сряда, 15 март 2017 г.

МУЗИКАТА НА ЕРИХ ЦАН



Разучавах картите на този град с изключително внимание, но при все това никога не открих улицата на Озел отново. Картите не бяха съвременни, защото знаех, че имената се менят, затова реших да се потопя в античността на мястото и лично изследвах всеки регион, под каквото и да е име, който би могъл да отговаря на улицата, която познавах като „улицата на Озел“. Въпреки всички мои усилия, в мен остава горчивината и унижението, че не можах да открия къщата, улицата или дори приблизителното местоположение на това място, където през последните месеци на моя живот на беден и разорен студент по метафизика в градския университет, чух музиката на Ерих Цан.
Не се учудвам, че паметта ми изневерява, тъй като моето здраве, физическо и душевно, бе силно разстроено по време на престоя ми на улицата на Озел, и помня, че не водех никого от познатите си там. Но фактът, че не ми се удава да преоткрия мястото, е едновременно необикновен и озадачаващ. Та то се намираше на половин час пеша от университета и се открояваше със странности, които никой престоявал там не би могъл да забрави. Въпреки това, никога не бях срещал човек, който да е виждал улицата на Озел.
Тя лежи насред мрачна река, заобиколена от отвесни тухлени складове със замъглени прозорци, и е свързана с масивен мост от черен камък. Въздухът над реката винаги тъне в полумрак, сякаш пушекът от съседните фабрики постоянно препречва слънцето. Ужасни миризми се носят на талази от нея — миризми, които никъде другаде не съм подушвал, и които един ден биха могли да ми помогнат да я открия отново, тъй като бих ги разпознал веднага. Отвъд моста се простира тесен калдъръмен път с релси, а после идва възход в терена, отначало постепенно, а сетне стръмно, щом улицата на Озел е достигната.
Никога не бях виждал друга толкова тясна и стръмна улица, като тази. Беше сякаш почти скала, затворена за всякакви автомобили, на някои места се виждаха стъпала, а в края си завършваше с висока кула, обрасла в бръшлян. Бе павирана необикновено — редуваха се каменни плочи, калдъръм, а на места се виждаше само гола земя, обрамчена от зеленосива растителност. Къщите бяха високи, с остри покриви, учудващо древни, и като че лудо се накланяха напред, назад или настрани. Често две срещуположни къщи се надвесваха една към друга през улицата и сякаш образуваха арка, закривайки земята от почти всякаква светлина. Надземни мостове свързваха някои от къщите.
Бях силно впечатлен от обитателите на улицата. Отпървом реших, че моето удивление се дължи на факта, че всички бяха мълчаливи и потайни, но сетне разсъдих, че е защото всички те бяха много стари. Не можех да разбера какво ме бе довело до живот на улицата на Озел, но и признавам, че не бях на себе си, когато се преместих там. Бях живял в много бедни условия на много бедни места, и винаги се намирах на улицата поради неплащане на наема, докато най-сетне се озовах пред олюляваща се къща на улицата на Озел, принадлежаща на паралитика Бландо. Беше третата къща от началото на улицата и бе най-високата от всички.
Стаята ми се намираше на петия етаж — единствената населявана квартира там — къщата бе почти празна. Нея вечер, в която пристигнах, чух странна музика, долитаща от таванското помещение над главата ми. На следващия ден побързах да разпитам стария Бландо за източника на музиката. Той ми повери, че музикантът бил стар германски цигулар, странен ням човек, който вечер свирел в посредствен театрален оркестър, и побърза да добави, че желанието на Цан да свири нощем след завръщането си от театралните представления, го довело във високата и изолирана таванска стая, с нейния тесен, триъгълен прозорец — единствената точка, от която някой можел да хвърли поглед над външната стена по склона и панорамата отвъд нея. Чувах Цан всяка нощ, и въпреки че свиренето му ме държеше буден, бях преследван от необикновеността на неговата музика. Знаех малко за изкуството, но бях убеден, че нито една от неговите хармонии можеше да бъде свързана с музиката, която съм чувал преди, затова заключих, че той бе композитор с рядък, гениален талант. Колкото повече слушах, толкова по-очарован бях, и след седмица реших да се запозная със стария мъж. Една вечер, когато той тъкмо се връщаше от работа, го пресрещнах в коридора и заявих, че бих желал да го опозная и да бъда с него, докато свири. Той представляваше малък, слаб и свит човек с износени дрехи, сини очи, гротескно лице като на сатир, и почти плешива глава. Щом се приближих и заговорих, Цан доби едновременно уплашен и разгневен вид. Моята очевидна доброжелателност все пак смекчи чертите му и той недоволно ми махна да го последвам по мрачните, скърцащи и разнебитени тавански стълби. Стаята му, една от двете намиращи се на стръмно виещия се таван, се намираше на западната му страна, досами високата стена, която формираше горния край на улицата. Бе много голяма и изглеждаше даже по-голяма, заради почти спартанската обстановка, която цареше в нея. Мебелировката се състоеше само от равно желязно легло, зацапан умивалник, малка маса, голям шкаф за книги, желязна стойка за ноти и три старовремски стола. По пода в безпорядък бяха разпилени нотни листове. Стените бяха голи и сякаш никога не бяха измазвани, а липсата на прах и паяжини по-скоро караше мястото да изглежда изоставено, отколкото населявано. Очевидно светът на Ерих Цан лежеше в някой далечен кът на необятния космос на въображението.
Жестикулирайки ми да си намеря място за сядане, немият затвори вратата, дръпна голямото дървено резе, и запали свещ, прибавяйки я към тази, която бе донесъл със себе си. Извади виолата си от овехтелия калъф и се настани на най-неудобния стол. Не се приближи до нотната стойка, но без да ми предложи избор и свирейки по памет, омагьоса сетивата ми за повече от час със звуци, които не бях чувал допреди. Звуци, които сякаш сам бе измислил. Невъзможно е да се опише точната им природа на някой неопитен в света на музиката. Приличаха на фуга с повтарящи се пасажи от най-завладяващо естество, но за мен бе видна липсата на нотите, които бях чул от стаята си по-рано.
Тези бяха нотите, които бях запомнил, и които често си тананиках приглушено и подсвирквах фалшиво, затова когато музикантът най-сетне свали лъка си, го попитах дали би ми изсвирил някои от тях. Сбръчканото му лице изгуби отегченото спокойствие, което го владееше по време на свиренето и отново показа същата любопитна комбинация от страх и гняв, която бях забелязал при първия ми разговор с Цан. За момент бях решен да настоявам, отнасяйки се твърде леко към капризите на старческата глупост, и дори опитах да събудя странното настроение на моя домакин, изсвирвайки някои от звуците, които бях чул предната нощ. Не бе минал и момент, откакто се бях заел с тази задача, тъй като щом немият музикант разпозна свирещият звук, лицето му се набръчка в изражение, недостъпно за всякаква анализа. Дългата му, костелива и студена дясна ръка се протегна да спре движението на устата ми и да смълчи грубата ми имитация. Ексцентричността на жеста му бе подсилена от стреснатият поглед, който той хвърли към самотния закрит прозорец, сякаш се боеше от други среднощни посетители — поглед, двойно абсурден, тъй като мансардата се издигаше на недостижима височина над всички съседни покриви, а този прозорец бе единствен на стръмната улица, както хазяинът ми бе казал, откъдето човек можеше да хвърли поглед над стената на върха.
Погледът на стария мъж ми напомни за забележката на Бландо, и с известно своенравие почувствах нужда да погледам широката и замайваща панорама на огрените от лунна светлина покриви и градските светлини, мъждукащи отвъд билото на хълма, които от всички обитатели на улицата на Озел, бяха достъпни само за този кисел музикант. Приближих се до прозореца и щях да дръпна настрани безличните завеси, когато с гняв и уплах, по-силни дори отпреди, немият квартирант ме нападна отново — кимаше към вратата, докато нервно ме влачеше натам с двете си ръце. Отвратен от своя домакин му наредих да ме пусне, и му казах, че ще напусна стаята на момента. Хватката му се отпусна, и сякаш забелязал погнусата и обидата в очите ми, гневът му угасна. Стегна ръцете си, но този път по приятелски, и ме принуди да седна на един от столовете, а после замислено се отправи към неподредената маса, където започна да пише с молива си на измъчен френски, на който само един чужденец е способен.
Бележката, която той най-сетне предаде в ръцете ми, представляваше апел за толерантност и опрощение. Цан пишеше, че е стар, самотен и измъчван от странни страхове и нервни сривове, свързани с музиката му и с други, неназовани материи. Радваше се на моя слушателски интерес, желаеше отново да го посетя и да не обръщам внимание на изблиците му на ексцентричност. Но не би могъл да изсвири някоя от странните си хармонии, както трудно би понесъл някой, освен него да ги слуша, или някой от предметите в стаята му да бъде докосван от друго човешко същество. Допреди разговора ни в коридора не знаел, че мога да дочуя свиренето му в стаята си, и ме молеше да уредя с Бландо преместването си на по-нисък етаж, където не бих могъл да го чуя в нощта. Пишеше още, че той ще покрие разликите в разноските по наема.
Седейки и дешифрирайки ужасния френски от бележката, почувствах снизхождение към стария мъж. Той беше просто жертва на физическо и психическо страдание, каквато впрочем бях и аз самият. Метафизичните ми търсения ме бяха приучили на доброта. В тишината се дочу лек звук откъм прозореца, навярно капаците бяха изтракали под напора на нощния вятър, и по някаква неведома причина аз се вторачих в същата посока с ярост прилична на тази на Ерих Цан. Когато свърших с четенето, разтърсих приятелски ръката на своя домакин и се оттеглих.
На следващия ден Бландо ми даде по-скъпа стая на третия етаж, вклинена между апартаментите на застарял лихвар и на уважаван тапицер. На четвъртия етаж нямаше никого.
Не след дълго открих, че нетърпението на Цан да го удостоя със своята компания не е толкова голямо, колкото изглеждаше, докато се опитваше да ме убеди да се преместя от петия етаж. Не ме викаше при себе си, а когато сам го посещавах, изглеждаше угрижен и свиреше апатично. Това се случваше винаги нощем — през деня той спеше и не приемаше никого. Моето уважение към него не нарасна, въпреки че таванската стая и странните звуци на виолата му все още ме държаха в плен. Изпитвах учудващо желание да погледна през неговия прозорец, над стената и надолу по невидимия скат към блестящите покриви и кули, които вероятно се простираха там. Веднъж се качих до стаята му по време на театралните представления, когато Цан не бе у дома, но вратата бе заключена.
Въпреки всичко успявах да слушам среднощното свирене на немия стар човек. В началото се промъквах тайно до петия етаж, а после добих достатъчно смелост, за да се изкачвам по последното скърцащо стълбище, водещо до таванската стая. Там в малката зала пред залостената врата с покрита ключалка, често чувах звуци, които ме изпълваха с неопределим страх — страхът от смътна неизвестност и мрачна мистерия. Не че звуците бяха ужасяващи, напротив, те просто съдържаха вибрации предполагащи за нещо извън земните предели, и на определени моменти постигаха звукова полифония, на каквато не вярвах сам музикант да е способен. Ерих Цан бе гений с неподозирани възможности. Седмиците минаваха и свиренето ставаше все по-необуздано, а музикантът добиваше все по-измъчен и потаен вид, достоен за съжаление. Вече отказваше да ме приеме по което и да е време и ме отбягваше, когато се срещнехме на стълбите.
И тогава една нощ, докато слушах през вратата, дочух кресчендото на виолата да се превръща в хаотична неразбория от звуци — шум, който би ме накарал да се съмнявам в своя треперещ разсъдък, ако не идваше иззад затворената врата — жалко доказателство за истинността на ужаса. Страховитият, нечленоразделен вик, който само един ням може да издаде, и който се надига само в моменти на най-краен страх или болка. Почуках няколко пъти по вратата, но не получих отговор. Зачаках в черното преддверие, треперейки от страх и студ, слушайки плахите опити на бедния музикант да се изправи от земята с помощта на един стол. Реших, че се е съвзел след припадък, и поднових тропането си, като в същото време споменавах името си с успокоителен тон. Чух Цан да се препъва до прозореца, да го спуска капаците и да го затваря, после как залита към вратата, където боязливо побърза да ми отвори. Радостта от срещата ни бе истинска, изкривеното му лице грееше с истинско облекчение и той се вкопчи в реверите ми, както дете се вкопчва в полите на майка си.
Треперейки, старият мъж ме побутна до един от столовете и сам потъна в друг, до който виолата и лъка му лежаха небрежно. Старецът постоя бездейно известно време, като само кимаше странно с глава, но у мен пораждаше парадоксално усещане за изплашен слушател. Цан изведнъж доби задоволен поглед и се прехвърли на стола до масата, където написа кратка бележка, подаде ми я и се върна при масата, за да продължи да пише бързо и непрекъснато. Бележката ме умоляваше в името на милостта, и за добруването на моето собствено любопитство, да изчакам навън, докато той опише на германски всички чудеса и целият ужас, които го обграждаха. Чаках, а моливът на немия мъж летеше по листовете.
Може би час по-късно, докато още стоях и докато старият музикант още пишеше трескаво и хартията се сбираше на купчини, забелязах Цан да се вцепенява като от ужасен шок. Той се взираше изтръпнал в покрития прозорец и слушаше напрегнато. Тогава почти се зарадвах, че сам чух звук, и въпреки това, звукът не бе ужасяващ, а по-скоро изящно ниска и безбрежно далечна музикална нота, която предполагаше за музикант в някоя от съседните къщи, или в някой дом отвъд високата стена, където моят взор още не бе пристъпил. Звукът произведе страховит ефект върху Цан, който изпусна своя молив, изправи се внезапно, сграбчи виолата си, и започна да изпълва нощта с най-безумното свирене, което бях чувал от неговия лък, с изключение на моментите, в които слушах през заключената врата.
Би било безсмислено да се опитвам да опиша свиренето на Ерих Цан през онази страшна нощ. Беше по-страховито от всичко, което бях дочул преди, защото сега можех да видя изражението на лицето му, и да осъзная, че мотивите му да свири бяха водени от всеобхващащ страх. Опитваше се да създаде шум, да прогони нещо навън или да не му позволи да влезе — нещо необикновено, както чувствах, макар въображението ми да не бе способно да го обрисува. В побеснелите звуци разпознах буен унгарски танц, популярен по театралните представления, и за момент си помислих, че това е първият път, в който чувам Цан да изпълнява музиката на друг композитор.
По-силно и по-силно, по-бурно и по-бурно, се извисяваше пищенето и хленченето на отчаяната виола. Пот се стичаше на ручеи от Цан, който се извиваше като маймуна, неспирно вперен в прозореца. Във френетичните ноти сякаш проблясваха образите на сатири и вакханки, танцуващи и въртящи се лудо през кипящи бездни от облаци, пушек и светлина. Тогава дочух по-висока, твърда нота, която не идваше от виолата — спокоен, отмерен и решителен тон — осмиваща нота дошла някъде далеч от запад.
В този момент резето захлопа под напора на ревящия нощен вятър, който бе извил навън сякаш в отговор на свиренето вътре. Пищящата виола на Цан издаваше звуци, каквито никога не бих повярвал, че една цигулка може да издаде. Капаците се тресяха все по-здраво, отвориха се и започнаха силно да блъскат по прозореца. Стъклото се счупи с трясък под бурните удари, и студеният вятър нахлу вътре, карайки свещите да мъждукат и разпилявайки листовете хартия на масата, където Цан бе решил да запише своята ужасна тайна. Погледнах към него, и веднага разбрах, че отдавна е загубил разсъдъка си. Сините му очи бяха изпъкнали, стъклени и невиждащи, а лудешкото му свирене се бе превърнало в сляпа, механична и неузнаваема оргия, която ничие перо не би могла да опише.
Внезапен порив на вятъра, по-силен от останалите, подхвана ръкописа във въздуха и го понесе. Последвах летящите листове с отчаяна надежда, но те бяха изчезнали в мрака преди да стигна разрушения прозорец. За миг си спомних желанието си да погледна през триъгълния прозорец — единствения на цялата улица на Озел, от който човек може да види долината отвъд стените и градът, прострян там. Беше много тъмно, но градските светлини винаги горяха неуморно, и аз очаквах да ги видя сред дъжда и вятъра. И когато погледнах от най-високия от всички високи прозорци, взирайки се сред цвърчащите свещи и докато побърканата виола виеше през нощния вятър, не видях никакъв град под мен и никакви светлини не блестяха от познати улици — само чернотата на безкрайното пространство — необозримо и изпълнено с движение и музика, и което не уподобяваше нищо земно. И както стоях, вперил ужасените си очи в невъобразим страх, вятърът издуха пламъка на двете свещи в древната островърха стая на тавана, оставяйки ме в дива и непрогледна тъмнина — сам с хаоса пред мен, и демоничната лудост на виолата зад мен.
Полетях назад в мрака, без да се опитвам да запаля свещ, сблъсках се с масата, преобърнах един стол и най-сетне намерих пътя към мястото, където чернотата пищеше с отвратителните трели на виолата. Опитвах се да спася себе си и Ерих Цан, каквито и сили да ми противостояха. Изкрещях, когато нещо студено премина до мен и ме докосна, но моят крясък се изгуби в диаболичната какофония, която струеше от тази ужасна виола. Изведнъж френетично махащият лък ме удари от мрака пред мен, и разбрах, че съм близо до музиканта. Продължих напред, докоснах облегалката на стола му, открих и разтърсих рамото му, в опит да го върна обратно.
Той не отговори, и виолата продължи своето пищене без забавяне. Преместих ръката си до главата му, чието механично кимане успях да спра, и изкрещях право в ухото му, че трябва да избягаме от непознатите неща в нощта. Отново не получих отговор, нито Цан спря дори за миг непоносимото свирене. Странни въздушни потоци нахлуха в стаята и сякаш танцуваха в ритъм с повсеместния хаос. Изтръпнах, когато докоснах ухото на стария мъж, и не разбрах защо, докато не почувствах замръзналото му лице изпод дланите си — леденостудено, стегнато и бездиханно лице, чиито кристални очи се бяха вторачили безполезно в пустотата. Тогава, по някакво чудо, открих вратата с нейното огромно дървено резе и изтичах навън — далеч от това същество със стъклени очи в мрака, и от призрачния вой на прокълнатата виола, чиято ярост се засилваше, дори когато вече бях далеч. Скачах, носех се, летях по тези безкрайни стълби през тъмната къща, тичах безумно по тесните, стръмни и древни улици от стъпала и надвесени, разкривени къщи, прескачах стъпала и камъни, гонех стъпките си към зловонната река, задъхан бягах през величествения черен мост към широките улици и булеварди, каквито ги познаваме. И помня, че вече нямаше вятър, луната бе изгряла и всички светлини на града проблясваха. Въпреки моето най-подробно и внимателно водено разследване, никога не успях да открия улицата на Озел отново. Но аз и за миг не съжалявам — нито за това, нито за изгубения в несънувани бездни ръкопис, който единствен би могъл да обясни музиката на Ерих Цан.

АВТОР: ХАУЪРД ФИЛИПС ЛЪВКРАФТ
преводач: stormthefront



Няма коментари:

Публикуване на коментар