на моя човек бяха станали макарони. Имало е рязане с нож, а и както казаха ченгетата “Тук е отхапано с желязо, като че ли са клещи с формата на зъби…”. Какво криеш моя малка, красива и луда? Едно движение, което да представлява опасност и ще я направя на кайма в буквалния смисъл на думите, но тя беше една любовна котка и нищо повече. Страшен контрол. Вече беше върху мен и се набиваше със стръв и злоба. Ръмжеше. Искаше поне още един от своите впечатляващи оргазми. Мачках твърдите и големи гърди с удоволствие. Защо толкова обичам тази гледка? Стигах почти до белия й дроб. Усещах, че опирам дъното, но тя само ускоряваше темпото още и още. Кучка. Рукна й кръв между краката. Въртеше дупето си като обезумяла. Още повече кръв. Затворила очи, стенеща и виеща се в ритъма на този древен танц тя умираше от болка и удоволствие постепенно достигайки онзи връх, който ние мъжете никога не можем да видим и усетим. Трепереше, изви се назад, стонове, които трябва да се чуят, защото няма измислени думи за тях. Конвулсиите на страстта, която изпепелява тялото и… тишина. Простна се върху мен и дишаше тежко. Може би в онзи свят, в който беше преди малко тя беше носила камъни? Едва ли. Не може жена да носи каквото и да е и да има такъв доволен вид, освен ако не са торби с пари или дрехи. 
- Признавам, че свършваш жестоко. За мен е радост да знам, че съм ти доставил удоволствие… - започнах аз, но знаех, че края е близо.
- Сега е твой ред, шампионе. Колко жалко, че трябва да свършиш… - усмихна ми се тя и тогава видях очите й. Това беше. Животното в мен е готово да разкъсва. Аз съм светкавица. Как ще го направиш, детето ми? Защо съм такъв идиот и чакам нейния ход, а не взема просто да й начупя костите, с чука, който спокойно си дреме на дъното на моята раница? Не вярвах, че представител на вашия род може да бъде по-бърз от мен, но чудеса стават. Как иначе толкова грозни женички стават първи на конкурси за красота? Или има нещо друго? 
И момента дойде. Тя се надигна напред и мушна нещо между краката си, след това сложи ръка пред устата си… За хората трябва поне секунда, за да регистрира мозъка видяното. Аз имах по-малко време, но нали съм си проклет по рождение и вече знаех, че това е проблема. Миг преди да се отпусне назад и кура ми да стане на макарони вече я държах за врата под себе си. Подцених я. Заби нещото, което държеше в лявата си ръка в рамото ми. Целеше врата кучката. Това беше катализатора, който ме взриви. Първият ми юмрук се заби в носа й. Явно е бил силен, защото кожата се разцепи и костта щръкна под странен ъгъл. След това подред бяха зъби, ребра, далаци и дробчета. Обичам да бия жени. Не знам защо, но ми доставя невероятно удоволствие колко грозни и зли стават или как се примиряват, но винаги са жалки. А и ме възбужда. Почти винаги след боя следва и секс. Нерядко повече от добър, но най-изненадващото е, че някои от тях така фатално се влюбват, че дори аз се обърквам защо така се получава. Като знам колко мазни и раболепни копелета се гънат като червеи на разни продажни и надменни курви и нищо повече от презрение не получават, аз за няколко шамара имам цялото им уважение плюс путките. Странно е, но в случая става въпрос за отмъщение. Замъкнах полуприпадналото тяло до гардероба. Надигнах го с една ръка и нали съм си силничък не беше проблем за мен да й мушна краката до глезените под него. Надигнах колкото можех и пуснах. Първо изхрущя, после писък. Мед ми капна на сърцето. Беше поне половин килограм. 
- Защо пищиш, детето ми? Не мислиш ли, че е време и ти да разбереш какво е да си жертва? - звучах като поп.
- Еби си майката, долно копеле… - започна песента си тя. Бях виждал много омраза в очите на хора, но това нещо срещу мен определено беше шампион в това отношение. - Ще те убия, изрод смраден, скапан духач… Забих собственото й шило в собствения й крак точно във великолепния отток на счупените й глезени. И завъртях до хрускане. Пищене. Още пищене и още от същото. Каква скука. 
-Това го чух, нещо друго няма ли да кажеш? - колко спокоен можех да съм в такива моменти. Трябваше да стана хирург и да правя кариера, а аз не и не - безделник. И то безсмъртен.
- Моля те спри, много ме болят крачетата! Моля те! - гледаха ме най-тъжните и красиви очи в цялата известна галактика. И гласа… Още малко и ще ми стане жал. Ей, сви ми се сърцето… Много е добра. - Боли ме, миличко. Боли и пари, моля те…
Сълзичка. От по-хубавото оченце. Спусна се до ушенцето на мишлето и капна на пода. Една игла се заби в сърцето ми. Моето сърце?! Жал?! И то за нещото, което по потвърдени данни е заклало и не знам какво още поне пет човечета?! Какво ми става? Вживях се в нейната роля може би.
- Я да види дядо какво крие между крачетата си това лошо момиче? - предвидливо забих с пирони ръцете й над главата за пода. Хубаво е човек винаги да си носи чук и пирони, защото никога не се знае какво може да му се наложи. Писъци, но вече без вдъхновение.
Бръкнах между краката й и извадих най-странното нещо, което съм виждал за последните петстотин години от времето на инквизицията насам. Метална или по-скоро златна тръбичка с диаметър около осем сантиметра и дълга не повече от петнадесет. Единия край разширен като фуния, а другия заоблен навътре, за да не наранява дъното на влагалището или каквото там е това, но най- зловещото беше вътре в нея. Четири резеца на кръст без да се допират с косо начало… Тръбата на Тот! Значи не е забравена?! Наказанието за прелюбодейци в древен Египет. Ако мъж от по-низша каста ебе жената на някой разплут и мързелив богаташ или роб - свободна жена умира за греха си. Жрица от храма на Тот си слагала това странно, но ефикасно нещо между краката, а в устата си зъби от злато и остри до безумие и след като е възбудила достатъчно обречения му нарязвала онази работа като фиде. Като добавка преди да се е накрещял му отхапва гърлото и го оставят да се удави в кръвта си безкурест и хъхрещ. Гадна работа, но така са го измислили древните хора. Странното е, че след повече от три хиляди години някой се е сетил за това, а и защо ли?
- Интересно какво мислиш, че правиш с това нещо? Вживяваш се в преродена жрица или си обикновено куку? - питам си аз нали съм любопитен.
- Пусни ме, моля те… - мърмореше гласчето. Оттоците бяха станали с размерите на гюле и цвят на петнист и много зъл патладжан. Жалко, хубави глезени бяха.
- Не е верния тон, сестричке. Доказана кучка си ти и подозирам, че и куца си не по-малко опасна, но не в това е проблема. Пробвай да ми отговаряш на въпросите и може и да се смиля, но не се заклевам.
- Имаше човек, който много обичах… - започна тя, но определено не й беше до говорене, а и постоянните стонове вече ме дразнеха - … умирах за него, кълнеше ми се във всичко колко ме обича…
- Дотук нищо лошо, но подозирам развръзката е грозна.
- Грозна е. Чукаше се с майка ми при всеки удобен случай и накрая ме разкара заради нея. Това е. - и пак стонове. 
- Как измисли това нещо? - и показах тръбата и златното нещо избито от устата й, които тя познаваше по- добре и от мен.
- Измислена е много преди аз да се сетя. Нямам ли право да чета книги въпреки, че съм жена? - опитваше се да бъде саркастична.
- Ясно. И какво стана с гаджето и мама? - продължих да питам аз.
- Изкуших го за едно последно чукане. Не му хареса, а и взе, че умря, както можеш да предположиш. А майка ми умря в съня си. Помогнах й малко… - много я болеше, но толкова мъжко момиче не бях виждал. - И оттогава тръгнах на лов. Избирах си най-настоятелните от всички, които ми се слагаха, с особено внимание за женените или тези с приятелки и им давах това, което заслужаваха. Кой каквото търси - намира…
- А за мен защо? Не бях ли забавен, мил и добре представящ се в леглото? - попитах, за да задоволя себелюбието си.
-Беше перфектен без да е комплимент за теб, но е въпрос на принцип. Искам да те помоля нещо. - и ме погледна в очите без капка страх или нещо подобно.
- Казвай! - знаех вече отговора.
- Знам, че стигнал до тук няма да ме оставиш жива, поне не ме мъчи повече, колега! - Каза го спокойно, без стонове и най-решителния и вежлив тон, който един злодей може да чуе от друг такъв. Браво. Лицето й беше бледи и красиво, а ореола на страдание го правеше почти нереално. Силна е.
- А ако те пусна ще ме изпееш ли в полицията? А други ще убиваш ли? - лукавия аз.
- На полицията и да искам не мога да кажа нищо и много добре го знаеш. Копелета съм убила пет, ще заровя още колкото мога, но не това е твоя проблем… - весело пламъче в очите й ме направи любопитен.
- А какъв е моя проблем, детето ми? - звучах мазен и доволен, за да я ядосам.
- Докато не те намеря и убия няма да се успокоя и това го знаеш. - знаех го. Виждах го в очите й. Най- после някой да е откровен до край с мен и да не го е страх. Доживях, но защо точно при такива обстоятелства се случва. Мислех, че само ние трябва да сме лицемерни и подли, а то хората ни иззеха функциите дотолкова, че никой вече не вярва в нас. Единствения смел представител на човешкия род се очертаваше да умре в адски мъки, че и по-лошо. Яд. - Но първо ще намеря баща ти, братя ако имаш, всичките ти приятели и ти ще бъдеш последен, за да те боли и да те е страх ако въобще последното знаеш какво е.
Това ми дойде в повече. Гордостта ми ме предаде, както стана с много преди мен, но такава ни е породата. Ето, че едно обикновено момиче можеше да е зло, брутално откровено и отмъстително все едно е дете на Лилит. Значи ще излезе прав онзи от кръста, че слепи са и само зло вирее в душите им и затова Големия татко ще спаси малцината, които гледат в него, а за останалите мор и огън. Как за нещо не сбърка това момче? Хората се превръщат в демони и дори не го разбират. Изяждат се обладани от страстите си и до последно отказват да видят простата истина- цял живот се кълнат, че мразят лъжата, а живеят в нея до последно. Но ето, че това дете е надживяло страховете и лицемерието макар в последните минути, които му остават. А знаем от един особено мъдър човек, в последната минута ако се разкаеш за греховете си, но от сърце може да ти бъде простено… Да я убия ли със смърт по- страшна от всичко видяно или просто да й отреже главата?
- Как искаш да умреш, красива моя? - любопитно ми е да разбера.
- Не вярвам да го направиш, но ако наистина те интересува - с нож в сърцето. - непоколебима е. Наистина го иска. Не мога да не изпълня подобно желание. И тогава добави - И искам да те гледам в очите докато го правиш. Силен си и искам да усетя какво са виждали, когато аз съм била отгоре. Винаги ги гледах до последната искра живот. Исках да уловя последния миг и да усетя смъртта им. Не успях, дано ти имаш късмет.
Това беше наистина красиво. И е жена?! Не вярвах, че могат да бъдат нещо повече от суетни пазачки на репродуктивните си органи, но явно чудеса стават. Взех ножа. Прекрачих я и седнах върху нея. Гледахме се. Тя ми се усмихна. Личеше й, че я боли, но тя беше вече над това. Беше приела смъртта си спокойно, с разбиране и се наслаждаваше на последните си секунди, колкото й позволяваха силите. Бях седнал върху тяло плуващо в езеро от кръв. Нямаше страх, нямаше гняв и лъжи. Спокойствието на апокалипсиса в един умален вариянт. Красива е.
- Целуни ме! Правиш го наистина хубаво. Искам пак и за последно!- усмивка, която има светец, който на кладата преди да се е отделил от земята още и вижда Господ. Силата на извисените. 
Аз на себе си не вярвам, а какво остава на хората, но не можех да й откажа това. Ако само се опита да ме захапе или нещо подобно ще й отрежа главата. Наведох се над нея. Устните ни се сляха. Целувка, която се помни завинаги. Болка и страст. Безвремие. Всичко изчезна и останахме само ние в едно. Никога не са ме целували така, толкова отчаяно и с такова желание… Усетих го с цялото си тяло. Премина през мен като вълна. Изгори ме и ме възбуди. Тя искаше да живее. До истерия обичаше живота, но знаеше, че е късно за нея. Всяка секунда й беше награда, но не молеше за милост. Приемаше съдбата си по начин непознат за мен. Целуваше ме не за да си отмъсти, не защото съм аз, а защото така се прощаваше с живота и за последен път да усети страстта, която я изгаряше. Скорпион. Разкошна е…
- Хвани ме между краката и ме гали докато свърша, но ме убий миг след като дойда на себе си, за да гледам, моля те!… - гледаха ме очи на жена горяща от страст, с молба пред която е безсилен и Господ. Предадох се.
Бръкнах между краката й. Застена. Затворила очи се отдаваше на най-мощния си инстинкт. Тялото й трепереше, изви се по онзи специфичен начин в кръста и нададе писък на триумф, когато жена достига небето. Изправи се почти седнала. Пироните бяха преминали през китките й и сега тя оставаше след себе си кръв и жили като марионетка закачена за пода. Между краката й се изстреля струя от соковете й - мощна и обилна. На тласъци. Не усещаше нищо друго освен огъня в себе си. Падна назад и за секунда помислих, че е умряла. Тогава ме погледна с големите си очи.
- Давай, сега е момента! - прошепна едва.
Замахнах. Удар по-бърз от светкавица. Краят… не беше това. Христос е опрощавал грехове и е учел всички така да правят на ближния си, когато сгреши. По-велик е от мен и добре знам това. Винаги се вслушвам в авторитетите. Ако нямаше хора като нея кой щеше да сее страх и смърт на земята? Само ние? Защо да не разделим черната работа с такива истински чисти проводници на злото? Защо да спасяват невинни и безсмислени души, а перли като тази да горят в ада много преди наистина да им е дошло времето. “За да правиш зло, върши добро”, както казва една наша поговорка. Вярно, беше убила най-добрия ми приятел за последните десет години, но в края на краищата такава е била съдбата му. А и хората не трябва да се съжаляват, те са взаимно заменяеми.
- Знаеш ли, за всичко съм съгласен с теб. Но колкото и да ти е неприятно ще живееш. - казах това и вдигнах гардероба от краката й. Грозна гледка. Вдигнах я внимателно и я понесох към леглото. От уредбата Мерилин Менсън се вживяваше в ролята на зъл. Чекиджия.
- Защо?… Нали ми обеща… - шепнеше гласчето и оставяше кървава диря след себе си.
- Искам само да ти покажа защо не трябва да ме търсиш, за да ми отмъщаваш и ако си научиш урока няма да се наложи всичко това да го повтаряме, детето ми.
Поставих я на леглото. Погледнах нагоре както правят всички пророци по филмите за драматичност. Една малка тайна ще издам. Всъщност всичките чудеса на Христос и колегите му не са нищо повече от перфектно владеене на неща като трансмутация и подобни. Независимо на кой се кланяш, когато стигнеш до сърцевината и същността разбираш, че няма добро и зло, бяло и черно, а само чиста първична енергия, на която ние даваме образ и име, за да ни е лесно да живеем или да си мислим, че го правим. В основата е чисто желание и волята го превръща в реалност, колкото и измамна да е тя. Битието е узаконена от Небесния илюзия, за да си има своя нескончаем и презабавен сериaл, а и да си намира поводи да ръси чуми и мълнии за забавление. Както и да се смее на глупостта човешка до припадък. Не на последно място е и факта, че ние също трябва някъде да се доказваме не само, защото сме добри артисти и садисти. Всичко е само в главите ви програмирани копеленца. Жертви на заблуди. Слепци и блудници. Погрешен опит някой да наподоби себе си, но от пръст направени. Докоснах краката й. Топлина. За някои това би минало за чудо, за мен е рутина. Изцеление. Глупости. Връщах избраната форма в изходна позиция и променяш линията на съдбата. Лесно е, когато знаеш как. Какви хубави крака има това дете. Докоснах ръцете й. Вече са онези нейните без дупки и рани. Прегърнах я. Целунах я, но тези неща нямат отношение към случая. Спеше съня на прераждането и само засъхналата кръв щеше да и покаже, че не е сънувала. Дано разбере. Дано извърви пътя си до край. Аз тук приключих и урока е ясен. Не го разбрахте ли? Съжалявам, нямам време да повтарям…

АВТОР: MAXX THE WIZARD

понеделник, 15 май 2017 г.

ЩАСТИЕТО НА ДАН ЕВЪНС



През последните месеци Дан Евънс все по-често се замисляше дали е щастлив. Уж всичко бе наред, а се чувстваше необяснимо напрегнат, сякаш някакви подсъзнателни импулси се стремяха да разрушат душевния му мир. Не можеше да определи къде е проблемът и има ли изобщо такъв. Струваше му се невъзможно Министерството на щастието да не полага нужните грижи за него. Та нали редовно си плащаше данъците!
Сега, когато симпатичната сестра от медицинския пункт му подаваше с усмивка медикаментите, които трябва да приеме, почувства отново лека неудовлетвореност. Някакъв подтик се опитваше да изплува в съзнанието му и да придобие конкретна форма. Сестрата сложи хапчетата в чаша и му ги подаде заедно с шише вода. Дан ги изпи и замислено се вгледа в бялата шия на жената и в пулсиращата там синя вена.
– Извинете, показателите ми добри ли са? – попита притеснено той.
Сестрата го изгледа учудено.
– Всичко е нормално. Техниците щяха да сигнализират при несъответствие със стандартите за щастие. Защо?
– Не мога да кажа, че не съм добре, но изпитвам някакво особено чувство. Трудно ми е да го дефинирам, но ми прилича на… неудовлетвореност.
– Ще погледна пак. Но не вярвам чипът ви да се е повредил. Всъщност кога са ви го сложили? – Тя погледна мобилното си устройство и добави: – А да, преди два месеца. Съвсем нов е. Откога сте така?
– Ами …трудно ми е да кажа, но… от няколко седмици сякаш.
– Ще ви запиша час при психиатър, за да обсъдите с него елементите от външната среда, влияещи върху психиката ви. Иначе химичният баланс в мозъка е добре, освен ако чипът не отчита правилно, но това ми се струва невъзможно. Все пак ще питам техниците, не се безпокойте.
– Всъщност … какви хапчета пия в момента?
Сестрата отвори някакъв файл и каза:
– Комбинация от леки антидепресанти, един невролептик, бензодиазепин, който се включва само когато ви заболи подменената коленна става, магнезий и разни билкови екстракти, които имат сравнително меко действие.
– Е, щом всичко е наред…
– Щом сте усетили някакъв дискомфорт, трябва да се вземат мерки. Ето ви адреса на дежурния психиатър. Той ще се погрижи за вас. Записала съм ви час, така че задължително трябва да го посетите. Иначе – глоба.
Дан я изгледа криво.
– За ваше добро го правя.
– Да, благодаря, госпожо.
– Госпожица – тя се усмивка и за момент на лявата й буза потрепна чаровна трапчинка. Дан кимна и също се усмихна, но насила. На излизане обаче плъзна поглед по стройните крака на сестрата, чийто форми се подчертаваха от впитите дънки.

***

Психиатърът го посрещна широко ухилен, като, докато го настаняваше на кушетката, го потупа приятелски по рамото.
– Видях, че не посещавате често психиатър – каза.
– Не съм имал сериозни проблеми – отвърна Дан Евънс.
– Но сега вече имате?
– Сестрата каза, че с главата ми всичко е наред.
– Така е, уверих се лично в това. Чипът ви също работи перфектно. Нямаме основание да се съмняваме в подаваната от него информация.
– Е, значи съм си втълпил нещо.
– О, господин Евънс, човешкият мозък е много сложна система. Възможна е нещо да ни убягва, някакъв съвсем дребен детайл. Физически проблем нямате, това го проверих.
– Да, сравнително добре се чувствам.
– Работите ли?
– По програма на Министерството на щастието. Любител дърводелец съм, изработвам копия на старинни мебели. Дали се продават не знам, а и не ме интересува, но работата ми доставя удоволствие. Професионалистите казват, че съм добър, макар и самоук.
– Интересно хоби. Друго имате ли?
– Колекционирам модели на старинни автомобили.
– Да, това също е интересно.
– Спортувате ли?
– Чат–пат играя тенис. Обичам да се разхождам в парковете.
– Случва ли ви се често да скучаете?
– Аз съм от хората, които все си намират някакво занимание.
– Женен ли сте?
– Да, жена ми има истинска работа. Началник е на банков офис.
– Деца?
– Не, така и не се решихме на този ход, а за нея вече е късно.
– Разбирам.
– Какви са отношенията ви?
– Нормални. Рядко се караме. Тя е приятен човек, макар и да е доста затворена.
– Обичате ли я?
– О, как да ви кажа … по скоро съм свикнал с нея. Честно казано не общуваме много.
– Дааа, излизате ли често с приятели?
– Повечето ми приятели са от социалните мрежи.
– Разбирам. Такива са нещата в днешно време. Родителите ви, как са?
– Добре са, пенсионери. Преместиха се да живеят в Хонолулу, по програма на Министерството на щастието.
– Не ви създават проблеми?
– Че какви да ми създават? Всичко им е осигурено. Виждам ги веднъж годишно, по Коледа.
– Ясно. Преди време от Министерството, по ваше желание, са ви осигурили кола, реплика на старинно превозно средство.
– Да, форд тъндърбърд от 1957 г. Само че двигателят е електрически, естествено, двигателите с вътрешно горене са забранени.
– Е, няма как, такива са екологичните правила.
– Машинката ме радва много. А и бръмчи като древен автомобил, защото аудиосистемата имитира звуците на бензинов двигател.
– Чудесно. Значи ви е трудно да определите къде се корени тревогата ви?
– Аз…чувствам се някак нереално. Все едно животът, който водя, не е моят.
– О, и други пациенти се оплакват от същото. Просто в днешно време всичко е твърде предвидимо.
– Съжалявам, че ви изгубих времето. – Дан понечи да стане от стола си.
– Не, не, ни най-малко. Чакайте, господин Евънс. Искам да споделя нещо с вас.
Дан Евънс кимна и зачака.
– Мисля, че би било добре да смените жена си.
Дан се облещи.
– Че защо?
– От думите ви разбрах, че не сте особено привързан към нея, което разбира се не бива да ви кара да се чувствате виновен. Имам информация, че сте били добър съпруг. Но така е, в днешно време отчуждението е голям бич за обществото. Имам и друга информация, че тя, жена ви, също има нужда от промяна.
– Мислите, че проблемът е в жена ми?
– Мисля, че една евентуална промяна би освежила живота и на двама ви, така да се каже.
– Вие предполагате, че тя не ме обича?
– Не предполагам, знам го със сигурност. Тя е посещавала мой колега и е споделила с него редица неща.
Дан се напрегна. Чувстваше се предаден. Въздъхна.
– Разводът скъпо ли ще излезе?
– Министерството на щастието ще поеме разходите. Уверявам ви, че придобитото по време на брака имущество, ще бъде разделено справедливо.
– Ами ако не успея да си намеря нова жена?
– О, господин Евънс, вие май се подценявате. Поровите ли се малко повече в социалните мрежи, веднага ще ви огрее късметът. Можете и да пробвате по стария начин, нали разбирате, барове, ресторанти, концерти. Жени свободни има много. Междувременно, чрез чипа още по-стриктно ще следим психическото ви състояние, защото във времена на преход често се отключват депресии. Всички негативи ще бъдат туширани навреме.
– Ох, страх ме е от новостите.
– Кой не го е страх. Но Министерството и в частност аз сме готови да ви подпомагаме по всички възможни начини. Хайде, тръгвайте и, моля, разделете се подобаващо с жена си. Тя е подготвена, уверявам ви.
Дан стана, ръкува са с психиатъра и излезе. Бе объркан от противоречивите мисли, които се мотаеха в главата му.

***

Дан Евънс са качи във форда и подкара към къщи. Хладният вятър рошеше косите му и галеше с хладни милувки трескавото му чело. Пръстите му потропваха нервно по волана. По аналоговото радио звучеше песен на Елвис Пресли. Замечта се. Дори не усети как засече една кола. Изпищя клаксон, изскърцаха спирачки. После за зла беда засечената кола се удари в движещата се в най-дясното платно тойота. Дан отби веднага и излезе, чувстваше се виновен. Шофьорите на пострадалите автомобили обаче изобщо не му обърнаха внимание. Просто се ръкуваха и, след като размениха данни за застраховките си, потупвайки се приятелски по раменете, се разделиха. Безгрижни хора, чието настроение не можеше да се вгорчи от някакъв лек инцидент.
Жена му го чакаше на входната врата, усмихната.
– Събрах си багажа – обяви тя.
– Има ли къде да отидеш?
– Да, той ме чака.
– Защо не ми каза?
– Не исках да те нараня. Ще се справиш ли сам?
– Да.
– Беше ми хубаво с теб… донякъде.
Дан изкриви устни в престорена усмивка.
– И на мен. Бих желал да се чуваме от време на време. За да знам как си.
– Непременно, Дан, ще ти се обаждам – каза тя и се качи в асансьора.
Останал сам вкъщи, Дан изведнъж се почувства подтиснат. Изпи една бира, после още една. Поработи върху един стол, но работата му не спореше. После му звъннаха от Министерството на щастието, за да му кажат, че му трябва серотонин и незабавно трябва да отиде в най-близкия медицински пункт. Той се подчини, бе свикнал да спазва разпоредбите. А и за пръв път от много време насам наистина имаше нужда от помощ, защото изобщо не се чувстваше щастлив.
Случи се така, че чаровната медицинска сестра отново бе на смяна. Като видя кой е дошъл, тя веднага се усмихна широко и сякаш слънце огря мрачния кабинет.
Дан я поздрави и влезе в чакалнята. Не се наложи да чака дълго, тези пред него само си изпиха хапчетата и си тръгнаха.
- Заповядайте, господин Евънс – каза сестрата и го подкани с небрежен жест да влезе. Дан се настани срещу бюрото й. – Господин Евънс, получихме резултатите от прегледа при психиатъра. Много съжалявам, че се разделихте с жена си. Неприятна ситуация, изключително неприятна. Но това е за ваше добро, уверявам ви.
– Ама вие всичко знаете – отвърна троснато Дан.
– Такава ми е работата, задължена съм да следя изкъсо психическото ви състояние.
– И какво е то?
– Вие сам усещате, че нещата не са идеални. Което е нормално с оглед на случилото се. Проблемите са се отразили на химическия баланс на мозъка ви. Но сме ви приготвили допълнителни медикаменти, така че не се притеснявайте. Съветвам ви да не прекалявате с алкохола. Чипът ви засече лека злоупотреба.
– Не съм се напивал.
– Длъжна съм все пак да ви предупредя. Ето, това са хапчетата. – Дан ги изпи и стана да си ходи.
– Смяната ми свършва след десетина минути. Ако ме изчакате, можем да отидем заедно на кино, например. Или евентуално да вечеряме някъде?
Дан се вторачи стреснато в жената, който вероятно бе петнайсетина години по-млада от него. Трудно му бе да си представи, че тя проявява интерес към него. Все пак той имаше самочувствието на запазен мъж на средна възраст с приятна външност.
– Ако искате да хапнем някъде? – каза Дан и усети как се изчервява от вълнение.
Тя кимна и с тънка усмивка накара чаровната си трапчинка да се покаже.
Лесно успяха да си намерят маса в близкия италиански ресторант. Сравнително плахо подходиха към опознаването, но час по-късно вече разговаряха съвсем свободно, сякаш се познаваха от дълги години. Сестрата се казваше Сали Тодс и преди няколко месеца се бе разделила с приятеля си поради несходство в характерите. Бе решила да се захване с истинска работа, а не да разчита на помощта на Министерството на щастието. Твърдеше, че работата й помага да се отърси от самотата. Дан, вече впечатлен от външността й, оцени и непринудените й маниери и интелекта й. На излизане от ресторанта се престраши да й предложи да отидат на кино. Тя прие, но се оказа, че е свободна чак след седмица. Когато се прибра вкъщи, Дан дълго се чуди дали това отлагане е признак за сдържаност или тя просто не го взема много на сериозно. Преди лягане му се припи бира, но се отказа, заради препоръката на Сали.

***

На следващия ден Дан Евънс се събуди с леко главоболие. Хапна на две-на три, направи си упражненията и физическият дискомфорт бързо изчезна. Обаче му бе криво, че жена му си тръгна. Беше толкова силно свикнал с нейното присъствие, че сега в душата му зееше празнина. А на всичкото отгоре имаше чувството, че едва ли скоро нещо ще запълни тази празнина. Това му се стори странно, като се има предвид, че винаги си бе мислил, че не я обича много. Захвана се да довърши една маса, но работата не му спореше. Дори се поряза като последния некадърник. Докато си слагаше лепенка, му направи впечатление, че ръцете му треперят.
Разходката в парка не му помогна да се отърси от тежките мисли и напрежението. Подразни се от виковете на играещите деца, дрезгавата кашлица на полегналия на една от пейките старец и псувните на работниците, които изграждаха концертна трибуна. И преди му се бе случвало да е необяснимо нервен, но сега направо не се побираше в кожата си. На връщане едва не се сби с един забързан мъж, който по невнимание го бутна, докато пресичаха улицата.
Дан бе инструктиран, че в такива случаи трябва веднага да потърси помощ в най-близкия медицински пункт. Сали не беше на смяна и Дан още повече се вкисна. Сестрата изслуша внимателно оплакванията му, после порови в смартфона си и каза:
– Съжалявам за неприятностите. В момента подбираме правилните медикаменти, съобразно мнението на психиатъра и данните от чипа, но за да подействат е нужно време. Така че ще се наложи да потърпите. Не бива да прекаляваме с успокоителните. Приемате достатъчно.
– Е, щом трябва, ще търпя.
– Когато има промени в живота на човек…
– Да, знам – сряза я Дан и се отправи към изхода.
– Чакайте, господине, в този случай имате право на безплатна едноседмична почивка, осигурена от Министерството на щастието.
– Ще пропусна – изсъска през рамо Дан.
– Има свободни места за Сейшелските острови, Малта…
– Казах, ще пропусна.
През следващите дни състоянието му не се подобри. Мъчеха го и кошмари. На моменти му идеше да заблъска главата си в стената. Само бирата му помагаше до известна степен, но при първото прекаляване чипът го наклепа и после Дан дълго трябваше да се разправя с пристигналия медицински екип. Заплашиха го, че ще му спрат помощите и ще го изключат от програмата на Министерството на щастието. Дан се стресна. Съмняваше се, че би могъл да се оправя сам в живота, поне не и в състоянието, в което бе в момента.

***

Сали изглеждаше прекрасно в зелената си плисирана рокля, която подчертаваше тънката й талия. Носеше черни обувки, чиито ниски токове тракаха предизвикателно по плочките. Беше вързала косата си на опашка и може би заради това ведрото й лице излъчваше детинска невинност. Когато я поведе към киносалона, Дан се изкушаваше често да й хвърля погледи, но внимаваше да не прекалява. Стараеше да прикрива мъчещата го напоследък нервност, но в такава компания му бе трудно. А Сали пръскаше небрежно чар, привличайки погледите на другите мъже.
Филмът, избран от Сали, бе нещо средно между екшън и хорър. Дан го хареса, като се впечатли най-вече от момента, в който гаднярът отряза със сатър кутрето на заложницата. Сали мълча през цялото време, а Дан се чудеше дали да не й стисне ръката в някой от страшните моменти. В крайна сметка реши да не се държи като тийнейджър.
На излизане Дан се прокашля и каза:
– Приятно филмче.
– Радвам се, че ти хареса.
– Какво ще кажеш да пием по бира вкъщи.
Сали наклони главата си на една страна и примижа, явно по шеговит начин искаше да покаже, че не одобрява предложението.
– Дан, нали знаеш, че трябва да внимаваш с алкохола, когато ти нагласяваме лекарствените дози.
– Да, да, знам. Тогава кафе?
Сали се усмихна, хвана го под ръка и го повлече към форда.
– Как бих могла да откажа такова мило предложение!
Дан се изчерви, а Сали се изкиска и го потупа по рамото.
Дан бе привел дома си в изряден вид и Сали не пропусна да отбележи това. Пиха кафе, говориха си дълго за книги и филми, после си пуснаха стара рок музика от времето преди разпадането на Депеш Моуд. Мълчаха и слушаха, всеки потънал в мислите си. На Дан хем му бе приятно, че е в такава компания, хем бе напрегнат – чак му се схвана вратът.
Младата жена стана и му донесе бира от хладилника.
– Ето, пийни, от една бира нищо няма да ти стане.
Дан отвори кутийката и отпи жадно. А може би трябваше да си сипе в чаша? Сали не го упрекна за недобрите маниери.
После се наложи Сали да поработи на смартфона си заради някакъв спешен случай. Седнал вдървено на фотьойла си, Дан наблюдаваше съсредоточено танца на изящните й пръсти по екрана. Към десет часа Сали прибра телефона си, стана и отиде до прозореца. Скръсти ръце на гърдите си и се загледа в уличния трафик. А Дан се загледа в приятните извивки на тялото й. В този момент той осъзна какво трябва да направи на всяка цена, за да може да превъзмогне нетърпимото напрежение.
Дан се присегна към шкафа до вратата и от чекмеджето му тихичко извади чисто ново длето. Все още не бе го използвал в дърводелската си практика. Стана внимателно от креслото и запристъпва бавно по дебелия килим към Сали, която продължаваше да се взира навън. По трескавото чело на Дан изби пот. Съзнанието му забълва натрапчиви, ужасяващи мисли. Представяше си как сграбчва младата жена и забива длетото дълбоко в гърба й, после, докато още ечи писъкът й, се взира в изкривената й от болка физиономия и попива с наслада ужаса, горящ в облещените й очи. Лицето й вече не изглежда красиво, но това го възбужда. Задавените й стоновете са мехлем за ушите му. Тя е толкова шокирана, че дори не прави опит да се съпротивлява. Той я притиска силно към себе си и усеща треперенето. Краката й ритат спазматично, токчетата драскат по паркета с настойчивостта на побесняла котка. По дланта му се лее кръв. Чувства се божествено, както никога преди. Тогава извива рязко врата й и гадното изхрущяване слага край на всичко. Очите й моментално заприличват на стъклени топчета и се вперват изцъклени в нищото. Тялото й натежава в обятията му, стройните й крака се изпружват, разкрачвайки се леко.
Замаян от виденията, но не и разколебан, Дан замахна. Сали обаче се извърна светкавично и отскочи настрани. Дан се закова на място. Чувстваше се така, сякаш се е събудил от кошмар. Но не бе толкова неадекватен, че да не забележи, че Сали е насочила към гърдите му малък сребрист пистолет.
– Дан, нито крачка повече! Остани на място! – Дан сведе глава и учудено се взря в ръката си, държаща длетото. – А сега назад! Седни в креслото и хвърли това нещо! – Дан се подчини. – Искаше да ме убиеш, а? Мислех, че ме харесваш? – Устните й се изкривиха в подигравателна усмивка.
– Аз… съжалявам, Сали! Много съжалявам! Не знам какво става с мен, просто не съм на себе си.
– Казвам се Лара Кочински, агент Лара Кочински. – Дан я изгледа стреснато. – Сега ме слушай много внимателно без да ме прекъсваш. – Дан кимна. – Министерството на щастието дълги години се опитваше да те направи щастлив. Но ти си особен човек, Дан, и задачата ни се оказа много трудна. Медикаментите само притъпяваха садистичните ти импулси. Вероятно никога не си се чувствал истински щастлив, въпреки огромните усилия на Министерството. Този тип лечение не може да продължава вечно, силните дози ще разкапят организма ти. Ето защо започнахме да намаляваме постепенно дозите. През последната седмица си пил само витамини, Дан. Остави ме да довърша! Нали знаеш, че в момента на практика няма престъпност. Не можехме да си позволим да оставим такъв като теб да вилнее. Не че нямаше да те хванем още при първото престъпление. Знаеш ли колко такива като теб сме евтаназирали? Мълчи и слушай! Намерихме ти работа. Въпреки огромните усилия на Държавата, и в частност на Министерството на щастието, за повишаване на качеството на живот, има хора, които се опълчват срещу системата. Те са вредни и заслужават наказание. Дан, на теб се пада честта да отстраняваш тези неблагодарници. Така че след като преминеш обучение, ще те насочим към жертвите. Ще можеш да задоволяваш всичките си желания. Ще бъдеш истински щастлив.
– Благодаря – каза Дан и лицето му засия.
– Не благодари на мен, а на Министерството на щастието.
– Благодаря – повтори Дан.
– Е, чао, Дан. – Тя прибра пистолета и с бавна крачка се отправи към вратата.
– Сали?
– Лара, Лара Кочински.
– Лара?
– Да.
– А нашите отношения…дали…Сърдиш ли ми се много?
– Аз ще съм твоят агент за свръзка. Ще се виждаме често. Ако си опичаш акъла, може и да се получи нещо между нас. – Тя се извърна и смъкна ципа на роклята си. По гърба й имаше множество следи от удари с камшик.

АВТОР: СТЕФАН ГЕОРГИЕВ

неделя, 7 май 2017 г.

СИНЪТ НА КОВАЧА



Да си син на ковач въобще не е лесно.
Я го вижте какви яки предмишници има, дланта му стиска като клещи, а очите му цял ден събират искри. Само да те погледне и може да се изпуснеш, ако си направил нещо нередно. Гърбът му е широк като живо поле, по цял ден има мокра ивица от пот на дрехата, а отпред внушителната му гръд лъщи – без ни едно косъмче от вечната жежка мараня наоколо.
Възхищавах му се, въпреки че винаги ме е изпълвал с такъв страх да не сгреша и да не предизвикам гнева му, че предпочитах да не говоря и следях всеки негов жест, за да разпозная настроенията му. Сигурно затова израснах мълчалив и не много общителен. Когато го ядосвах, той посочваше мрачно към работилницата и аз знаех, че трябва да изкова меч, за да изкупя вината си. Така ме възпитаваше.
Бях още хлапе, когато вече се справях доста добре, макар че не чух нито веднъж да ме похвали или да изрази бащина гордост, че наследявам неговия занаят. Вместо това сумтеше недоволен и захвърляше изработеното от мен оръжие настрани. После се захващаше и сам изковаваше меч – бе възхитителен майстор, това никой не можеше да отрече. Остриетата, които оформяше, ме хипнотизираха с изяществото си. Мечтаех да съм като него. Надявах се, че един ден ще заслужа одобрението му. Та ние дишахме един и същ, изпълнен с мирис на метал, въздух, а в мен течеше негова кръв.
Доста време прекарвах с тежкия чук в ръка, облян в пот, а твърде често и в сълзи, заради несправедливите наказания. Не разбирах винаги за какво съм виновен. Но блъсках отново и отново с чука върху зачервеното желязо. Стараех се, надявах се, че един ден ще изкова меч, който той ще одобри и няма да захвърли грубо настрани.
Безброй плахи погледи съм отправял през малкото прозорче навън, където връстниците ми се гонеха и надаваха весела глъчка. Баща ми не ме пускаше да излизам, ако не се налага по работа, защото ми се подиграваха и ме наричаха “вещер”. Веднъж каза, че не иска повече неприятности, предишните стигали, и после замълча. Знаех, че майка ми е била някаква по-особена жена – докато ме закачаха, подмятаха, че била вещица – но той никога не говореше за това. Понякога мислех за нея, докато удрям с чука по метала, чудех се дали е можела наистина да прави магии. Не разбирах защо това е създавало проблеми. Поглеждах отново през прозорчето. Наблюдавах детството на другите, но рядко изживявах своето. Тогава дори не осъзнавах, че точно това ми се случва – пропусках го.
Мечове, мечове, мечове...
Заспивал съм както ги кова, можете ли да повярвате?
В сънищата ми, баща ми понякога дори се усмихваше – нещо, което никога не съм виждал да се случи наяве. Камо ли да се усмихне на мен. Виждах и неясен силует, който трябваше да е майка ми, но това, че не я помнех не ми позволяваше да я сънувам, без да е просто обвита в мъгли фигура.

Заякнах, после изведнъж се издължих и започнах да виждам теметата на останалите момчета, когато се разминаваме. Веднъж едно от най-неприятните хлапета, които ми се присмиваха, го направи отново, а после – ядосано, че не му обръщам внимание – ме блъсна в гръб. А аз вече наистина се чувствах различен – бях надраснал всички останали, не само на височина и сила. Но да знаете, понякога трябва да накараш другите да опитат пепеляка и да полежат в него, за да осъзнаят това. Бях умислен и вглъбен през повечето време, опитвах се да разбера устройството на света. Лутах се в собствените си лабиринти и търсех отговорите. Усещах в съзнанието си неясна промяна. Когато онзи заядливец ме блъсна, нещо отвътре ме накара да се извърна и да го поваля с един удар. Сякаш заявих, че никой друг, освен баща ми – стария ковач – няма право да бъде груб с мен. Че аз не просто съществувам, а останалите трябва да се съобразяват с този факт.

Изглежда пак грешах за това как е устроен светът.
Следващото, което се случи, бе, че отново ковях меч.
Бях наказан. Задето се бях защитил.
И бях публично унизен, за пореден път.

Блъсках в зачервеното оформящо се острие и то съскаше като адска змия, нашепваше думи от демоничния пъкъл, който всеки крие дълбоко в съзнанието си. Очите ми бяха сухи и сълзите вероятно се стичаха навътре, за да угасят вулкана, който заплашваше да изригне. Бях преживял миг на осъзнаване, бях видял истинската си сила и най-после изразих свободно себе си, само за да бъда върнат в безличното си унизително съществуване – и то, отново от баща си. Плясването на тежката му ръка зад врата този път сякаш отключи в мен бент, който е сдържал несправедливостите на всички наказания, безкрайните часове до наковалнята, изнурителния труд, който успя да кали волята и мускулите ми. Избухналият смях наоколо ме разкъса отвътре, но едновременно с това отприщи и още нещо. А никой не разбра. Силата, която се процеди през пукнатините на съзнанието ми, замъгли останалите мисли, натрупа скреж върху лавата и накара вулкана да затихне.
Аз усетих тази сила и я задържах в себе си.
Почувствах промяната.
Миг по-късно просто сведох глава и се запътих към ковачницата, докато останалите за пореден път ми се присмиваха...

Сега ръката ми се движи сама, ударите са изящни с точността, натрупана от годините. Металът се подчинява и аз го вая еднакво добре с чука и тежкия си, неотклонен поглед. Студът още ме владее, силата е в мен и сигурно ще ме изпълва винаги. Ако ме разсечете – в мен ще има само мрак.
Мрак и имена.
Имена, които танцуват в мрака и се вият сред искрите на живите въглени, в адския жупел на метала. Имена, изпълнили липсващото ми детството.
Старият ковач стои, свъсил вежди, и опитва да прогори с поглед тила ми, но той отдавна не е същият и го знае – стар е, още по-сърдит и озлобен от преди – а не иска да го признае. Властта му над мен вече не съществува. Кръвта, която бушува в тялото ми, е само моя. Хладната сила, изпълзяла от пукнатините на съзнанието ми, е отвяла желанието да търся одобрението му. Освободила ме е завинаги.
Без да се обръщам, знам как изглежда той в момента.
Знам как изглеждам и аз в гръб.
Широк съм като живо поле.
Як съм, колкото баща ми беше някога.
Кова мечове не по-зле от него.
Но правя и още нещо.
Нещо, което той не подозира.
Давам на мечовете имена.
Това беше единствената детска игра, която можех да си позволя. И никога не съм споделял с когото и да било, че правя това. Всеки меч, изкован от мен през годините, имаше свое собствено име, което му давах. Представях си боеца, който ще го носи, представях си битките, в които ще се вихри – моята малка детска игра от несъществуващото ми детство.
Сега вече знам, че с тези имена съм давал и съдба на мечовете, докато ги кова. Че това е магията, която съм наследил от майка ми – способността да въплътявам особена сила в мечовете, които изработвам. Да им давам история, която те ще се стремят да осъществят.
Да, всеки един меч си има име... а този няма да бъде захвърлен настрани.

Блъскам по метала, зачервеното оформящо се острие съска като адска змия и нашепва думи от пъкъла, които все по-ясно чувам.
Искрите хвърчат настрани, сълзите текат навътре в мен и замръзват на бодящи ледени висулки. Защото вече съм дал име на меча, който кова.

Отцеубиеца.

АВТОР: ЯВОР ЦАНЕВ