БОГОВЕТЕ НА ЗЕМЯТА

Художникът протегна ръка и чукна задрямалото коте по носа – съвсем леко, само за да му припомни, че все още е модел. Животинката разлепи клепачи с мъка, прозя се така, че главата й в един момент представляваше само мустаци, зъби и език, кихна възпитано и отново заспа.
- Е, аз мога да те нарисувам всякак – рече й мъжът. – Твоя си работа.

* * * * * * * * * * * *

- Голям чешит бил, казват... Бог да го прости, де – отбеляза по-възрастният от кибиците. Малко преди да се спре с другаря си по чашка до оградата на имението, край тях бе преминало погребалното шествие на Дейвид Уолис, вестникарски магнат и милиардер от Forbes-категория. Въпреки че не беше богат, де факто беше направо клошар (и следователно не бе поканен), старецът усети гнилия парфюм на Дамата с Косата и отля мъничко от джина си в памет на Уолис. Зъзнеше жестоко, а не беше студено. – Купувал коли, хеликоптери, произведения на изкуството, яхти, и се хвалел, че никога не е дал едно пени за „човешка благотворителност”. Всичките си пари и боклуци завещава на фондация за животни.
- Чешит ами, как иначе – съгласи се онзи, който беше купил джина, и също изля капчица-две на тротоара. – Половината му картини се оказват крадени или такива, дето се смятат изчезнали от Втората световна...
- Тоест същото.
- Същото. Имал на Брьогел, от някаква серия със сезоните, италиански, Ван Дайк...
- Ван Ейк бе.
- Има и художник Ван Дайк, стига си се правил, че разбираш! А тоя май ги е колекционирал и двамата. Старецът вдигна рамене. Наистина не разбираше, но в последно време около сбирката на Уолис се шумеше толкова много, че от нея се интересуваха буквално всички – от наследниците му, оспорващи завещанието, през управителите на фондация „Вяра и грижа”, та до изкуствоведите, част от които изпращаха мецената в последния му път. Човекът поне си беше отживял.

* * * * * * * * * * * * * *

- Доктор Джейсън Брант, моите съболезнования за загубата. Чичо ви беше джентълмен с безупречен вкус – кратко рече експертът, сякаш предлагаше варианти за епитафия.
- Благодаря – още по-лаконично отвърна Сесилия Уолис-Пейн и доближи бяла кърпичка до воала си в знак на скръб. Колкото и да беше неподходящо, Джейсън си каза, че праплеменницата на вестникаря е ужасно секси в траур. Без траура пък би била нетърпимо секси. Но имаше работа да се върши, а и погребението едва-що бе отминало. Тази златокоса Медуза само се преструва на сломена, мислеше си той без особена убеденост.
- Много от картините, скулптурите и римските монети ще бъдат обект на съдебни претенции, госпожо Пейн. Ние с вас можем да спасим... това-онова, разчитайте както на мен, така и на двамата ми колеги, които са ви се представили днес сутринта. Те са майстори.
- А колите?
- Hispano-Suiza-та е онзи същият легендарен екземпляр, откраднат от сър Питър Устинов, и дълго време е държана в гараж. Има малки поражения от влагата. Наследниците на сър Устинов веднага подадоха иск. Двете Bugatti-та са изгубена кауза, Rolls-овете са на името на фирмата, а бентлитата са лично на господин Уолис, респективно сега от фондацията ще ги прилапат. Нямаме шанс, освен за Bugatti-тата.
- Но нали току-що казахте, че са изгубена кауза?
- Да, ама не уточних за кого – пошегува се Брант. Обичаше заплетени казуси и лейдита с черни палтенца. Второто – особено много, защото алчността на тази жена пряко се отразяваше на салдото по неговите собствени сметки. Джейсън не беше лаком човек, обаче доста добре използваше неумереността в чуждите апетити.
Би било хубаво да познавам дъртака по-отблизо, каза си той. Освен с трудно укорим стил, Уолис бе харчил и с размах, който стъписваше даже лаици, та камо ли хората, отбиращи кое-що от изкуство – сред които имаше наглостта да брои себе си и Дж.П.Брант, завършил в Оксфорд, специализирал късна готика в Сорбоната, а понастоящем – консултант на свободна практика. И да имах неговите пари, нямаше да съм толкова... хищен, каза си Дж.П. Да се докоснеш до ментета или крадено в нашата професия е неизбежно. Понякога дори и ти не знаеш, но ако две трети от колекцията е съмнителна, става лошо. А сега всичко, което не успеем да дадем на лейди Воалетка, ще отиде на търг и с парите ще основат приюти за зверчета. Благородно или... закъсняло?
- Моля да ме извините, госпожо Пейн, но закъснявам – сепна се той. – Вече трябваше да съм на път. Не се притеснявайте, ще направя всичко по силите си.
- Благодаря ви, наистина – сбогува се тя, все така мачкайки бялата кърпичка. – Очаквам резултата, доктор Брант.
- Според уговорката ни, госпожо Пейн. Според както е уговорено. Довиждане засега.

* * * * * * * * * * * * * *

Развръзката не беше точно каквато се надяваше русата племенница на покойния магнат, но беше твърде близо, и вследствие на това „сто хиляди паунда и една картина по избор” смениха притежателя си в духа на първоначалното споразумение. Доктор Джейсън Прескът Брант, видимо доволен, седеше в ергономичното си кресло „Сена” и го въртеше лекичко насам-натам с боси крака, за да огледа от всички страни новата си придобивка. Естествено, той не беше нито алчен, както казахме, нито тъп, както личеше от избора му. Вместо да се хвърли на великолепното ляво табло от Гентския олтар, представляващо „Справедливите съдници” и обявено за откраднато в 1934, или на двете „загубени” платна на Питер Брьогел Стари, „Коледен пир” и „Майски танц” от всеизвестния сезонен цикъл (който за живописта си беше жив аналог на Вивалди), той беше избрал картина малка, невзрачна и изненадващо евтина – връчена му от лейди Сесилия без възражения, макар с и леко озадачена физиономия. Все пак имуществото на стойност петдесет и четири милиона, което й бе предоставил, заслужаваше по-голяма награда. Но пък и тя няма око на експерт, усмихна се Джейсън. Дори повечето експерти нямат такова.
Това, което непогрешимото му зрение беше забелязало, беше удебеляването на рамката и самата й изработка, както и обстоятелството, че на гърба на картината имаше леко разминаване в шевовете на плата, говорещо, че някой е бързал да разшие, съответно после да закърпи обратно сукното. Дърворезбата по рамката би могла да е направена и от ученик в час по практика, толкова не съответстваше на фината, изключителна миниатюра на заспало коте. Дори Готфрид Минд не беше постигнал така красива, реалистична, изпълнена сякаш с палава енергия котешка фигура: едва ли не всеки миг петнистото клъбце козина щеше да отвори очи и да извие гръб в типичната за котките дъга. Такова котенце би нарисувал Дюрер след престоя във Венеция, каза си Джейсън, но той пък непременно щеше да го подпише, самовлюбеното копеле.
Докторът сплете пръсти и опъна показалците си, подпирайки ги в брадата. Имаме уникален малък шедьовър, който почти сигурно крие зад гърба си друг, и те по някакъв начин са свързани с Италия в края на XV - самото началото на XVIв., ако въобще разбирам от изкуство, резюмира Джейсън. Картината не беше подписана, нито пък индикираше някаква дата, но в самия й колорит имаше нещо толкова венецианско и куатрочентистко, че нямаше как да бъде сбъркано. А какво се таеше отдолу??
Дж.П. си призна веднага, че не смее да погледне. Предчувствието, което никога до този момент не го бе лъгало, казваше, че е нещо Огромно - не по размери, очевидно - и изпълнено с маслени бои върху дърво, също като „Спящото котенце”, за което пък му бе подсказала ненормално широката рамка. А можеше и да са няколко картини, скрити една зад друга, и предвид съкровищата, които вече бяха излезли на бял свят в колекцията на Уолис, космите по врата му настръхваха от възбуда. Само един от вероятните „живописни пластове”, каквито въображението му рисуваше, би могъл да надскочи сумата от петдесет милиона, на която така се беше зарадвала госпожа Пейн. Но дори ако се абстрахираше от финансовата страна, има ли нещо по-радващо от късмета да откриеш нова картина на Джорджоне, примерно?
Наистина ми се ще да познавах старчето добре, повтори си той. Фактически всичко, което знаех за него, беше че е една вманиачена по живопис, коли, жени и хеликоптери, и доста по-висока версия на Бърни Екълстън.
- Забъркал ли си ми някоя от твоите каши тука, господин Уолис? – каза гласно Брант и подритна във въздуха с босите си стъпала. Е, все някога трябваше да разбере. „Сега и веднага” не беше по-лошо от който и да било друг вариант.

* * * * * * * * * * * * *

Художникът влезе в ботегата си, залитайки като пиян, и хвана с една ръка скъпоценната картина, а с другата – почти готовата й рамка. Резбарят месер Джовани не бе успял да довърши поръчката, преди чумата да го отнесе, но той пък едва ли щеше да има време да подпише делото си. Трепереше ужасно, а навън нямаше дори помен от хлад.
„Нима ще ме прибереш? Не е честно сега, Господи. Не е честно...”. Той взе другата си любимка – „Дремещо коте”, и сложи малко клей на гърба и на двете картини. Щом нямаше да приключи с венеца на живота си, щеше да направи така, че да не бъде видян от други човешки очи. Помисли една кашлица време и надраска с тънка четка няколко думи там, където трябваше да стои името и сигнатурата му. Сега оставаше само лепилото да изсъхне и картините да бъдат пъхнати в широката подложка на Джованиевия чирак Бето. И още нещо, разбира се, но тук вече трябваше женска ръка.
- Мария! Марияаа!! – извика майсторът към вътрешността на къщата. Никой не му отговори.

* * * * * * * * * * *

Джейсън изшляпа до кухнята и се върна с игла, ножичка и нож, след което внимателно, бод по бод, започна да разшива плата от опакото на картината. Чувстваше се малко като Хауърд Картър и от време на време усещаше, че мазохистично забавя работа. Обичаше да се заиграва с предположенията си... до болка.
И най-дългото размотаване обаче има край, а след като отстрани дебелото сукно и ленената платка под него, той се олюля като махмурлия. Дори Картър не беше изпитал такъв шок в гробницата, можеше да се хване на бас. Никой не беше виждал подобно нещо от дните на Ван Ейк и Антонело да Месина насам. А това, както личеше от състоянието му, вероятно бе пропуснато и от самия Уолис.
Картината беше малка, с един-два сантиметра по-малоформатна във всички посоки от тази с котенцето, която не беше от най-големите. Всичко останало в нея беше стъписващо: и композицията, и замисълът, и изпълнението – нямаше гений, на когото да е сигурна атрибуцията й от пръв поглед, така брутално превъзхождаше работата на италианците и фламандците от същия период. Маслени бои върху дъб. Не се беше излъгал и за материала. Кой я беше нарисувал, бе твърде рано да се каже, но поне изобразеното блестеше пред него с мека светлина, запазено в голяма степен от плата и лака. Цветовете бяха свежи, контурите – почти фотографски, а миниатюрните подробности във фона – толкова точни, че чак наподобяваха пейзажите на Рогир и Мемлинг, гледани с лупа.
Той кимна сам на себе си, отиде до шкафа и извади оттам увеличително стъкло. Това, което бавния танц на отблясъците под лупата разкриваше, не беше възможно и въпреки всичко Джейсън го виждаше с очите си.
Ни в клин, ни в ръкав се сети за мисълта на Гьоте „Живописците са боговете на земята, нищо е поетът!”.

И да не е Божията, ръката, която е рисувала, със сигурност е била движена от бог, помисли Дж.П. Не се сещаше за друга картина, в която фигурите да образуват математическия знак за безкрайност, а пейзажната среда да е толкова пълнокръвна, че може да мине и без главен сюжет.
Рицар, когото той кръсти условно „Свети Георги”, яздеше блестящ от брони черен кон, леко извил задницата си така, че женствената му шия, гърба и опашката образуваха половината от легнала цифра 8. Другата половина се падаше на опашката и главата на дракон, тялото на който бе закрито от бронята на жребеца. Пред тази двойка, която не изглеждаше да се бори или въобще да е в някакъв конфликт, седеше най-красивата жена, пресъздавана някога с бои, отвърнала лице и от мъжа, и от змея, с дясна ръка, сочеща към земята, и лява, повдигната към облаците в нейния ъгъл – облаци, с които биха се гордяли Мантеня и Алтдорфер. Между тях едва-едва се виждаше изображение на граблива птица, която лупата и един справочник по орнитология разпознаха като ястребовиден орел. В другия ъгъл на картината композицията се уравновесяваше от лъв, лежащ върху свитък с отворен край, и няколко заоблени хълма, над които грееше слънце. Извивките на пътя, по който рицарят се движеше, повтаряха точно шарката на драконовия гръб, а върху щита му бяха нарисувани везни.
Необходимо е да съм абсолютно уверен, каза си Джейсън. Живописната техника съответства на времето... само че е много по-прецизна; багрите също, но има някакво зрънце съмнение, което трябва да си иде, преди да раздуя наляво и надясно за тази картина. Толкова символи, че „Свещена алегория” и „Буря” са като юлски ден в сравнение с нея, да не говорим пък за „Рицарят, Смъртта и Дяволът”. Де да имах талант, щях веднага да напиша „Шифърът на енигмата” или нещо от сорта. Взети сами по себе си, и качествата на творбата, и палитрата й, и смисловата натовареност са удивителни. Заедно вече стават прекалени, заключи той. Никой не е рисувал това така. А и като знам от коя колекция идва...
Той взе телефона си, прочисти гърло и набра номер от групата „VIP”.
- Нина, лабораторно мишленце мое, трябва да те видя. Спешно е и е важно, без да споменавам, че е неотложно и скъпоплатено. Кога и къде?
- Ама чакай сега, аз...
- Госпожице Самюълс, вашият любим доктор не се шегува. Рентген, инфра, микро, химически анализ и датировка, бързам.
- Офф, ела в кафето след час и десет минути. Използвач неден – захапа го Нина. Не обичаше „любимият й доктор” да се сеща за нея само по такива поводи.

* * * * * * * * * * * * * *

- Здрасти, Рем. Клайв е, от университета. Помниш ли ме?
- Разбира се, професоре. Здравей – рече Джейсън. Нямаше как да забрави един от най-интелигентните си колеги, а и „Рем” беше студентски прякор (заради фамилията му), с който го наричаха шепа хора.
- Нина ми каза за картината, после я взех и в моята лаборатория с нейно знание. Ще се...
- Много си е позволила, но карай, на теб ти се доверявам – прекъсна го докторът. – Е, какво имаме налице?
- Ще се наложи да ти съобщя една добра и една лоша новина. С коя да започна?
- Професоре, не сме герои от вицовете. Почни с която си искаш, само не ме дръж в напрежение.
- Е, добрата вест: картината ти е напълно автентична. Даже четка като ван Меегерен не може да постигне такова ниво на фалшификация. 1498-ма, плюс-минус две. А лошата новина е, че при рентгеноскопията и химическия анализ установихме сериозни липси в изображенията.
- Как така липси???! Ти чуваш ли се какви ги плещиш? Когато я дадох на Нина, си беше съвсем наред, и ще ви откъсна...
- Млъкни малко и си отвори ушите – върна му за прекъсването Клайв. - Ние виждаме това, което си видял и ти в деня, в който си я намерил. Но химията не можеш да излъжеш. Големи части от дъската чисто и просто не са покрити с никакъв пигмент. Нищо, само грунд и лак.
- Клайв, аз луд ли съм? Нина луда ли е? Ти нормален ли си? Обясни ми, моля те.
- Нямам обяснение, Рем – през слушалката почти можеше да се чуе как професор Уилямс безпомощно вдига рамене. – Виждаме ярки цветове, които отсъстват от дървото. Наречи го масова хипноза, паранормално явление, магия, ако щеш, фактът си е факт. Вярно, че качих диоптър в последно време, ама ти и Нина нямате проблеми с очите. Има и още. Аз работя с произведения на изкуството откак се помня. В случай че съм имал Синдром на Стендал, досега сто пъти да се е проявил. Но покрай тази дъсчица ме връхлитат точните признаци – обща слабост, гадене, сърцебиене и желание да приключа със себе си или с картината по особено мъчителен начин, или поне никога вече да не видя бои върху плоска повърхност. Четох, че водел и до халюцинации. Така като гледам нас тримата с Нина, остава и да е заразен...
- Ще си взема картината веднага щом мога – заяви Джейсън. – А дотогава я крий от всички и всичко.
- Бъди спокоен, дори и аз самият не ща да я виждам. Чао, Рем.
- Чао, и извинявай, ако съм те засегнал. Може и картината да е виновна.
- Да бе. Винаги си си бил ръб – без злоба констатира професорът и затвори.

* * * * * * * * * * * *

„Отпадналост, нарушен сърдечен ритъм, позиви за повръщане, световъртеж и изблици на агресия. Възможни халюцинации”. Чудесно описание за последните ми три дни, рече си Дж.П. и ядно се изхрачи. Колкото по-силно не искам да гледам тази... перфектна цапаница, толкова повече не мога да се откъсна от нея и ставам все по-изнемощял. Мамка му.
Това е картина, по дяволите, не е шибания Магрит с тъпите му лули. Виждал съм хиляди други, също като Клайв и Нина. В нас или в цапаницата е проблемът? И кой, кой, кой е нарисувал това?
„Започната с бои, довършена с мисъл; начената от художник, подписана от призрак.”- поетично бе казала Нина, връщайки му куфарчето с такова изражение, сякаш вътре имаше бомба. След което беше добавила: „Съжалявам, не искам да имам нищо общо, ако ще да ми платиш в злато, диаманти и Louboutin. Страх ме е от нея.”
Добре би било да е подписана, даже и от дух, но не беше. Отгоре на всичко там, където хората (цели трима!) виждаха фигури, рентгенът не откриваше нищо, а където окото се предаваше, уредите разкриваха нови подробности... тоест, главоболия. Лъвът, който Джейсън прие за символ на свети Марко и ерго – на Венеция, имаше на свитъка си десетина думи, невидими извън лаборатория, изписани със ситен, заоблен почерк на типичния диалект от Лагуната:

„Картините си с удоволствие
продавах или подарявах,
ала най-добрата
ще запазя само и единствено
за себе си. ”

Е, геният не беше успял. Дори не я беше завършил. Но трима специалисти бяха оценили шедьовъра му, и общо взето имаха единодушие за всички детайли в него – най-вече, че наистина е безподобен пример за маслена живопис. Само Нина твърдеше категорично, че върху дясната ръка на жената вижда пръстен с формата на Ω, който повтарял силуета на орела – но който другите така и не забелязаха, въпреки че почти изчегъртаха дъската с поглед. Анализът, излишно е да се споменава, не откри на мястото наличие на каквато и да било боя.
„Картините си, значи, да те...”, псуваше наум Дж.П., докато бясно обикаляше около статива с единствените две известни работи на този нечовек. Някъде в света имаше още платна - или табла, по-вероятно – от творец, който би могъл да преподава на Леонардо, но със сигурност не беше Верокио. Някъде по света чакаха... заеби, ако откриването им струва толкова нерви и безсъние, колкото при тези двете, въобще не искам да се занимавам, махна с ръка той, а после я сви в треперещ юмрук.
Напоследък не можеше да се познае.

* * * * * * * * * * * * * * *
- Беше странен човек, лека му пръст.
- Да, определено – съгласи се вторият от юридическите съветници на Джейсън и плъзна очи по страничната линия на катафалката Rolls-Royce, която щеше да отнесе бившият им шеф до гроба. - Но пък нямаше по-точен от него в работата. Той изкара по-голямата част от парите за случая „Уолис”, честно и почтено.
- Е, и ние свършихме това-онова – рече по-възрастният. – Като цяло обаче си прав...
Първият запали цигара и смукна дълбоко, сякаш наслаждавайки се на факта, че е прав. И жив. Искаше да добави нещо, но колегата му го изпревари:
- Знаеш ли как са го открили? Не исках да съм в течение преди... преди... разбираш ме.
- Вестниците писаха, самоубийство. С нож в едната ръка и ножица в другата, на пода до картините, които получи вместо хонорар от оная русата мацка, племенницата. Интересното е, че няколко дни след като купил едната, Уолис се споминал.
- Ето ти сега нова версия на „Проклятието на диаманта Хоуп”. Жълтите тоалетни хартишки здравата ще захлебят – мрачно се изхили сивокосият.
– Чакай бе, той не взе ли само една картина и малко в брой?
- Не знам. Откъде да знам? Мислех, че ти си писал договора. Едно съм сигурен – Джей Пи никога не би съсипал произведение на изкуството. Просто сърце нямаше да му даде... както и да изглежда отстрани.
Другият кимна и потрепера в шлифера си. Над главата му вятърът подкарваше бавно бялосиви стада от облаци, които много биха заинтригували Мантеня или Алтдорфер.

АВТОР: А. В. ТОРЪТ