събота, 11 март 2017 г.

ЛАДИЯТА НА ХАРОН



1

- Не, приятелю – ласкаво рече медицинската сестра малко след като го сложиха да легне гол по гръб на хирургическата маса. – Не кръстосвай крака. В тази зала всички сме мнооого суеверни. Затвори очи и си мисли за нещо хубаво. Докторът ще дойде всеки момент.
Лесно ти е да говориш така, кака, въздъхна наум Жоро, но не пропусна да отбележи факта, че гърдите, напъпили изпод светлосинята туника на сестрата са просто без забележка. Друга песен щеше да пееш два месеца с тая топка на гъза, как я нарече докторът, ъ-ъ, „заклещени хемороиди”, да-а-а...
Шейсет дни агония, през които всяко сране, всяко пърдене, мамицата му, беше придружено от такава болка, че виеше с избили в очите сълзи. Колко кинти пръсна за чудодейни готови мазила, аптекарски бъркотевини, народни мехлеми и всевъзможен хапчетор, докато най-накрая се престраши да отиде при един познат хирург, който след прегледа отсече: Определено трябва да се реже...
Прогони мислите от главата си и се постара да изпълни кротката заповед на сестрата. Стисна клепачи, обаче не успя да се отпусне – част от яркото луминесцентно осветление все така нахлуваше през тях. Сърцето му продължи да подскача с пулса на подгонен заек, защото може да беше само рутинна операция, може да траеше само трийсетина минути, според думите на хирурга, но Жоро изпитваше неистов страх.
То човек може да пукне и при най-обикновено кожно одраскване, от ония дето се правят за установяване на разни алергии...
Със сигурност беше чел статия за такъв случай...
Почувства лек натиск и краткотрайна болка върху гърба на лявата длан, където се намираше абокатът му – явно включиха система в него.
Секунди по-късно...

2

... започна да излиза от упойката, а в главата му зазвуча гласът на един авер, претърпял преди време операция от спукана язва, с който Жоро се беше запил седмица преди да влезе в хирургичното отделение.

По време на самото рязане не усещаш нищо. От момента, в който са ти набучили иглата с приспивателното до момента, в който почват да те друсат да се събудиш, сякаш са минали секунди. Чувстваш се като след тежко пиянство. Ама такова пиянство, при което буквално си се насрал - подкарал си се от обяд с бири, следобеда рязко си обърнал на концентрат, продължил си така докъм полунощ, когато отново си минал на бири и през всичкото това време се палил цигара от цигара... И разбира се, за финал си се събудил вкочанен на пейката в градския парк в малките часове. С две думи – титаничен главоцеп и клинч...

3

Отвори очи. Още не можеше да разбере какво точно се случва с него – сигурно беше бълнувал. Думите, звънливи като удари на гонг, постепенно отшумяха, за да отстъпят място на усещания доста сходни с описаните от авера му.
Главата го болеше зверски. Тресеше го. По някое време осъзна, че зъбите му чаткат като навита на пружинка детска играчка. Устата му беше пресъхнала. Сети се, че сутринта, когато го подготвяха за операцията му забраниха да се храни и да приема течности.
Опита се да се надигне на лакти, но нова болка – тоя път от гърдите и корема го преряза и блъсна назад.
Брех, каква стана тя, мамка му!, жлъчни сокове се заизкачваха нагоре по хранопровода му и неприятно му загорча. Бахти рутинната операция…
Отнякъде се носеше лека музика – досадно цигу-мигу скърцане, като ония, дето обожаваха да ги пускат в празнични дни по Канал едно. Дискретното осветление идваше от няколко матирани аплици на тавана. В ноздрите му нахлу коктейл от миризми, сякаш се намираше в бръснарница с всичките му там лосиони, шампоани и сапуни. Изпод тях се долавяше и някакъв по-тежък, неприятен лъх, като от престояла кайма.
Бавно обърна глава надясно и се взря тъпо в полупрозрачно бяло платно, под което личеше тъмна лакирана дървесина. Внимателно се извъртя и на другата страна, за да не предизвика нов пристъп на гадене и попадна на абсолютно същата картинка.
В мозъка му започна да се оформя тревожна мисъл.
Някой си прави шега с мен и само да го барна, маменцето му ще разкатая!
Този път пренебрегна болежките и гаденето и рязко се надигна до седнало положение.
Огледа се, леко примижал, а опасенията му се оправдаха.
Някой наистина си беше направил отвратителна, гнусна шега.
Защото установи, че е лежал в ковчег, точно както бе предположил преди секунди.
Вдигна ръце – черната коприна на сакото, с което го бяха облекли изшумоля. Върху маншетите на безупречно бялата риза, обгърнали китките му, блеснаха изящни сребърни ръкавели.
После забеляза огромния фототапет на отсрещната стена.
- Какво по дяв... – успя да изграчи, опулен в полуголия, само с една свлечена препаска на чатала, мъж, изправил се в лодка, с развети от вятъра коса и брада, забил весло в разпенени, мътни води.
Над фототапета се мъдреше достолепен надпис

ПОГРЕБАЛНА АГЕНЦИЯ <ЛАДИЯТА НА ХАРОН>

- Е, сега ви ебах маменцето! – изрева Жоро, прекрачвайки ковчега.
Виеше му се свят, но слепоочията му пулсираха от гняв, заглушаващ болката.
Пое си дълбоко дъх и разкопча впилата се в гърлото му яка.
В следващия момент долови движение зад себе си. Обърна се и видя открехната врата, през която тъкмо се промушваше нисичка жена, явно привлечена от шума. Зад цепката на вратата тъмнееха силуетите на изправени и полегнали ковчези.
Без майтап – бяха го костюмирали и набутали в погребално бюро!
- Господине, нямате право да... – започна жената и застина.
Въпреки оскъдното осветление, Жоро видя, че очите й зад стъклата с квадратните рогови рамки са се уголемили като на анимационен герой, който са стиснали за гърлото. Жената изхлипа, по предницата на сивкавата й пола се появи и разрасна тъмно петно. Миг по-късно тялото й глухо тупна върху мокета.
- Абе тая да не ритна камбаната – измърмори Жоро. Гневът го напусна така внезапно, както беше се и появил. – Вода… трябва да я наплискам с вода…
Инстинктивно се втурна към помещението с ковчезите, бутайки с тяло вратата му. Влезе, озърна се и в дъното от лявата страна съзря друга врата – бяла с надпис WC.
Отвори я, фотоклетката се задейства, а Жоро се вцепени, точно както жената преди малко.
Лицето в огледалото отсреща беше невероятно подпухнало, с кафеникаво-жълт оттенък на кожата, въпреки явния опит нещата да бъдат замазани с грим. Под хлътналите в орбитите очи се извиваха тъмно-виолетови кръгове.

Трябваха му няколко секунди, докато осъзнае, че е втренчен в собствения си отразен образ. Разкриви уста, както правят малките деца, все още отказващ да повярва напълно. Лицето отсреща се озъби синхронно с него, а дъхът, който улови с разтреперани ноздри имаше сладникавата воня на загнил зарзават.
После нещо друго привлече вниманието му.
Тъмен Хикс, едва различим сред гъстите косми, изхвръкнали през разкопчаната отгоре риза.
Жоро, почти изпаднал в транс, се зае с останалите копчета, а грубият шев, наложен набързо от патолога след аутопсията, постепенно започна да се разкрива пред очите му, като тялото на отровна змия…

АВТОР: ДИМИТЪР ЦОЛОВ


Няма коментари:

Публикуване на коментар