понеделник, 27 март 2017 г.

НАЙ-ВЕЛИКИЯТ ЗООПАРК В СВЕТА



На майка ми.
И на Нийл Геймън.


Я гледай ти. Да не ми е името Фьодор Джуджето, ако това не е дете. Ела насам хлапенце, не се бой. Старият Фьодор може да има брадавици по лицето и носът му да е като на чапла, а зъбите големи като тесли, но той определено не яде деца. Не-не-не, в никакъв случай, макар да имам братовчеди, които не се свенят да го правят.
Загуби се май ти, а? Къде са мама и татко? Вкъщи? Бре, много си смел да идваш тук самичък. Откъде толкова храброст в едно момче на 7-8 години? Ааа, наесен правиш 9, извинявай. Голям мъж си вече ти, направо си надмина опашчицата. Е чакай де, върни се тук! Какво се фръцна? Много обидчив се извъди.
В днешно време не е хубаво деца да скиторят самички насам-натам. Преди стотина години, когато бях хлапе като теб, че и по-малко, беше другояче. Бродех из родните планини, завирах се в пещерите, катерех се по овошките, ходех до реката да плувам и ловя риба. Ала тогава времената бяха спокойни, не като сега. Нароиха се много лоши хора... и не само.
Я кажи, ти как ни откри? Как стигна дотук? Каква карта и какво описание? Да видя тоя стар лист от тетрадка, дето си открил на тавана ви! Излизаш от къщата и тръгваш по пътечката надолу, към акациевата гора, прекосяваш я и продължаваш през поляната с глухарчетата и маковете. Пресичаш изоставената жп-линия, заобикаляш голия хълм и навлизаш в мочура. Тц-тц-тц, чак са нарисувани камъните, по които да стъпваш, за да не потънеш в блатото! После си до стария полусрутен мост, обвит в бръшлян, и хвърляш три камъка – един да прехвърли моста, един да се удари в гранитното му туловище и един да изсвисти в мрака под него, за да прогониш трола, който се крие отдолу. Навлизаш в тъмното, намираш опипом решетката и бръкваш, за да стиснеш ключа, с който е заключена отвътре. Влизаш и чак сега си светваш – със свещ, а не с фенерче, и я палиш с кибрит, а не със запалка. И след няколко минути спокоен ход в бетонния тунел се озоваваш на светло – пред портите на Дайър Хаг, най-великия зоопарк в света.
Бас държа, че ей сега ще разбера кой е чертал тая карта. Имаш ли по-голям брат, сестра? Не? А някой шантав чичо или вуйчо, дето цялата рода се мръщи, като го види по семейни събирания? Може би особена леля, която гледа на карти, вари странни чайове и носи куп дрънкулки? Пак не? Хм.
Абе, аз съм много завеян дъртак. Твоят баща се казва Томас, нали? Познах! Едни очила да ти сложа и си същия! Помня баща ти, естествено, той дойде тук преди тридесетина години, когато беше горе-долу на твоята възраст. Как мога да забравя едно хлапе, което изстрелва по пет думи в секунда и устата му не спира да мели. Ти не си като него, мълчалив си, затворен. Сигурно си се метнал на дядо си, а? Той е начертал картата и направил описанието! Отначало помислих, че е баща ти, но точно този тип тетрадки, тази хартия се произвеждаха преди половин век и отгоре.
Главата си залагам, че туй ще да е бил малкият Мики. Мдааа, като те гледам как пребледня, той е дядо ти. Дребно като мишле, набито и широко в раменете селянче, чиито уши са така големи в долната си част, че почти опират раменете му. Техните сигурно бая са ги дърпали. Същия непреклонен поглед и същата инатчийски стисната уста като твоята – така стисната, сякаш челюстите му са занитени за главата. Помня го... Старият Фьодор помни всички деца.
Така и така си дошъл, да взема да те пусна и разведа из зоопарка? Огромен е и едва ли ще ни стигне времето да ти покажа всичко, но може и да успеем в рамките на деня, днес е неделя и ти си единственият посетител. Аз по принцип в неделя почивам и не приемаме гости, но днес по изключение съм тук. Знаеш как е – налага се отвреме-навреме трева да се окоси, листа да се съберат, затлачени фонтани да се отпушат, да варосам някоя ограда или дърво... Хайде влизай, майната им на задълженията, работа ще има и след нас. Трябва първо обаче да си платиш таксата. Искам да обърнеш всичките си джобове в дланите ми. Давай! Какво имаме тук? Няколко дребни монети, три бонбона, малко печен слънчоглед. А джоба на ризата? Стъклено топче и две зарчета. Ами, каквото-такова. Не, чакай, ще задържа и картата ти. Какво? Нали я извади от задния си джоб? Каквото е по джобовете ти, всичко отива такса за Фьодор, да не си я държал там. Татко ти я беше скрил в пазвата, а дядо ти в лявата си обувка – всичко виждам, но там нямам право да бъркам. Ще си начертаеш нова по памет, като се прибереш. Ако не – ми децата ти значи няма как да стигнат тук и туйто. И второто. Да ти видя нослето. Боц! Хе-хе-хе, така прави Фьодор! Бодва всеки любопитко в малкия нос с нокътя си да го маркира, защото имаш право да посетиш Дайър Хаг само веднъж в живота. Капка кръв, две, на третата спира, ала белегът остава завинаги. От какво мислиш са белезите по носовете на бащата ти и дядо ти? Аууу, нещо ти се навлажниха очичките и долната ти устна затрепери като магарешка бърна. Хич недей да ми цивриш, нали беше голям мъж. Ако знаеш някои деца от какво са се лишавали, само и само да влязат тук и зърнат най-удивителните създания на земята...
Хайде, следвай ме. Знаеш ли какво отличава Дайър Хаг от останалите зоопаркове? Животните, които са тук, не се срещат никъде другаде, с много малки изключения. На нас обикновени животни, които можеш да видиш извън това място, не ни трябват.
Ето ни пред първия експонат – африканския черен носорог. Тъкмо го обявиха официално за изчезнал – на практика, служители на Дайър Хаг упоиха и докараха тук последния екземпляр на планетата, точно преди да го отстреля бракониер. Какво се случи с бракониера ли? Не ти трябва да знаеш.
Точно до него е берберският лъв. Виж колко е голям! Забележи грамадната му черна грива как се спуска чак до слабините. Последно на свобода е забелязан преди десетилетия, но отделни индивиди все още се срещат тук-там из циркове, зоопаркове... За всеки случай и в Дайър Хаг.
А сега, внимание! Това, скъпо момче, не е нито лисица, нито някакъв рядък вид чакал. Това е тилацин, двуутробен бозайник, наричан още тасманийски вълк. Последният екземпляр умира преди 80 години в зоопарка в Хобарт. Оттогава насам периодично се появяват твърдения, че е забелязван в Австралия и Тасмания, ала... Къде хукна? Не са ти интересни животните в тази секция ли? Жалко, тъкмо стигнахме до квагата... Ааа, уплаши ли се? Мда, така въздейства ирландският лос винаги, щом го зърнеш за пръв път. Чудовищно огромен е, рогата му от единия до другия край са цели три метра.
Да преминем на птиците. Ето го и може би най-известният представител на това семейство – додо! Знаеш ли защо често го използват като символ на изчезналите видове? Додо е един от най-ранните примери за животно, изтребено поради човешки действия. В следващата клетка е птицата моа. Височко си е това щраусоподобно. Моят личен фаворит сред пернатите обаче се намира до нея. Аргентавис, най-голямата летяща птица, живяла някога, с размах на крилете над 7 метра. Изглежда достатъчно голям, за да те грабне и отнесе в гнездото си, където да те разкъса и изяде, нали? А после да те повърне и нахрани малките си. Хе-хе-хе, забавно ми е, като се плашиш.
Откога съществува Дайър Хаг ли? Да си призная, и аз не знам, толкова отдавна ще да е. Как се сдобиваме с животните не ти влиза в работата. Виж, как успяваме да ги поддържаме живи толкова дълго време, ще ти кажа – със специална диета и специални медикаменти, хи-хи-хи. Ти май нещо се разсея и разприказва, а? Подмина клетките на мамута, пещерната мечка и саблезъбия хей така, сякаш са овцете в кошарите на дядо ти! Я прояви малко уважение! Тъкмо стигнахме мегатерия, гигантския земен ленивец. Един от най-големите бозайници, живял изобщо някога, дълъг шест метра и достигащ четири тона: сиреч, с размерите на слон. И на него се мусиш, много капризно хлапе се извъни. Я да видим ще капризничиш ли така и при следващия експонат.
Ахаха, така си и знаех, сигурен бях! Само се пулиш с отворена уста, гледай някоя муха да не влезе вътре! Ох, чакай... Голяма е веселба с теб. Какво? След като имаме толкова много изчезнали неотдавна видове и праисторически животни, защо да нямаме и тиранозавър? Напълно логично е. Хайде, полюбувай му се още малко, че след него влизаме в друга зона на зоопарка. С тирекса свършва първи кръг на Дайър Хаг – „Изчезнали” и започва втори – „Криптиди”.
Не вярваше, че съществуват, нали. Ала тайничко се надяваше, мечтаеше да е истина. Нима вече почна да губиш вярата си в приказното, фантастичното, страшното? Толкова отрано? Е, това е една от функциите на Дайър Хаг. Да връща мечтите.
Кажи здравей на Йети! Сигурно най-известното сред създанията, за които няма и досега стопроцентово доказателство, че съществуват. Хелоу, косматко! Не се бой, растителнояден е, и въобще не е агресивен. Ето, дай му този корен. Притеснява се, отиде да си го изяде в пещерата, а и там е по-хладно, свикнал е на студ в родните Хималаи... Да продължим.
Навлизаме във водния сектор. Ето тук, в това езерце спи последният крал на Шотландия. Ала истинският, а не оня угандски диктатор от едноименния филм. Нямаш си и идея какъв зор беше да го извадим от родното му място и да го домъкнем тук – Лох Нес е много голям воден басейн, тъмен, дълбок, студен, с мътни води... Но, в крайна сметка, успяхме, както винаги. Метни няколко камъка във водата да се покаже. Не иска. Нищо, на връщане ще опитаме пак, пък ако не стане – нали си виждал на картинка плезиозавър.
Харесва ли ти тази джунгла? Взри се внимателно. Видя ли го? До ония храсти, между дърветата. Постарахме се да направим място, което да е точно копие на родните му блата в Конго. Този, който спира реката го заслужава, тъй мисля аз. А сега, искам да бъдеш много предпазлив и да изпълняваш точно указанията ми.
Виждаш ли тези две клетки, дето са една до друга? Искам да си на поне ръка разстояние от всяка. Не се приближавай прекалено и не прави глупостта да хващаш пречките! И най-вече – не поглеждай създанията в тях в очите. Човекът-Молец и Дяволът от Джърси са много гадни, злобни и отмъстителни създания. Могат от клоните, на които клечат да долетят до теб и да те сграбчат през решетката за косите преди да мигнеш. Дяволът от Джърси е грубо и глуповато създание, просто и кръвожадно, но Молеца е безшумен, може да те хипнотизира с червените си очи и притежава способността да проклина хора, които е докоснал и места, на които е бил. Изби сума ти служители на зоопарка, докато го заловим, а останалите които го хванаха се споминаха всичките до месец: кой се самоуби, кой се разболя, кой го сполетя злополука... А гората, в която го пленихме, сега представлява пустош – равна пръст, изпечена от слънцето, където не расте нищо.
Така, Андски вълк видя, Звяра от Жеводан също, Чупакабра, Дингонек, Монголски червей, май-май поприключихме тук. А, за финал, ето ти го и човекоядното дърво, Я-Те-Вео. Спокойно, пипалата на тоя мадагаскарски приятел няма да те достигнат, сложили сме го на достатъчно разстояние от посетителите. Вярно, разбрахме колко му е голям обсега по трудния начин... С Я-Те-Вео приключва втори кръг и започва третия, последен, най-вътрешния.
„Приказни”.
След създанията, за които се знае със сигурност, че ги е имало и съществата, за които не е ясно дали ги има или не, най-накрая идват и животните, в които дори изобщо да вярва някой, неминуемо става за смях. Ала децата, посетили Дайър Хаг, знаят истината. Огледай се сред връстниците си, обърни внимание и на другите възрастни, като пораснеш – взри се в носовете им, търси моя белег. После виж очите им, замечтания поглед, зареян уж някъде отвъд, а всъщност насочен към зоопарка. Ако е момче, нека ти стане приятел, ако е момиче, вземи я за жена. Мечтите трябва да бъдат споделяни – с някой като теб.
Тъй, стига съм дрънкал. Ето го и първият експонат. Да, и ти се залепи за решетката със същото глупашко изражение на лицето. Аз лично се чудя какво толкова му харесвате. Вярно, голям красавец е, не споря, ама... Това символизирал, онова, незнамсикакво. От мен да знаеш – тоя кон девойки не могат да го укротят и омаят, а рога му не притежава никакви магически свойства. Естествено, ако не намираш за вълшебна склонността на притежателя му да го забива във всичко живо, докато рога не придобие прекрасния си коралов оттенък.
Виж, благородника до него вече ми е по вкуса. Осем пъти по-голям от обикновен лъв, грифонът е горд и царствен, красящ толкова много гербове. Много силен, кръвожаден и отмъстителен, ала справедлив – неслучайно в гръцката митология колесницата на Немезида, богинята на възмездието, е теглена от двойка грифони.
В клетката до него е далечния му братовчед – мантикора. Не е така едър, но компенсира със скорпионовата си опашка. Защо отмина така бързо? Май не ти хареса лицето му, хе-хе-хе...
Тъй. Денят вече е към края си, а с него и обиколката ти в зоопарка. Видя харпии, кентаври, русалки, феи, сатир, цербер, хипогриф и какво ли не още. Време е за последния екземпляр, перлата на Дайър Хаг. Най-известното, най-красивото, най-силното същество, присъстващо в митологията и вярванията на почти всички народи. Затаи дъх.
Ето го.
Да, момчето ми, съвсем истински е. Това е най-най-първото животно в зоопарка, може би е тук от хилядолетия. Ако ти е направило впечатление, Дайър Хаг е строен във формата на разширяваща се спирала: започнат е от тази клетка и с течение на времето се разраства. Сега сме в самото сърце на съоръжението. Откъде сме го намерили ли? Както може да забележиш от дългите му сомови мустаци, той е от страната, дала за пръв път много на световната цивилизация – Китай. Оттам е нашият яркочервен мустакатко. Защо дишал така тежко – ами заради тази специална маска с тапи на ноздрите му. Така е направена, че не може да си я свали сам, каквото и да прави, колкото и да се опитва. Трябва някой друг да я смъкне вместо него. Нашето любимо влечуго диша само през устата – ако не е тази маска, ще блъвне пламъци от ноздрите си и ще потопи всичко тук в огън и смърт. Къде... Какво правиш! Егати, как се промуши между пречките... Ела тук, дракона ще те изяде! Чуваш ли какво ти говоря? Не се качвай на шията му, върни се веднага! Ей, гущер, изяж тоя малък дрисльо! Защо се оставяш да те яха като пони?
Не пипай маската!
АААААААХ!!!
Е те сега си еба майката! Положението се осра! Видя ли какво направи, ти малко педерастче! Осъзнаваш ли, че това е краят на най-великия зоопарк в света! Хилядолетен труд и усилия, красота и мечти ще се превърнат на пепел и прах!
Не ми бягай, ситен кучи сине. Благодарение на теб дракона излезе от клетката си и сега вършее из Дайър Хаг. Пали, разбива, освобождава, трепе наляво и надясно! Край с нас, край с всичко.
Леле, само да те докопам! Очичките ти ще извадя, като маслинки ще ги изсмуча! Бутовете ти на шунка ще осоля! Карантиите на яхния ще сготвя, братовчедите си на гости ще поканя! А останалото ще хвърля на хрътките! Върни се веднага тук!
Ти малък...

АВТОР: БРАНИМИР СЪБЕВ

четвъртък, 23 март 2017 г.

МОБИЛНИ ТЕЛЕФОНИ



Тътенът от експлозията отекна в главата му. Въздухът се разтрепера, изпълни се със синкава мараня. „Сега ще дойдат хора!“, мина през замаяния му ум, „Спасен съм!“
„Какви хора? Извън града си. Пукнат човек няма километри наоколо. Ако не излезе някой от тая проклета къща, свършен си.“
Гледаше през здрача и потопените в сивотата му връхчета на тревата. В другия край на поляната се издигаше едноетажна сграда. Тухлена, жълта, с висок ръждиво-кафяв покрив. Зад наполовина дръпнатите пердета на десния прозорец искреше светлина.
Никой не се затича, не блъсна в паника входната врата. Къщата стоеше неподвижна и тиха като дебнеща пантера. Докато чакаше, на Петър му стана горещо. Погледна назад. Автомобилът бе целият обвит в жълто-червени пламъци. Съскаха и облизваха жадно лъскавата ламарина.
Призля му. Поляната се раздвижи. Тревичките се издължиха изведнъж, завъртяха се към него, протегнаха тънки ръце с остри пръсти към тялото му. Безброй кръгли, зелени усти зинаха гладно насреща му. Тънки изумрудени езици се стрелнаха навън и облизаха устните.
Петър се надигна с изпъшкване. Крачолът на десния му крак висеше на парцали. Потоци кръв се изливаха от дълбока, грозна резка в бедрото му. Свали фанелката си, усука я и пристегна крака си. Кървенето сякаш намаля.
„Върви!“
Запълзя през тревата. Остра болка прорязваше гърдите му, докато се влачеше по корем по твърдата почва. Сивотата се сгъсти, премина в чернота. И в мрака, дебнещите го гладни лица се умножаваха. Кръжаха около него, следваха го на всеки метър. Очите им сияеха с червен блясък, по брадичките им капеше катранена слюнка.
Той лазеше упорито, вперил очи в светлинката на прозореца. Чувстваше, че само тя държи демоните надалеч. Имаше светлина, затова не можеха да го пипнат, а само се звереха насреща му.
Изтегли се с мъка по стълбите пред входа. Полулегнал, започна яростно да тропа по дървената врата.
Никой не му отваряше.
„Какво става? Къде, мамка му, са тия хора?“
Изправи се на едно коляно, успя да достигне звънеца. Но и неговото оглушително дрънчене остана без отговор.
По инерция, пъхна ръка под изтривалката. И напипа ключове!
Вдигна пред очите си тежката връзка. Ръката му трепереше. Висящите метални билетчета към спасението му се люлееха и се блъскаха едно в друго. Положи неимоверно усилие да се задържи на колене. Напъха най-големия ключ в ключалката и го завъртя.
Предверието тънеше в тъмнина.
Той започна да повръща. Докато спазмите го разтърсваха, демоните разцепваха въздуха със зловещо съскане. Бяха го последвали в къщата. Надигна замаян глава. Кръжаха около него, плезеха му се, изпиваха го с червените си очи.
„Махайте се!“
-Ехооо! – извика – има ли някой! Помогнете ми! Ра-ранен съм...
След няколко безпомощни вика, се убеди, че къщата е празна.
Посегна към бедрото си. Странно, не го болеше, но кръвта продължаваше да тече. По-слабо, но не спираше. Мракът се въртеше около него, понесъл в бесен танц хилещите се демони. С всяко завъртане, те се приближаваха все повече към него. Кривите им пръсти бръснеха въздуха на сантиметри от лицето му.
Светлина, струяща изпод една от затворените врати привлече погледа му. Същата светлина, която бе видял от прозореца. Тя се промъкваше в големия хол и хвърляше дълги сенки по мебелите.
„Телефон!“, шепнеше светлината, „Намери телефон!“
Залази из помещението. Прегледа всяко кътче, всяко ъгълче. Не се надяваше да се натъкне на забравен джиесем, по-скоро търсеше кабел. И „майка-приемник“, свързана с кабела. В жлеба на „майката“, като послушно коте, щеше да дреме продълговата черна слушалка. Като едно време, при родителите му.
По гърба му драскаха остри нокти. Деряха кожата му. Отровна слюнка капеше от демонските усти и изгаряше врата му. Едва се удържаше да не закрещи. „Наш си. Наш си!“, хихикаха чудовищата.
Освен хола, в къщата имаше още три стаи. Успя да отвори всички врати, въпреки че едва дишаше. Две спални и една баня. Никъде не откри стационарен телефон.
Строполи се смазан в ъгъла на банята. Опита се да стегне още превръзката около бедрото си, но вече не чувстваше ръцете си. Нито краката. Мракът го заобикаляше отвсякъде. Сгъстяваше се около него, натискаше гърдите, спираше въздуха му. Горещ дъх опари лицето му, мощни пръсти стиснаха врата му.
„Идиот такъв!“, изрева победоносно демонът. „Стационарни телефони по къщите ли търсиш, бе, глупако? Няма вече такова нещо! Пипнахме те! Пипнахме теее!“
Чудовището врътна рязко грамадната си лапа и прекърши врата му.

***

- Калине, обади се на баща ти, че трябва да тръгваме – каза жената на средна възраст. Тя и синът й – седемнайсет годишно момче с изсулени дънки и тънък летен пуловер- седяха на одеало за пикник на тревата. Върху одеалото се търкаляха празни пластмасови кутии и бутилки, салфетки, две дебели книги с кожени разделители, черен таблет.
Момчето тъкмо оглеждаше с лъча на фенерчето си вечерната гора. Тънката светлина чертаеше осмици и четворки между високите разлистени дъбове.
- Ти защо не му се обадиш? – провлачи глас то.
- Паднала ми е батерията.
- Окей. Момент. – момчето измъкна апарата от джоба си и го долепи до ухото си – Хей, тате? Идвай, че замръзнахме вече. Хубаво. Айде. – прибра апарата и погледна към майка си – След десет минути ще е тук. - Добре, че имаме обхват – майката се зае да прибира кутиите в голяма чанта, – как щяхме да го търсим къде се е запилял иначе...
- Вече навсякъде има обхват - каза момчето и пъхна книгите в чантата до кутиите, – миналата година един приятел се беше загубил до Полежан, в Пирин и дойдоха да го измъкнат за нула време. Едно време, без мобилни, как ли са измирали хората.
- Да – съгласи се майката, – животоспасяващи са си тези джиесеми.
Една кукумявка остро изкрещя над тях и двамата сепнато погледна към нея. После пак се заеха с багажа.



АВТОР: НЕВЕНА ПАСКАЛЕВА

понеделник, 20 март 2017 г.

БОГОВЕТЕ НА ЗЕМЯТА



Художникът протегна ръка и чукна задрямалото коте по носа – съвсем леко, само за да му припомни, че все още е модел. Животинката разлепи клепачи с мъка, прозя се така, че главата й в един момент представляваше само мустаци, зъби и език, кихна възпитано и отново заспа.
- Е, аз мога да те нарисувам всякак – рече й мъжът. – Твоя си работа.

* * * * * * * * * * * *

- Голям чешит бил, казват... Бог да го прости, де – отбеляза по-възрастният от кибиците. Малко преди да се спре с другаря си по чашка до оградата на имението, край тях бе преминало погребалното шествие на Дейвид Уолис, вестникарски магнат и милиардер от Forbes-категория. Въпреки че не беше богат, де факто беше направо клошар (и следователно не бе поканен), старецът усети гнилия парфюм на Дамата с Косата и отля мъничко от джина си в памет на Уолис. Зъзнеше жестоко, а не беше студено. – Купувал коли, хеликоптери, произведения на изкуството, яхти, и се хвалел, че никога не е дал едно пени за „човешка благотворителност”. Всичките си пари и боклуци завещава на фондация за животни.
- Чешит ами, как иначе – съгласи се онзи, който беше купил джина, и също изля капчица-две на тротоара. – Половината му картини се оказват крадени или такива, дето се смятат изчезнали от Втората световна...
- Тоест същото.
- Същото. Имал на Брьогел, от някаква серия със сезоните, италиански, Ван Дайк...
- Ван Ейк бе.
- Има и художник Ван Дайк, стига си се правил, че разбираш! А тоя май ги е колекционирал и двамата. Старецът вдигна рамене. Наистина не разбираше, но в последно време около сбирката на Уолис се шумеше толкова много, че от нея се интересуваха буквално всички – от наследниците му, оспорващи завещанието, през управителите на фондация „Вяра и грижа”, та до изкуствоведите, част от които изпращаха мецената в последния му път. Човекът поне си беше отживял.

* * * * * * * * * * * * * *

- Доктор Джейсън Брант, моите съболезнования за загубата. Чичо ви беше джентълмен с безупречен вкус – кратко рече експертът, сякаш предлагаше варианти за епитафия.
- Благодаря – още по-лаконично отвърна Сесилия Уолис-Пейн и доближи бяла кърпичка до воала си в знак на скръб. Колкото и да беше неподходящо, Джейсън си каза, че праплеменницата на вестникаря е ужасно секси в траур. Без траура пък би била нетърпимо секси. Но имаше работа да се върши, а и погребението едва-що бе отминало. Тази златокоса Медуза само се преструва на сломена, мислеше си той без особена убеденост.
- Много от картините, скулптурите и римските монети ще бъдат обект на съдебни претенции, госпожо Пейн. Ние с вас можем да спасим... това-онова, разчитайте както на мен, така и на двамата ми колеги, които са ви се представили днес сутринта. Те са майстори.
- А колите?
- Hispano-Suiza-та е онзи същият легендарен екземпляр, откраднат от сър Питър Устинов, и дълго време е държана в гараж. Има малки поражения от влагата. Наследниците на сър Устинов веднага подадоха иск. Двете Bugatti-та са изгубена кауза, Rolls-овете са на името на фирмата, а бентлитата са лично на господин Уолис, респективно сега от фондацията ще ги прилапат. Нямаме шанс, освен за Bugatti-тата.
- Но нали току-що казахте, че са изгубена кауза?
- Да, ама не уточних за кого – пошегува се Брант. Обичаше заплетени казуси и лейдита с черни палтенца. Второто – особено много, защото алчността на тази жена пряко се отразяваше на салдото по неговите собствени сметки. Джейсън не беше лаком човек, обаче доста добре използваше неумереността в чуждите апетити.
Би било хубаво да познавам дъртака по-отблизо, каза си той. Освен с трудно укорим стил, Уолис бе харчил и с размах, който стъписваше даже лаици, та камо ли хората, отбиращи кое-що от изкуство – сред които имаше наглостта да брои себе си и Дж.П.Брант, завършил в Оксфорд, специализирал късна готика в Сорбоната, а понастоящем – консултант на свободна практика. И да имах неговите пари, нямаше да съм толкова... хищен, каза си Дж.П. Да се докоснеш до ментета или крадено в нашата професия е неизбежно. Понякога дори и ти не знаеш, но ако две трети от колекцията е съмнителна, става лошо. А сега всичко, което не успеем да дадем на лейди Воалетка, ще отиде на търг и с парите ще основат приюти за зверчета. Благородно или... закъсняло?
- Моля да ме извините, госпожо Пейн, но закъснявам – сепна се той. – Вече трябваше да съм на път. Не се притеснявайте, ще направя всичко по силите си.
- Благодаря ви, наистина – сбогува се тя, все така мачкайки бялата кърпичка. – Очаквам резултата, доктор Брант.
- Според уговорката ни, госпожо Пейн. Според както е уговорено. Довиждане засега.

* * * * * * * * * * * * * *

Развръзката не беше точно каквато се надяваше русата племенница на покойния магнат, но беше твърде близо, и вследствие на това „сто хиляди паунда и една картина по избор” смениха притежателя си в духа на първоначалното споразумение. Доктор Джейсън Прескът Брант, видимо доволен, седеше в ергономичното си кресло „Сена” и го въртеше лекичко насам-натам с боси крака, за да огледа от всички страни новата си придобивка. Естествено, той не беше нито алчен, както казахме, нито тъп, както личеше от избора му. Вместо да се хвърли на великолепното ляво табло от Гентския олтар, представляващо „Справедливите съдници” и обявено за откраднато в 1934, или на двете „загубени” платна на Питер Брьогел Стари, „Коледен пир” и „Майски танц” от всеизвестния сезонен цикъл (който за живописта си беше жив аналог на Вивалди), той беше избрал картина малка, невзрачна и изненадващо евтина – връчена му от лейди Сесилия без възражения, макар с и леко озадачена физиономия. Все пак имуществото на стойност петдесет и четири милиона, което й бе предоставил, заслужаваше по-голяма награда. Но пък и тя няма око на експерт, усмихна се Джейсън. Дори повечето експерти нямат такова.
Това, което непогрешимото му зрение беше забелязало, беше удебеляването на рамката и самата й изработка, както и обстоятелството, че на гърба на картината имаше леко разминаване в шевовете на плата, говорещо, че някой е бързал да разшие, съответно после да закърпи обратно сукното. Дърворезбата по рамката би могла да е направена и от ученик в час по практика, толкова не съответстваше на фината, изключителна миниатюра на заспало коте. Дори Готфрид Минд не беше постигнал така красива, реалистична, изпълнена сякаш с палава енергия котешка фигура: едва ли не всеки миг петнистото клъбце козина щеше да отвори очи и да извие гръб в типичната за котките дъга. Такова котенце би нарисувал Дюрер след престоя във Венеция, каза си Джейсън, но той пък непременно щеше да го подпише, самовлюбеното копеле.
Докторът сплете пръсти и опъна показалците си, подпирайки ги в брадата. Имаме уникален малък шедьовър, който почти сигурно крие зад гърба си друг, и те по някакъв начин са свързани с Италия в края на XV - самото началото на XVIв., ако въобще разбирам от изкуство, резюмира Джейсън. Картината не беше подписана, нито пък индикираше някаква дата, но в самия й колорит имаше нещо толкова венецианско и куатрочентистко, че нямаше как да бъде сбъркано. А какво се таеше отдолу??
Дж.П. си призна веднага, че не смее да погледне. Предчувствието, което никога до този момент не го бе лъгало, казваше, че е нещо Огромно - не по размери, очевидно - и изпълнено с маслени бои върху дърво, също като „Спящото котенце”, за което пък му бе подсказала ненормално широката рамка. А можеше и да са няколко картини, скрити една зад друга, и предвид съкровищата, които вече бяха излезли на бял свят в колекцията на Уолис, космите по врата му настръхваха от възбуда. Само един от вероятните „живописни пластове”, каквито въображението му рисуваше, би могъл да надскочи сумата от петдесет милиона, на която така се беше зарадвала госпожа Пейн. Но дори ако се абстрахираше от финансовата страна, има ли нещо по-радващо от късмета да откриеш нова картина на Джорджоне, примерно?
Наистина ми се ще да познавах старчето добре, повтори си той. Фактически всичко, което знаех за него, беше че е една вманиачена по живопис, коли, жени и хеликоптери, и доста по-висока версия на Бърни Екълстън.
- Забъркал ли си ми някоя от твоите каши тука, господин Уолис? – каза гласно Брант и подритна във въздуха с босите си стъпала. Е, все някога трябваше да разбере. „Сега и веднага” не беше по-лошо от който и да било друг вариант.

* * * * * * * * * * * * *

Художникът влезе в ботегата си, залитайки като пиян, и хвана с една ръка скъпоценната картина, а с другата – почти готовата й рамка. Резбарят месер Джовани не бе успял да довърши поръчката, преди чумата да го отнесе, но той пък едва ли щеше да има време да подпише делото си. Трепереше ужасно, а навън нямаше дори помен от хлад.
„Нима ще ме прибереш? Не е честно сега, Господи. Не е честно...”. Той взе другата си любимка – „Дремещо коте”, и сложи малко клей на гърба и на двете картини. Щом нямаше да приключи с венеца на живота си, щеше да направи така, че да не бъде видян от други човешки очи. Помисли една кашлица време и надраска с тънка четка няколко думи там, където трябваше да стои името и сигнатурата му. Сега оставаше само лепилото да изсъхне и картините да бъдат пъхнати в широката подложка на Джованиевия чирак Бето. И още нещо, разбира се, но тук вече трябваше женска ръка.
- Мария! Марияаа!! – извика майсторът към вътрешността на къщата. Никой не му отговори.

* * * * * * * * * * *

Джейсън изшляпа до кухнята и се върна с игла, ножичка и нож, след което внимателно, бод по бод, започна да разшива плата от опакото на картината. Чувстваше се малко като Хауърд Картър и от време на време усещаше, че мазохистично забавя работа. Обичаше да се заиграва с предположенията си... до болка.
И най-дългото размотаване обаче има край, а след като отстрани дебелото сукно и ленената платка под него, той се олюля като махмурлия. Дори Картър не беше изпитал такъв шок в гробницата, можеше да се хване на бас. Никой не беше виждал подобно нещо от дните на Ван Ейк и Антонело да Месина насам. А това, както личеше от състоянието му, вероятно бе пропуснато и от самия Уолис.
Картината беше малка, с един-два сантиметра по-малоформатна във всички посоки от тази с котенцето, която не беше от най-големите. Всичко останало в нея беше стъписващо: и композицията, и замисълът, и изпълнението – нямаше гений, на когото да е сигурна атрибуцията й от пръв поглед, така брутално превъзхождаше работата на италианците и фламандците от същия период. Маслени бои върху дъб. Не се беше излъгал и за материала. Кой я беше нарисувал, бе твърде рано да се каже, но поне изобразеното блестеше пред него с мека светлина, запазено в голяма степен от плата и лака. Цветовете бяха свежи, контурите – почти фотографски, а миниатюрните подробности във фона – толкова точни, че чак наподобяваха пейзажите на Рогир и Мемлинг, гледани с лупа.
Той кимна сам на себе си, отиде до шкафа и извади оттам увеличително стъкло. Това, което бавния танц на отблясъците под лупата разкриваше, не беше възможно и въпреки всичко Джейсън го виждаше с очите си.
Ни в клин, ни в ръкав се сети за мисълта на Гьоте „Живописците са боговете на земята, нищо е поетът!”.

И да не е Божията, ръката, която е рисувала, със сигурност е била движена от бог, помисли Дж.П. Не се сещаше за друга картина, в която фигурите да образуват математическия знак за безкрайност, а пейзажната среда да е толкова пълнокръвна, че може да мине и без главен сюжет.
Рицар, когото той кръсти условно „Свети Георги”, яздеше блестящ от брони черен кон, леко извил задницата си така, че женствената му шия, гърба и опашката образуваха половината от легнала цифра 8. Другата половина се падаше на опашката и главата на дракон, тялото на който бе закрито от бронята на жребеца. Пред тази двойка, която не изглеждаше да се бори или въобще да е в някакъв конфликт, седеше най-красивата жена, пресъздавана някога с бои, отвърнала лице и от мъжа, и от змея, с дясна ръка, сочеща към земята, и лява, повдигната към облаците в нейния ъгъл – облаци, с които биха се гордяли Мантеня и Алтдорфер. Между тях едва-едва се виждаше изображение на граблива птица, която лупата и един справочник по орнитология разпознаха като ястребовиден орел. В другия ъгъл на картината композицията се уравновесяваше от лъв, лежащ върху свитък с отворен край, и няколко заоблени хълма, над които грееше слънце. Извивките на пътя, по който рицарят се движеше, повтаряха точно шарката на драконовия гръб, а върху щита му бяха нарисувани везни.
Необходимо е да съм абсолютно уверен, каза си Джейсън. Живописната техника съответства на времето... само че е много по-прецизна; багрите също, но има някакво зрънце съмнение, което трябва да си иде, преди да раздуя наляво и надясно за тази картина. Толкова символи, че „Свещена алегория” и „Буря” са като юлски ден в сравнение с нея, да не говорим пък за „Рицарят, Смъртта и Дяволът”. Де да имах талант, щях веднага да напиша „Шифърът на енигмата” или нещо от сорта. Взети сами по себе си, и качествата на творбата, и палитрата й, и смисловата натовареност са удивителни. Заедно вече стават прекалени, заключи той. Никой не е рисувал това така. А и като знам от коя колекция идва...
Той взе телефона си, прочисти гърло и набра номер от групата „VIP”.
- Нина, лабораторно мишленце мое, трябва да те видя. Спешно е и е важно, без да споменавам, че е неотложно и скъпоплатено. Кога и къде?
- Ама чакай сега, аз...
- Госпожице Самюълс, вашият любим доктор не се шегува. Рентген, инфра, микро, химически анализ и датировка, бързам.
- Офф, ела в кафето след час и десет минути. Използвач неден – захапа го Нина. Не обичаше „любимият й доктор” да се сеща за нея само по такива поводи.

* * * * * * * * * * * * * *

- Здрасти, Рем. Клайв е, от университета. Помниш ли ме?
- Разбира се, професоре. Здравей – рече Джейсън. Нямаше как да забрави един от най-интелигентните си колеги, а и „Рем” беше студентски прякор (заради фамилията му), с който го наричаха шепа хора.
- Нина ми каза за картината, после я взех и в моята лаборатория с нейно знание. Ще се...
- Много си е позволила, но карай, на теб ти се доверявам – прекъсна го докторът. – Е, какво имаме налице?
- Ще се наложи да ти съобщя една добра и една лоша новина. С коя да започна?
- Професоре, не сме герои от вицовете. Почни с която си искаш, само не ме дръж в напрежение.
- Е, добрата вест: картината ти е напълно автентична. Даже четка като ван Меегерен не може да постигне такова ниво на фалшификация. 1498-ма, плюс-минус две. А лошата новина е, че при рентгеноскопията и химическия анализ установихме сериозни липси в изображенията.
- Как така липси???! Ти чуваш ли се какви ги плещиш? Когато я дадох на Нина, си беше съвсем наред, и ще ви откъсна...
- Млъкни малко и си отвори ушите – върна му за прекъсването Клайв. - Ние виждаме това, което си видял и ти в деня, в който си я намерил. Но химията не можеш да излъжеш. Големи части от дъската чисто и просто не са покрити с никакъв пигмент. Нищо, само грунд и лак.
- Клайв, аз луд ли съм? Нина луда ли е? Ти нормален ли си? Обясни ми, моля те.
- Нямам обяснение, Рем – през слушалката почти можеше да се чуе как професор Уилямс безпомощно вдига рамене. – Виждаме ярки цветове, които отсъстват от дървото. Наречи го масова хипноза, паранормално явление, магия, ако щеш, фактът си е факт. Вярно, че качих диоптър в последно време, ама ти и Нина нямате проблеми с очите. Има и още. Аз работя с произведения на изкуството откак се помня. В случай че съм имал Синдром на Стендал, досега сто пъти да се е проявил. Но покрай тази дъсчица ме връхлитат точните признаци – обща слабост, гадене, сърцебиене и желание да приключа със себе си или с картината по особено мъчителен начин, или поне никога вече да не видя бои върху плоска повърхност. Четох, че водел и до халюцинации. Така като гледам нас тримата с Нина, остава и да е заразен...
- Ще си взема картината веднага щом мога – заяви Джейсън. – А дотогава я крий от всички и всичко.
- Бъди спокоен, дори и аз самият не ща да я виждам. Чао, Рем.
- Чао, и извинявай, ако съм те засегнал. Може и картината да е виновна.
- Да бе. Винаги си си бил ръб – без злоба констатира професорът и затвори.

* * * * * * * * * * * *

„Отпадналост, нарушен сърдечен ритъм, позиви за повръщане, световъртеж и изблици на агресия. Възможни халюцинации”. Чудесно описание за последните ми три дни, рече си Дж.П. и ядно се изхрачи. Колкото по-силно не искам да гледам тази... перфектна цапаница, толкова повече не мога да се откъсна от нея и ставам все по-изнемощял. Мамка му.
Това е картина, по дяволите, не е шибания Магрит с тъпите му лули. Виждал съм хиляди други, също като Клайв и Нина. В нас или в цапаницата е проблемът? И кой, кой, кой е нарисувал това?
„Започната с бои, довършена с мисъл; начената от художник, подписана от призрак.”- поетично бе казала Нина, връщайки му куфарчето с такова изражение, сякаш вътре имаше бомба. След което беше добавила: „Съжалявам, не искам да имам нищо общо, ако ще да ми платиш в злато, диаманти и Louboutin. Страх ме е от нея.”
Добре би било да е подписана, даже и от дух, но не беше. Отгоре на всичко там, където хората (цели трима!) виждаха фигури, рентгенът не откриваше нищо, а където окото се предаваше, уредите разкриваха нови подробности... тоест, главоболия. Лъвът, който Джейсън прие за символ на свети Марко и ерго – на Венеция, имаше на свитъка си десетина думи, невидими извън лаборатория, изписани със ситен, заоблен почерк на типичния диалект от Лагуната:

„Картините си с удоволствие
продавах или подарявах,
ала най-добрата
ще запазя само и единствено
за себе си. ”


Е, геният не беше успял. Дори не я беше завършил. Но трима специалисти бяха оценили шедьовъра му, и общо взето имаха единодушие за всички детайли в него – най-вече, че наистина е безподобен пример за маслена живопис. Само Нина твърдеше категорично, че върху дясната ръка на жената вижда пръстен с формата на Ω, който повтарял силуета на орела – но който другите така и не забелязаха, въпреки че почти изчегъртаха дъската с поглед. Анализът, излишно е да се споменава, не откри на мястото наличие на каквато и да било боя.
„Картините си, значи, да те...”, псуваше наум Дж.П., докато бясно обикаляше около статива с единствените две известни работи на този нечовек. Някъде в света имаше още платна - или табла, по-вероятно – от творец, който би могъл да преподава на Леонардо, но със сигурност не беше Верокио. Някъде по света чакаха... заеби, ако откриването им струва толкова нерви и безсъние, колкото при тези двете, въобще не искам да се занимавам, махна с ръка той, а после я сви в треперещ юмрук.
Напоследък не можеше да се познае.

* * * * * * * * * * * * * * *
- Беше странен човек, лека му пръст.
- Да, определено – съгласи се вторият от юридическите съветници на Джейсън и плъзна очи по страничната линия на катафалката Rolls-Royce, която щеше да отнесе бившият им шеф до гроба. - Но пък нямаше по-точен от него в работата. Той изкара по-голямата част от парите за случая „Уолис”, честно и почтено.
- Е, и ние свършихме това-онова – рече по-възрастният. – Като цяло обаче си прав...
Първият запали цигара и смукна дълбоко, сякаш наслаждавайки се на факта, че е прав. И жив. Искаше да добави нещо, но колегата му го изпревари:
- Знаеш ли как са го открили? Не исках да съм в течение преди... преди... разбираш ме.
- Вестниците писаха, самоубийство. С нож в едната ръка и ножица в другата, на пода до картините, които получи вместо хонорар от оная русата мацка, племенницата. Интересното е, че няколко дни след като купил едната, Уолис се споминал.
- Ето ти сега нова версия на „Проклятието на диаманта Хоуп”. Жълтите тоалетни хартишки здравата ще захлебят – мрачно се изхили сивокосият.
– Чакай бе, той не взе ли само една картина и малко в брой?
- Не знам. Откъде да знам? Мислех, че ти си писал договора. Едно съм сигурен – Джей Пи никога не би съсипал произведение на изкуството. Просто сърце нямаше да му даде... както и да изглежда отстрани.
Другият кимна и потрепера в шлифера си. Над главата му вятърът подкарваше бавно бялосиви стада от облаци, които много биха заинтригували Мантеня или Алтдорфер.

АВТОР: А. В. ТОРЪТ


сряда, 15 март 2017 г.

МУЗИКАТА НА ЕРИХ ЦАН



Разучавах картите на този град с изключително внимание, но при все това никога не открих улицата на Озел отново. Картите не бяха съвременни, защото знаех, че имената се менят, затова реших да се потопя в античността на мястото и лично изследвах всеки регион, под каквото и да е име, който би могъл да отговаря на улицата, която познавах като „улицата на Озел“. Въпреки всички мои усилия, в мен остава горчивината и унижението, че не можах да открия къщата, улицата или дори приблизителното местоположение на това място, където през последните месеци на моя живот на беден и разорен студент по метафизика в градския университет, чух музиката на Ерих Цан.
Не се учудвам, че паметта ми изневерява, тъй като моето здраве, физическо и душевно, бе силно разстроено по време на престоя ми на улицата на Озел, и помня, че не водех никого от познатите си там. Но фактът, че не ми се удава да преоткрия мястото, е едновременно необикновен и озадачаващ. Та то се намираше на половин час пеша от университета и се открояваше със странности, които никой престоявал там не би могъл да забрави. Въпреки това, никога не бях срещал човек, който да е виждал улицата на Озел.
Тя лежи насред мрачна река, заобиколена от отвесни тухлени складове със замъглени прозорци, и е свързана с масивен мост от черен камък. Въздухът над реката винаги тъне в полумрак, сякаш пушекът от съседните фабрики постоянно препречва слънцето. Ужасни миризми се носят на талази от нея — миризми, които никъде другаде не съм подушвал, и които един ден биха могли да ми помогнат да я открия отново, тъй като бих ги разпознал веднага. Отвъд моста се простира тесен калдъръмен път с релси, а после идва възход в терена, отначало постепенно, а сетне стръмно, щом улицата на Озел е достигната.
Никога не бях виждал друга толкова тясна и стръмна улица, като тази. Беше сякаш почти скала, затворена за всякакви автомобили, на някои места се виждаха стъпала, а в края си завършваше с висока кула, обрасла в бръшлян. Бе павирана необикновено — редуваха се каменни плочи, калдъръм, а на места се виждаше само гола земя, обрамчена от зеленосива растителност. Къщите бяха високи, с остри покриви, учудващо древни, и като че лудо се накланяха напред, назад или настрани. Често две срещуположни къщи се надвесваха една към друга през улицата и сякаш образуваха арка, закривайки земята от почти всякаква светлина. Надземни мостове свързваха някои от къщите.
Бях силно впечатлен от обитателите на улицата. Отпървом реших, че моето удивление се дължи на факта, че всички бяха мълчаливи и потайни, но сетне разсъдих, че е защото всички те бяха много стари. Не можех да разбера какво ме бе довело до живот на улицата на Озел, но и признавам, че не бях на себе си, когато се преместих там. Бях живял в много бедни условия на много бедни места, и винаги се намирах на улицата поради неплащане на наема, докато най-сетне се озовах пред олюляваща се къща на улицата на Озел, принадлежаща на паралитика Бландо. Беше третата къща от началото на улицата и бе най-високата от всички.
Стаята ми се намираше на петия етаж — единствената населявана квартира там — къщата бе почти празна. Нея вечер, в която пристигнах, чух странна музика, долитаща от таванското помещение над главата ми. На следващия ден побързах да разпитам стария Бландо за източника на музиката. Той ми повери, че музикантът бил стар германски цигулар, странен ням човек, който вечер свирел в посредствен театрален оркестър, и побърза да добави, че желанието на Цан да свири нощем след завръщането си от театралните представления, го довело във високата и изолирана таванска стая, с нейния тесен, триъгълен прозорец — единствената точка, от която някой можел да хвърли поглед над външната стена по склона и панорамата отвъд нея. Чувах Цан всяка нощ, и въпреки че свиренето му ме държеше буден, бях преследван от необикновеността на неговата музика. Знаех малко за изкуството, но бях убеден, че нито една от неговите хармонии можеше да бъде свързана с музиката, която съм чувал преди, затова заключих, че той бе композитор с рядък, гениален талант. Колкото повече слушах, толкова по-очарован бях, и след седмица реших да се запозная със стария мъж. Една вечер, когато той тъкмо се връщаше от работа, го пресрещнах в коридора и заявих, че бих желал да го опозная и да бъда с него, докато свири. Той представляваше малък, слаб и свит човек с износени дрехи, сини очи, гротескно лице като на сатир, и почти плешива глава. Щом се приближих и заговорих, Цан доби едновременно уплашен и разгневен вид. Моята очевидна доброжелателност все пак смекчи чертите му и той недоволно ми махна да го последвам по мрачните, скърцащи и разнебитени тавански стълби. Стаята му, една от двете намиращи се на стръмно виещия се таван, се намираше на западната му страна, досами високата стена, която формираше горния край на улицата. Бе много голяма и изглеждаше даже по-голяма, заради почти спартанската обстановка, която цареше в нея. Мебелировката се състоеше само от равно желязно легло, зацапан умивалник, малка маса, голям шкаф за книги, желязна стойка за ноти и три старовремски стола. По пода в безпорядък бяха разпилени нотни листове. Стените бяха голи и сякаш никога не бяха измазвани, а липсата на прах и паяжини по-скоро караше мястото да изглежда изоставено, отколкото населявано. Очевидно светът на Ерих Цан лежеше в някой далечен кът на необятния космос на въображението.
Жестикулирайки ми да си намеря място за сядане, немият затвори вратата, дръпна голямото дървено резе, и запали свещ, прибавяйки я към тази, която бе донесъл със себе си. Извади виолата си от овехтелия калъф и се настани на най-неудобния стол. Не се приближи до нотната стойка, но без да ми предложи избор и свирейки по памет, омагьоса сетивата ми за повече от час със звуци, които не бях чувал допреди. Звуци, които сякаш сам бе измислил. Невъзможно е да се опише точната им природа на някой неопитен в света на музиката. Приличаха на фуга с повтарящи се пасажи от най-завладяващо естество, но за мен бе видна липсата на нотите, които бях чул от стаята си по-рано.
Тези бяха нотите, които бях запомнил, и които често си тананиках приглушено и подсвирквах фалшиво, затова когато музикантът най-сетне свали лъка си, го попитах дали би ми изсвирил някои от тях. Сбръчканото му лице изгуби отегченото спокойствие, което го владееше по време на свиренето и отново показа същата любопитна комбинация от страх и гняв, която бях забелязал при първия ми разговор с Цан. За момент бях решен да настоявам, отнасяйки се твърде леко към капризите на старческата глупост, и дори опитах да събудя странното настроение на моя домакин, изсвирвайки някои от звуците, които бях чул предната нощ. Не бе минал и момент, откакто се бях заел с тази задача, тъй като щом немият музикант разпозна свирещият звук, лицето му се набръчка в изражение, недостъпно за всякаква анализа. Дългата му, костелива и студена дясна ръка се протегна да спре движението на устата ми и да смълчи грубата ми имитация. Ексцентричността на жеста му бе подсилена от стреснатият поглед, който той хвърли към самотния закрит прозорец, сякаш се боеше от други среднощни посетители — поглед, двойно абсурден, тъй като мансардата се издигаше на недостижима височина над всички съседни покриви, а този прозорец бе единствен на стръмната улица, както хазяинът ми бе казал, откъдето човек можеше да хвърли поглед над стената на върха.
Погледът на стария мъж ми напомни за забележката на Бландо, и с известно своенравие почувствах нужда да погледам широката и замайваща панорама на огрените от лунна светлина покриви и градските светлини, мъждукащи отвъд билото на хълма, които от всички обитатели на улицата на Озел, бяха достъпни само за този кисел музикант. Приближих се до прозореца и щях да дръпна настрани безличните завеси, когато с гняв и уплах, по-силни дори отпреди, немият квартирант ме нападна отново — кимаше към вратата, докато нервно ме влачеше натам с двете си ръце. Отвратен от своя домакин му наредих да ме пусне, и му казах, че ще напусна стаята на момента. Хватката му се отпусна, и сякаш забелязал погнусата и обидата в очите ми, гневът му угасна. Стегна ръцете си, но този път по приятелски, и ме принуди да седна на един от столовете, а после замислено се отправи към неподредената маса, където започна да пише с молива си на измъчен френски, на който само един чужденец е способен.
Бележката, която той най-сетне предаде в ръцете ми, представляваше апел за толерантност и опрощение. Цан пишеше, че е стар, самотен и измъчван от странни страхове и нервни сривове, свързани с музиката му и с други, неназовани материи. Радваше се на моя слушателски интерес, желаеше отново да го посетя и да не обръщам внимание на изблиците му на ексцентричност. Но не би могъл да изсвири някоя от странните си хармонии, както трудно би понесъл някой, освен него да ги слуша, или някой от предметите в стаята му да бъде докосван от друго човешко същество. Допреди разговора ни в коридора не знаел, че мога да дочуя свиренето му в стаята си, и ме молеше да уредя с Бландо преместването си на по-нисък етаж, където не бих могъл да го чуя в нощта. Пишеше още, че той ще покрие разликите в разноските по наема.
Седейки и дешифрирайки ужасния френски от бележката, почувствах снизхождение към стария мъж. Той беше просто жертва на физическо и психическо страдание, каквато впрочем бях и аз самият. Метафизичните ми търсения ме бяха приучили на доброта. В тишината се дочу лек звук откъм прозореца, навярно капаците бяха изтракали под напора на нощния вятър, и по някаква неведома причина аз се вторачих в същата посока с ярост прилична на тази на Ерих Цан. Когато свърших с четенето, разтърсих приятелски ръката на своя домакин и се оттеглих.
На следващия ден Бландо ми даде по-скъпа стая на третия етаж, вклинена между апартаментите на застарял лихвар и на уважаван тапицер. На четвъртия етаж нямаше никого.
Не след дълго открих, че нетърпението на Цан да го удостоя със своята компания не е толкова голямо, колкото изглеждаше, докато се опитваше да ме убеди да се преместя от петия етаж. Не ме викаше при себе си, а когато сам го посещавах, изглеждаше угрижен и свиреше апатично. Това се случваше винаги нощем — през деня той спеше и не приемаше никого. Моето уважение към него не нарасна, въпреки че таванската стая и странните звуци на виолата му все още ме държаха в плен. Изпитвах учудващо желание да погледна през неговия прозорец, над стената и надолу по невидимия скат към блестящите покриви и кули, които вероятно се простираха там. Веднъж се качих до стаята му по време на театралните представления, когато Цан не бе у дома, но вратата бе заключена.
Въпреки всичко успявах да слушам среднощното свирене на немия стар човек. В началото се промъквах тайно до петия етаж, а после добих достатъчно смелост, за да се изкачвам по последното скърцащо стълбище, водещо до таванската стая. Там в малката зала пред залостената врата с покрита ключалка, често чувах звуци, които ме изпълваха с неопределим страх — страхът от смътна неизвестност и мрачна мистерия. Не че звуците бяха ужасяващи, напротив, те просто съдържаха вибрации предполагащи за нещо извън земните предели, и на определени моменти постигаха звукова полифония, на каквато не вярвах сам музикант да е способен. Ерих Цан бе гений с неподозирани възможности. Седмиците минаваха и свиренето ставаше все по-необуздано, а музикантът добиваше все по-измъчен и потаен вид, достоен за съжаление. Вече отказваше да ме приеме по което и да е време и ме отбягваше, когато се срещнехме на стълбите.
И тогава една нощ, докато слушах през вратата, дочух кресчендото на виолата да се превръща в хаотична неразбория от звуци — шум, който би ме накарал да се съмнявам в своя треперещ разсъдък, ако не идваше иззад затворената врата — жалко доказателство за истинността на ужаса. Страховитият, нечленоразделен вик, който само един ням може да издаде, и който се надига само в моменти на най-краен страх или болка. Почуках няколко пъти по вратата, но не получих отговор. Зачаках в черното преддверие, треперейки от страх и студ, слушайки плахите опити на бедния музикант да се изправи от земята с помощта на един стол. Реших, че се е съвзел след припадък, и поднових тропането си, като в същото време споменавах името си с успокоителен тон. Чух Цан да се препъва до прозореца, да го спуска капаците и да го затваря, после как залита към вратата, където боязливо побърза да ми отвори. Радостта от срещата ни бе истинска, изкривеното му лице грееше с истинско облекчение и той се вкопчи в реверите ми, както дете се вкопчва в полите на майка си.
Треперейки, старият мъж ме побутна до един от столовете и сам потъна в друг, до който виолата и лъка му лежаха небрежно. Старецът постоя бездейно известно време, като само кимаше странно с глава, но у мен пораждаше парадоксално усещане за изплашен слушател. Цан изведнъж доби задоволен поглед и се прехвърли на стола до масата, където написа кратка бележка, подаде ми я и се върна при масата, за да продължи да пише бързо и непрекъснато. Бележката ме умоляваше в името на милостта, и за добруването на моето собствено любопитство, да изчакам навън, докато той опише на германски всички чудеса и целият ужас, които го обграждаха. Чаках, а моливът на немия мъж летеше по листовете.
Може би час по-късно, докато още стоях и докато старият музикант още пишеше трескаво и хартията се сбираше на купчини, забелязах Цан да се вцепенява като от ужасен шок. Той се взираше изтръпнал в покрития прозорец и слушаше напрегнато. Тогава почти се зарадвах, че сам чух звук, и въпреки това, звукът не бе ужасяващ, а по-скоро изящно ниска и безбрежно далечна музикална нота, която предполагаше за музикант в някоя от съседните къщи, или в някой дом отвъд високата стена, където моят взор още не бе пристъпил. Звукът произведе страховит ефект върху Цан, който изпусна своя молив, изправи се внезапно, сграбчи виолата си, и започна да изпълва нощта с най-безумното свирене, което бях чувал от неговия лък, с изключение на моментите, в които слушах през заключената врата.
Би било безсмислено да се опитвам да опиша свиренето на Ерих Цан през онази страшна нощ. Беше по-страховито от всичко, което бях дочул преди, защото сега можех да видя изражението на лицето му, и да осъзная, че мотивите му да свири бяха водени от всеобхващащ страх. Опитваше се да създаде шум, да прогони нещо навън или да не му позволи да влезе — нещо необикновено, както чувствах, макар въображението ми да не бе способно да го обрисува. В побеснелите звуци разпознах буен унгарски танц, популярен по театралните представления, и за момент си помислих, че това е първият път, в който чувам Цан да изпълнява музиката на друг композитор.
По-силно и по-силно, по-бурно и по-бурно, се извисяваше пищенето и хленченето на отчаяната виола. Пот се стичаше на ручеи от Цан, който се извиваше като маймуна, неспирно вперен в прозореца. Във френетичните ноти сякаш проблясваха образите на сатири и вакханки, танцуващи и въртящи се лудо през кипящи бездни от облаци, пушек и светлина. Тогава дочух по-висока, твърда нота, която не идваше от виолата — спокоен, отмерен и решителен тон — осмиваща нота дошла някъде далеч от запад.
В този момент резето захлопа под напора на ревящия нощен вятър, който бе извил навън сякаш в отговор на свиренето вътре. Пищящата виола на Цан издаваше звуци, каквито никога не бих повярвал, че една цигулка може да издаде. Капаците се тресяха все по-здраво, отвориха се и започнаха силно да блъскат по прозореца. Стъклото се счупи с трясък под бурните удари, и студеният вятър нахлу вътре, карайки свещите да мъждукат и разпилявайки листовете хартия на масата, където Цан бе решил да запише своята ужасна тайна. Погледнах към него, и веднага разбрах, че отдавна е загубил разсъдъка си. Сините му очи бяха изпъкнали, стъклени и невиждащи, а лудешкото му свирене се бе превърнало в сляпа, механична и неузнаваема оргия, която ничие перо не би могла да опише.
Внезапен порив на вятъра, по-силен от останалите, подхвана ръкописа във въздуха и го понесе. Последвах летящите листове с отчаяна надежда, но те бяха изчезнали в мрака преди да стигна разрушения прозорец. За миг си спомних желанието си да погледна през триъгълния прозорец — единствения на цялата улица на Озел, от който човек може да види долината отвъд стените и градът, прострян там. Беше много тъмно, но градските светлини винаги горяха неуморно, и аз очаквах да ги видя сред дъжда и вятъра. И когато погледнах от най-високия от всички високи прозорци, взирайки се сред цвърчащите свещи и докато побърканата виола виеше през нощния вятър, не видях никакъв град под мен и никакви светлини не блестяха от познати улици — само чернотата на безкрайното пространство — необозримо и изпълнено с движение и музика, и което не уподобяваше нищо земно. И както стоях, вперил ужасените си очи в невъобразим страх, вятърът издуха пламъка на двете свещи в древната островърха стая на тавана, оставяйки ме в дива и непрогледна тъмнина — сам с хаоса пред мен, и демоничната лудост на виолата зад мен.
Полетях назад в мрака, без да се опитвам да запаля свещ, сблъсках се с масата, преобърнах един стол и най-сетне намерих пътя към мястото, където чернотата пищеше с отвратителните трели на виолата. Опитвах се да спася себе си и Ерих Цан, каквито и сили да ми противостояха. Изкрещях, когато нещо студено премина до мен и ме докосна, но моят крясък се изгуби в диаболичната какофония, която струеше от тази ужасна виола. Изведнъж френетично махащият лък ме удари от мрака пред мен, и разбрах, че съм близо до музиканта. Продължих напред, докоснах облегалката на стола му, открих и разтърсих рамото му, в опит да го върна обратно.
Той не отговори, и виолата продължи своето пищене без забавяне. Преместих ръката си до главата му, чието механично кимане успях да спра, и изкрещях право в ухото му, че трябва да избягаме от непознатите неща в нощта. Отново не получих отговор, нито Цан спря дори за миг непоносимото свирене. Странни въздушни потоци нахлуха в стаята и сякаш танцуваха в ритъм с повсеместния хаос. Изтръпнах, когато докоснах ухото на стария мъж, и не разбрах защо, докато не почувствах замръзналото му лице изпод дланите си — леденостудено, стегнато и бездиханно лице, чиито кристални очи се бяха вторачили безполезно в пустотата. Тогава, по някакво чудо, открих вратата с нейното огромно дървено резе и изтичах навън — далеч от това същество със стъклени очи в мрака, и от призрачния вой на прокълнатата виола, чиято ярост се засилваше, дори когато вече бях далеч. Скачах, носех се, летях по тези безкрайни стълби през тъмната къща, тичах безумно по тесните, стръмни и древни улици от стъпала и надвесени, разкривени къщи, прескачах стъпала и камъни, гонех стъпките си към зловонната река, задъхан бягах през величествения черен мост към широките улици и булеварди, каквито ги познаваме. И помня, че вече нямаше вятър, луната бе изгряла и всички светлини на града проблясваха. Въпреки моето най-подробно и внимателно водено разследване, никога не успях да открия улицата на Озел отново. Но аз и за миг не съжалявам — нито за това, нито за изгубения в несънувани бездни ръкопис, който единствен би могъл да обясни музиката на Ерих Цан.

АВТОР: ХАУЪРД ФИЛИПС ЛЪВКРАФТ
преводач: stormthefront



събота, 11 март 2017 г.

ЛАДИЯТА НА ХАРОН



1

- Не, приятелю – ласкаво рече медицинската сестра малко след като го сложиха да легне гол по гръб на хирургическата маса. – Не кръстосвай крака. В тази зала всички сме мнооого суеверни. Затвори очи и си мисли за нещо хубаво. Докторът ще дойде всеки момент.
Лесно ти е да говориш така, кака, въздъхна наум Жоро, но не пропусна да отбележи факта, че гърдите, напъпили изпод светлосинята туника на сестрата са просто без забележка. Друга песен щеше да пееш два месеца с тая топка на гъза, как я нарече докторът, ъ-ъ, „заклещени хемороиди”, да-а-а...
Шейсет дни агония, през които всяко сране, всяко пърдене, мамицата му, беше придружено от такава болка, че виеше с избили в очите сълзи. Колко кинти пръсна за чудодейни готови мазила, аптекарски бъркотевини, народни мехлеми и всевъзможен хапчетор, докато най-накрая се престраши да отиде при един познат хирург, който след прегледа отсече: Определено трябва да се реже...
Прогони мислите от главата си и се постара да изпълни кротката заповед на сестрата. Стисна клепачи, обаче не успя да се отпусне – част от яркото луминесцентно осветление все така нахлуваше през тях. Сърцето му продължи да подскача с пулса на подгонен заек, защото може да беше само рутинна операция, може да траеше само трийсетина минути, според думите на хирурга, но Жоро изпитваше неистов страх.
То човек може да пукне и при най-обикновено кожно одраскване, от ония дето се правят за установяване на разни алергии...
Със сигурност беше чел статия за такъв случай...
Почувства лек натиск и краткотрайна болка върху гърба на лявата длан, където се намираше абокатът му – явно включиха система в него.
Секунди по-късно...

2

... започна да излиза от упойката, а в главата му зазвуча гласът на един авер, претърпял преди време операция от спукана язва, с който Жоро се беше запил седмица преди да влезе в хирургичното отделение.

По време на самото рязане не усещаш нищо. От момента, в който са ти набучили иглата с приспивателното до момента, в който почват да те друсат да се събудиш, сякаш са минали секунди. Чувстваш се като след тежко пиянство. Ама такова пиянство, при което буквално си се насрал - подкарал си се от обяд с бири, следобеда рязко си обърнал на концентрат, продължил си така докъм полунощ, когато отново си минал на бири и през всичкото това време се палил цигара от цигара... И разбира се, за финал си се събудил вкочанен на пейката в градския парк в малките часове. С две думи – титаничен главоцеп и клинч...

3

Отвори очи. Още не можеше да разбере какво точно се случва с него – сигурно беше бълнувал. Думите, звънливи като удари на гонг, постепенно отшумяха, за да отстъпят място на усещания доста сходни с описаните от авера му.
Главата го болеше зверски. Тресеше го. По някое време осъзна, че зъбите му чаткат като навита на пружинка детска играчка. Устата му беше пресъхнала. Сети се, че сутринта, когато го подготвяха за операцията му забраниха да се храни и да приема течности.
Опита се да се надигне на лакти, но нова болка – тоя път от гърдите и корема го преряза и блъсна назад.
Брех, каква стана тя, мамка му!, жлъчни сокове се заизкачваха нагоре по хранопровода му и неприятно му загорча. Бахти рутинната операция…
Отнякъде се носеше лека музика – досадно цигу-мигу скърцане, като ония, дето обожаваха да ги пускат в празнични дни по Канал едно. Дискретното осветление идваше от няколко матирани аплици на тавана. В ноздрите му нахлу коктейл от миризми, сякаш се намираше в бръснарница с всичките му там лосиони, шампоани и сапуни. Изпод тях се долавяше и някакъв по-тежък, неприятен лъх, като от престояла кайма.
Бавно обърна глава надясно и се взря тъпо в полупрозрачно бяло платно, под което личеше тъмна лакирана дървесина. Внимателно се извъртя и на другата страна, за да не предизвика нов пристъп на гадене и попадна на абсолютно същата картинка.
В мозъка му започна да се оформя тревожна мисъл.
Някой си прави шега с мен и само да го барна, маменцето му ще разкатая!
Този път пренебрегна болежките и гаденето и рязко се надигна до седнало положение.
Огледа се, леко примижал, а опасенията му се оправдаха.
Някой наистина си беше направил отвратителна, гнусна шега.
Защото установи, че е лежал в ковчег, точно както бе предположил преди секунди.
Вдигна ръце – черната коприна на сакото, с което го бяха облекли изшумоля. Върху маншетите на безупречно бялата риза, обгърнали китките му, блеснаха изящни сребърни ръкавели.
После забеляза огромния фототапет на отсрещната стена.
- Какво по дяв... – успя да изграчи, опулен в полуголия, само с една свлечена препаска на чатала, мъж, изправил се в лодка, с развети от вятъра коса и брада, забил весло в разпенени, мътни води.
Над фототапета се мъдреше достолепен надпис

ПОГРЕБАЛНА АГЕНЦИЯ <ЛАДИЯТА НА ХАРОН>

- Е, сега ви ебах маменцето! – изрева Жоро, прекрачвайки ковчега.
Виеше му се свят, но слепоочията му пулсираха от гняв, заглушаващ болката.
Пое си дълбоко дъх и разкопча впилата се в гърлото му яка.
В следващия момент долови движение зад себе си. Обърна се и видя открехната врата, през която тъкмо се промушваше нисичка жена, явно привлечена от шума. Зад цепката на вратата тъмнееха силуетите на изправени и полегнали ковчези.
Без майтап – бяха го костюмирали и набутали в погребално бюро!
- Господине, нямате право да... – започна жената и застина.
Въпреки оскъдното осветление, Жоро видя, че очите й зад стъклата с квадратните рогови рамки са се уголемили като на анимационен герой, който са стиснали за гърлото. Жената изхлипа, по предницата на сивкавата й пола се появи и разрасна тъмно петно. Миг по-късно тялото й глухо тупна върху мокета.
- Абе тая да не ритна камбаната – измърмори Жоро. Гневът го напусна така внезапно, както беше се и появил. – Вода… трябва да я наплискам с вода…
Инстинктивно се втурна към помещението с ковчезите, бутайки с тяло вратата му. Влезе, озърна се и в дъното от лявата страна съзря друга врата – бяла с надпис WC.
Отвори я, фотоклетката се задейства, а Жоро се вцепени, точно както жената преди малко.
Лицето в огледалото отсреща беше невероятно подпухнало, с кафеникаво-жълт оттенък на кожата, въпреки явния опит нещата да бъдат замазани с грим. Под хлътналите в орбитите очи се извиваха тъмно-виолетови кръгове.

Трябваха му няколко секунди, докато осъзнае, че е втренчен в собствения си отразен образ. Разкриви уста, както правят малките деца, все още отказващ да повярва напълно. Лицето отсреща се озъби синхронно с него, а дъхът, който улови с разтреперани ноздри имаше сладникавата воня на загнил зарзават.
После нещо друго привлече вниманието му.
Тъмен Хикс, едва различим сред гъстите косми, изхвръкнали през разкопчаната отгоре риза.
Жоро, почти изпаднал в транс, се зае с останалите копчета, а грубият шев, наложен набързо от патолога след аутопсията, постепенно започна да се разкрива пред очите му, като тялото на отровна змия…

АВТОР: ДИМИТЪР ЦОЛОВ


вторник, 7 март 2017 г.

ГРИЗНИ МЕ ТУК И ТУК, И ТУК...



Ха, здрасти!
Взех си, значи, твойта готварска книга.
Интересна идея е да включиш и стратегията на лова при рецептите. Признавам, малко ме учуди, но аз не съм човек, който се отказва лесно. Особено ми допадна „модерната“ ловна тактика. Направих си профили в няколко сайта, че да не чакам много.
В книгата не се казва, но не е ли по-добре плячката да е по-голяма? Да е с повечко мръвка за готвене, така, де. Изрично написах в профилите, че търся да има за какво да се хванеш.
Първата, с която стигнахме до среща, нямаше. Беше си рагу и зъби. Записах си я за по-нататък.
На третата извадих късмет. Не можех да откъсна очи от нея. Честно, бях като на селскостопанско изложение. На всичкото отгоре се оказа, че е с татуировка точно на предната плешка... така, де, над сърцето. Розичка със зъби. „Гризни ме тук и тук, и тук...“
А леле!

Тук му е мястото да кажа, че в готварската ти книга не е обърнато достатъчно внимание на подготовката на месото. Но аз наистина не се отказвам лесно.
Ясно е, че търсим най-доброто качество, така, де – не иде реч за серийно клане.
При изплашена жертва ли ще е по-вкусно месото, или след спокойна смърт? А има ли значение преди колко време е било последното хранене? Напила ли се е като свиня? Каква музика да й пускам?
На първата среща за малко да прибързам. Добре, че се усъмних в книгата.
Така, де, не може да отделиш над сто страници за стратегията на лова и после – уам-бам, чао, мадам!
За третата среща вече се бях подготвил. Слушахме Франк Синатра. Рискувах да я мариновам с плодово вино и да ти кажа, страхотно стана. Идеше ми да я изям на място! Накрая я вкарах в банята и я плаших точно половин минута, за да балансирам прилива на естрогени и адреналин.
О, тази татуировка на предната плешка! Розичка със зъби. „Гризни ме тук и тук, и тук...“
А леле!

Сега, другият сериозен проблем в тая книга е съхранението.
Разбирам що беше отделено толкова място на разфасоването, и благодаря за диаграмите, както и за някои от идеите за филетиране. Наречи ме тъп, но нямаше да се сетя да си сложа щипка на носа, когато почна да промивам червата.
Обаче думица няма написана за методите на съхранение. Всичката тая мръвка не може просто да си я натъпчеш в хладилника и да я забравиш, така, де. Кое е по-добро – ударното замразяване или постепенното охлаждане? Кои части на каква температура да се съхраняват? Найлонови торбички или кутии за фризер?
В крайна сметка извадих машината за вакуумиране и опаковах всички порции. По-обикновените парчета направо набутах във фризера, бонфилето и рибиците първо охладих преди замразяване, а карантията може да си постои и вакуумирана горе в хладилника, доста време ще изтрае. Вимето, така, де, гърдите, опаковах отделно. Също и кожата. Особено внимавах при отделянето на татуировката от плешката. О, тази розичка със зъби! Гризни ме, мммм!
А леле!

От там нататък нещата са ясни – направих кървавица по рецептата. Начупих големите кости и сварих бульон, ще го замразя на кубчета, като се желира. Като цяло, разпределил съм кое по каква рецепта ще се готви. Сърдечно благодаря за многото и разнообразни предложения, за някои абсолютно нямаше да се сетя, така, де.
Обаче проблемът е, че в тая готварска книга не пише как се готви сърцето.
Никакви предложения няма. Аз не че се отказвам лесно. Интернет голям, рецепти много. Обаче да ме светнеш какво сърце напомня по консистенция и плътност? Разправят, че свините най-много приличали на хората, но с тая розичка над вимето дали пък да не подходя като към телешко сърце?
Та затова съм взел да ти пиша, така, де.

А, мерси за отговора.
Що така да не е готварска книга?
Как ще да било хорър? Измислица ли е?
Абе, ей, я стига ме баламосва: снасяй рецептата, няма само ти да ядеш сърца!
Полиция щял да ми вика!
По-полека, че ще взема да ти дойда на гости да видя в твоя хладилник каква карантия има!
Я виж колко бързо се разбрахме!
Да, разбира се, че пазя вимето с татуса. Розичката със зъбите, точно така...
Ще я готвим с все сърцето, така ли?
А леле!

АВТОР: ЕЛЕНА ПАВЛОВА
редактор: Ганка Филиповска

четвъртък, 2 март 2017 г.

8 Години "Тъмния Ъгъл"



Кога минаха осем години бре, да му се не види? Сякаш вчера бях просто поредния провинциалист, пристигнал наскоро в столицата и твърдо убеден да се реализира тук. Няколко месеца след идването ми в София си направих акаунт в Blogger и написах първото си книжно ревю - "Бленуващите кристали" на Стърджън. Определено не съм същия човек отпреди осем години - и книгите ми бяха по-малко, и постиженията, и килограмите, и цинизма, за сметка на това илюзиите бяха повече. Но, за какво ли ви занимавам изобщо с мои лични глупости?

За тези 8 години се случиха много работи. Издадох няколко свои книги и прочетох стотици други. Блогът се развиваше... до един момент. По-точно, до миналата година. Почна да ми писна да пиша ревюта, омръзна ми. Предпочитах да скалъпя няколко изречения надве-натри и да ги плесна в Гудрийдс. Не ми се занимаваше просто. И без това, през последните години се навъдиха достатъчно книжни блогъри, блогърки, блогърчета и блогърченца, които си гледат работата добре и мога да оставя това тежко бреме върху здравите им рамене. Истината е, че днес мислех да отпратя официално блога в дългосрочна (ако не и безсрочна) ваканция. От една страна ми е тегаво, че "Тъмния Ъгъл" трябва да изсъхне в забвение, ама от друга наистина трябва да спра.

Докато изведнъж... Цък.



Без да иска, случайно, един колега български писател, който не познавам лично - Емил Йотовски, ми подсказа какво да направя. Вместо да закривам, ще трансформирам блога. Вече няма да е читателски, а писателски. Вече на него няма да се публикуват ревюта на книги, а разкази на български автори. И без това, за ваш най-голям ужас, винаги съм се възприемал повече като писател, отколкото като книжен блогър.

Всеки, който иска да види свой разказ публикуван тук, на този блог, да се чувства свободен да ми го изпрати. Трите изисквания за разказа са да не е прекалено дълъг, да ми хареса и в него да има късче мрак. Това е. Въпросните разкази ги изпращайте като прикачени файлове на профила на блога във фейсбук. Отсега заявявам - няма да редактирам, няма да коригирам, ако разказите ви са на английски - няма да ги превеждам, нито пък публикувам. Пусна ли, ще е така, както сте ми ги пратили. Тъй че, внимавайте много за грешки.



Нямам специални изисквания творбата дали е публикувана някъде преди това под някаква форма - щом искате да е тук и преценя, че става, пускам. Не че мога да ви помогна кой знае с какво, но поне мога да осигуря няколкостотин уникални прочитания на разказа ви. Туйто от мене. Ако въпреки всичко сте зажалили много за ревютата ми на книги, винаги може да ги прочетете в Гудрийдс.

Пишете, старайте се, развивайте се. Вярвам във вас. Искам да ви помогна. Е, добре де, поне на читавите в редиците ви. Не се тревожете, ако не харесам творбата ви и откажа да я публикувам - всеки гледа от собствената си камбанария и аз далеч не съм мерило за успех. Не се и притеснявайте, че това което пишете на практика не става - по-важно е да сте добри като хора, има и по-важни неща от писането. И преди съм казвал - ние сме преди всичко човеци, после сме писатели, художници, учители, лекари, миньори и т.н. Винаги съм предпочитал готините като характер, пишещи недотам хубаво пред добрите писатели, които са задници. Писателите стават по-добри. Киселите дупета - не. Прекалено сме малко, прекалено добре се познаваме, за да не бъде това фактор, който да се отчете.



Вие пишете. Гордейте се с това.