вторник, 12 септември 2017 г.

ВОЙ



Очаквайте на 1 октомври! Новото литературно бижу на HWRC "LAZARUS". Корица - Петър Станимиров, редактори - Сибин Майналовски, Елена Павлова, Кети Илиева. Предпечат, страниране, издател - Явор Цанев и ГАЯНА. Ще бъде с меки и твърди корици, за поръчки може да пишете във фейсбук на някой от авторите в сборника. А те са:

Явор Цанев, Симеон Трифонов, Сибин Майналовски, Марин Трошанов, Коста Сивов, Иван Величков, Иван Атанасов, Елена Павлова, Донко Найденов, Димитър Цолов, Делиян Маринов, Даниел Иванов, Дамян Д. Рейнов, Валентин Попов-Вотан, Бранимир Събев, Анна Гюрова, Александър Цонков-Lostov, Александър Драганов

неделя, 20 август 2017 г.

Литературен Конкурс "ЗОВЪТ НА ЛЪВКРАФТ"



Условия за участие в конкурса и допълнителна информация:
1. Всеки автор може да участва с един разказ.
2. В мейла, с който изпращате разказа за участие в конкурса, е необходимо да се съдържа кратък текст за това по какъв начин сте вдъхновени (до една стандартна машинописна страница).
3. Авторите, които участват с псевдоним, задължително трябва да посочат и истинските си имена. При евентуална публикация ще спазим желанието им да бъдат представени с псевдонима си.
4. Обем на творбите: от 2000 до 4650 думи.
5. Изисквания към оформлението и файловете: шрифт Times new roman; 12 пункта; разредка 1.5; файлови формати doc / docx / rtf. Разказите задължително да започват със заглавие и име на автора под заглавието.
6. Срок за приемане на творбите: от 20.08.2017 г. до 31.12.2017 г.
7. Очакваме разказите Ви на e-mail: dracus@abv.bg
8. Жури: Освен екипа на сп. „Дракус“, в оценяването са включени членове от Клуб на авторите на хорър „Лазарус“. Състав на журито: Елена Павлова, Кети Илиева, Бранимир Събев, Иван Атанасов, Сибин Майналовски, Явор Цанев.
9. Отличените разкази ще бъдат публикувани в самостоятелен сборник, а авторите ще получат авторска бройка от него. Конкурсът е посветен и на преводача на Лъвкрафт – Адриан Лазаровски. Затова, като подарък от издателството, отличените ще получат и книгата му „Сбъдващия мечти“. С изпращането си на разказ за участие в конкурса, авторите предоставят на организатора правото за публикация в сборника.



вторник, 4 юли 2017 г.

КАТАСТРОФА НА ПРЕЛЕЗА



Ани и Виктор седяха на една пейка в чакалнята на гарата и отпуснали гърбове на извитата облегалка, отегчено се занимаваха с телефоните си. Те безцелно сърфираха из интернет без да запомнят и дума от това, което четяха. Работният им ден беше свършил преди около час и по мускулите си вече усещаха умората от тежката работа в склада. Слънчевите лъчи безжалостно жилеха вратовете им през прозореца, а августовската жега пъплеше през отворената врата и всяко движение на въздуха бе като дихание от Ада. Помещението беше задушно и по челата им се стичаха ситни капчици пот.
По едно време Виктор вдигна поглед и се загледа в опашката за билети пред касата. Съмнителни субекти от ромски произход, намирисващи на пот и чесън, се редяха редом с изнервени старци, карайки се помежду си или със служителката на касата. Глъчка и шум огласяха чакалнята. Младежът отново сведе очи и продължи да се взира в телефона си.
- Колко закъснение ти казаха, че ще има влака? – в опит да надвика шумотевицата, повиши глас Ани.
- Ако не се забави още някъде, до пет минути трябва да е пристигнал. Искаш ли да излезем на перона и да го чакаме там? Омръзна ми да стоя тук – главата ме заболя от тези викове.
Ани мълчаливо кимна с глава. Те станаха от пейката, нарамиха раниците, Виктор взе в едната си ръка чантата с лаптопа и бързо се насочиха към вратата.
В този момент, по високоговорителя съобщиха, че влакът пристига на трети коловоз.
- А, я виж ти! Та той само нас чакал! – злъчно отбеляза Виктор, докато крачеха към другия край на перона. – Нали си чувала приказката: БДЖ – бързай бавно, стигни още по-бавно.
Приятелката му усети сарказма в гласа му, но нищо не каза. Не искаше да се напряга излишно в края на и без това тежката седмица.
Влачейки четирите вагона след себе си, с тежко пъшкане червеният локомотив спря пред гарата. Двамата младежи се качиха в предпоследния вагон и след кратко лутане по коридора намериха места в едно купе по средата. В него нямаше никой. Седнаха до прозореца, като Ани се настани удобно на седалката с книга в ръка, а Виктор включи лаптопа и го положи върху бедрата си.
На следващата гара при тях влезе жена на средна възраст, която остави куфарчето си на мястото за багаж, кротко седна до вратата и започна да си записва нещо на хубав, подвързан с дебела подвързия бележник. Качилите се пътници се настаниха по местата, а слезлите вече се отдалечаваха от гарата. Перона опустя и наоколо слегна необичайна тишина. Изминаха се няколко минути.
- Кондукторите са излезли навън и пушат – каза след известно време Виктор, поглеждайки през прозореца. – Май ще имаме престой тук и ще правим среща с друг влак. А пък аз тъкмо си помислих, че машинистът ще успее да навакса закъснението. Да, ама не. Относно как се правят закъснения – питайте БДЖ.
- Много си нервен напоследък – Ани стрелна с изпитателен поглед приятеля си. – Има ли нещо, което те тормози, а не си ми споделил? Знаеш, че винаги съм била до теб и можеш да разчиташ на мен.
Виктор помълча малко, погледна през прозореца, сви устни, а сетне наведе глава и каза:
- Нали знаеш, че със Станислав работим по един видео проект в интернет. Имаме договор със сайта, който е на принципа колкото повече посещения и харесвания, толкова повече пари. От известно време насам обаче няма никакви гледания. Правим нови клипове с висока резолюция и хубаво качество, но без никакъв интерес. Хората искат сензация, клип с шокиращо заглавие, кадри, които да са без аналог. Разбираш ли?
- Щом хората искат сензация – дайте им я! Необикновени неща се случват всеки ден! – неочакваната реплика на възрастната жена стъписа Виктор и го накара да се завърти на седалката.
- Какво искате да кажете с това, че необикновени неща се случват всеки ден? Ежедневно по телевизията дават само простотии.
- Е, вие няма да търсите шокиращата новина само по телевизията. Имате необятния ресурс на интернет, множество нови програми в снимането на видеоклипове, фотошоп и т.н. Използвайте фантазията си. Между другото, приятно ми е да се запознаем. Казвам се Анелия Донева и съм писателка.
Видимо доволни, тримата спътници приятелски стиснаха ръцете си.
- А какво пишете? Какъв жанр предпочитате? – оживи се Ани.
- Пиша фентъзи и научна фантастика и вече имам издадени няколко книги. А относно клиповете, мисълта ми беше, че всичко е в главата ви. Просто трябва да се успокоите, да напрегнете мозъка си и да дадете свобода на фантазията си. После всичко ще си дойде на мястото. Сензации се случват всеки ден! Просто трябва да си на точното място и в точния момент.
- Благодаря ви за съвета, госпожо Донева! Радвам се, че се запознахме.
- Аз също, млади господине! Пожелавам ви успех! – писателката сложи очилата си и се зае с писането на записки в бележника си, а Виктор продължи с работата си на компютъра.

В същото това време, по шосето водещо към гарата бясно препускаше черно БМВ, последен модел. Шофираше го тридесет и осем годишният преуспяващ адвокат Людмил Антов. Мъжът беше ядосан – очите му бяха зачервени, а по страните му щедро се лееше пот. С едната ръка бе стиснал волана, а с другата бе допрял мобилния телефон до ухото си и буквално викаше на него:
- Направо не мога да повярвам какъв номер ми погоди старата вещица, Мони! Още не е приключило делото, а тя взела кредитните ми карти и изтеглила всичките пари от сметките. Но нали е хитра, не се е качила на джипа и да офейка с него, а мои хора са я видели да отива към гарата, за да хване следобедния влак за Варна. Явно си е мислела, че така по–трудно ще я хвана. За късмет разбрах, че влака се движи със закъснение и имам не повече от пет минути да я настигна. Преди малко мина влакът за София, а аз наближавам прелеза. Ще се чуем по–късно.
Людмил хвърли телефона на седалката, стисна по–здраво волана и настъпи газта. Двигателят зарева, а гърнето започна мощно да ръмжи. Бариерите отдавна бяха паднали, но адвокатът беше твърдо решен да премине през прелеза, дори оставяйки тасовете си на траверсите. Разстоянието бързо се скъсяваше. Малко преди първата бариера, той рязко зави наляво в опит да я заобиколи. Първо чу пронизителната влакова свирка, а обръщайки се, буквално на метри от колата си видя насочените като копия буфери на червен локомотив. Сетне настъпи мрак и тишина.

- Боже Господи! Какво стана? – изпищя Ани, като се хвърли в обятията на Виктор. След внезапните спирачки вагонът силно се разтресе, а стените му така зловещо заскърцаха, като че ли всеки момент щяха да се разцепят.
- Мисля, че дерайлирахме! – с несигурен глас отвърна Виктор и любопитно вторачи поглед към вратата на купето.
Отвсякъде се носеха гласове и подвиквания, чуваше се тропот от бягащи хора.
- Ще ида да проверя какво е станало. Вие стойте тук!
- Пази се Вики! – умоляващо изстена Ани и плахо докосна ръката му.
По коридора разни хора сновяха насам – натам, а някои от тях се бяха струпали по прозорците и гледаха напред към локомотива. Виктор отвори вратата на вагона и се провеси навън. До машината се бяха събрали неколцина човека – машинистите, служители на Транспортна полиция и тримата кондуктори, които с пожарогасители и подръчни средства се опитваха да загасят пламналия пожар. Локомотивът беше обвит в гъст, задушлив дим.
- Какво се е случило? Дерайлирахме ли? – попита Виктор един полицай, който се придвижваше покрай влака.
- Не, катастрофа е – отговори униформеният. - Влакът е блъснал и смачкал кола на прелеза. Шофьорът е на парчета, а от хубавото БМВ са останали само обгорели ламарини. Прибирайте се в купето, младежо и запазете спокойствие! Ще чакаме линейки и съдебна медицина!
Полицаят отмина нататък, а Виктор стоеше онемял на вратата. “Сензации се случват всеки ден” – бе му казала преди малко писателката. “Трябва само да си на точното място и в точния момент.”
Той лукаво се усмихна, скочи върху камънаците от другата страна на композицията и изваждайки телефона от джоба на панталоните си, крадешком се приплъзна към мястото на събитието.
Когато стигна локомотива, пожарът вече бе изгасен. Влакът беше влачил возилото на около триста метра след прелеза и пред локомотива се виждаха само купчина отломки. Полицаите и влаковия персонал продължаваха вяло да разговарят встрани и тревожно да дърпат цигари.
Виктор се наведе и прикривайки се зад високия железопътен насип, бързо притича напред. Почти веднага забеляза остатъците от това, което до преди малко е било нов баварец. Навсякъде се търкаляха части от колата и от тялото на шофьора, а на двайсетина метра от тлеещите ламарини съзря безформена маса от вътрешности, кожа и дрехи.
“Това трябва да е трупът”, помисли си той и като се огледа още веднъж, за да се увери, че никой не го е забелязал, нагласи камерата на телефона и започна да снима:
- Здравейте, фенове на видеоканала “ Ексклузивните”! – тихо заговори на микрофона младият репортер. – Знаете, че винаги първи научавате горещите новини и днешния ден няма да бъде изключение. Този следобед, около 17:45 минути, бързият влак от София за Варна премаза кола на прелеза на град Ивайлово. Включваме се на живо с ексклузивни кадри, много преди всички електронни и телевизионни медии. Това, което виждате е трупът на…
Той моментално замлъкна. Гледката, която се разрази пред очите му накара косъмчетата по врата му да настръхнат, а по гърба му да полазят ледени тръпки. Трупът пошавна, надигна отцепената си горна половина и с невиждащи очи се загледа в него. Там, където трябваше да има лице имаше грозна кървава маска, лявата му ръка липсваше, а десницата му едва се държеше, увиснала на парче кожа. Главата му бе деформирана, а гъстата му, къдрава коса бе сплъстена от съсирена кръв.
Мъртвецът проговори с ясен и спокоен глас:
- Знаех, че ще дойдеш, Викторе! Имам послание от “Небесният ангел” за теб. В твоето купе пътува жена на име Анелия. Тя е виновна за тази катастрофа, защото ми открадна всичките пари и тръгна да бяга с влака, а аз се опитах да я спра. Искам да се върнеш и да я убиеш! Ти си призван за това, иначе приятелката и близките ти ще умрат!
Без да каже и дума, Виктор хукна назад, качи се в предпоследния вагон и за секунди се озова пред тяхното купе. Ани и писателката ахнаха от изненада, все едно виждат друг човек – очите му бяха помътнели, устните сбърчени, а ръцете му - свити в големи юмруци. Анелия изпищя – вместо Виктор, тя ясно различаваше разцепената горна половина на трупа на мъжа си, надянал кървавата си маска и вторачил невиждащите си очи в нея.
- Време е! – с твърд глас каза Виктор.
Той свали раницата си, извади дълъг ловджийски нож от нея и пристъпи към писателката. От шока Ани припадна, свличайки се на седалката, а Анелия се вцепени. Виктор улови жената за косата, изви главата й назад и с ювелирна точност я намушка в гърлото, като не спираше да реже докато от гръкляна до шията й, от край до край, не се получи непрекъснат хирургически разрез.
След няколко минути цялото купе бе оплискано с кръв, а главата на възрастната жена се търкаляше по пода. Демонът се огледа наоколо, излезе от купето и скочи от влака, като фигурата му бързо се изгуби в близките храсти. Зловещият му смях на няколко пъти долетя до ушите на втрещените пътници, които не смееха да погледнат в ужасното купе.
Пристигналата след два часа съдебна медицина трябваше да описва два смъртни случая, криминолозите разпитваха пътниците за мистериозния убиец, а линейка откара Ани в най – близката болница.

АВТОР: ПЪРВАН КИРОВ

петък, 9 юни 2017 г.

ПИАНИСТКАТА



Комисар Валери Нешев слезе бавно по стълбите, водещи към мрачното подземие на Първа градска. Сви наляво по тесния коридор с олюпени стени, по които боята се бе превърнала в нещо като рибешки люспи. Дебелите тръби за парната инсталация висяха ниско и сякаш заплашваха всеки момент да се стоварят на земята. Коридорът беше тъмен, само една лампа по средата мъждукаше мъртвешки, все едно и тя скоро щеше да предаде богу дух.
Следователя винаги се чудеше на работата на патолозите и желязното спокойствие, с което усамотени в тази дяволска дупка по цял ден режеха човешки трупове. И Нешев се беше нагледал на дузини мъртви тела, но да се усамотява с тях в някаква мрачна, мухлясала стая и да ги кълца с ръждив кухненски нож докато си похапва баничка с бозичка, определено не му беше по силите. Режеш, вадиш всичко едно по едно на масата, оглеждаш за нередности и после прибираш в обратен ред. Интересно, но не е за всеки.
Подмина първата врата и когато стигна втората, със свит юмрук хлопна три пъти. С такова силно чукане определено можеше да събуди и някой мъртвец, който да му отвори вместо доктора. Последва тишина, после нещо метално издрънча и следователя чу стъпки.
Висок, черноок мъж, със зелена престилка и маска на устата отвори металната врата и покани следователя.
- О! Заповядайте, полицай Нешев.
- Не, благодаря. Ще пропусна да влизам. Само накратко ми опишете ситуацията и изчезвам, понеже ме чакат и други задачи.
- Ситуацията с колегата, нали? – следователя кимна одобрително.
- Накратко – продължи доктора – Определено става дума за самоубийство. Куршумът е от пистолета на колегата Московиц. Има обаче нещо друго, интересно.
- И то е? – любопитно попита полицая.
- Явно, преди да се самоубие, жертвата си е похапнал обилно.
- И какво странно?
- Когато го отворихме, намерихме доста скъпо меню в стомаха му. Банкноти, следовател. Копюри от по 100 лева. И то не малко. Не цели, разбира се, но… Не знам каква би била причината, но човека е погълнал някоя и друга стотачка преди да се гръмне. Парите са вътре, ако искате елате...
- Не, не благодаря. Ще ми изпратите доклада?
- Разбира се, господин Нешев.
- Добре. Хайде тогава, лека работа.
Нешев се обърна и нетърпеливо закрачи към изхода. Това с парите беше наистина странно, но самоубииството си е самоубииство. Нямаше доказателства, които да сочат насилствена смърт. След като се върна в управлението му беше съобщено, че на бюрото му има още материали по случая. Отне му над час да прегледа показанията на съседите, колегите на доктора и на някой от пациентите. Нешев си спомни, че беше говорил с негов стар приятел - доктор Събев - който също работеше в Първа градска. Събев беше разправил на Нешев някой неща за своя колега. Като на приятел му ги беше казал, както се казва „под секрет“.
Доктор Филип Московиц, работил в реанимацията на първа градска и всъщност бил един от най-успешните лекари в България. По думите на Събев, Московиц бил виновник десетки пациенти с тежки травми и заболявания, изпаднали в кома, да бъдат връщани към живот. Почти нямало пациент, който да не се е събудил. Легендите из болницата гласяли, че методът на Московиц бил комбинация от обичайните медицински практики и нещо като музикотерапия. Докато наблюдавал пациентите си, Московиц носил със себе си малко устройство, на което пускал някакви дискове, вероятно с музика. Колкото и да са били любопитни, никой от колегите му не си позволявал да чуе какво точно е записано на дисковете, а и доктора ги пазел ревностно. Понякога позапитвали Московиц, що за музика е това, а той лаконично и с усмивка отговарял „правилната“. Причината за успеха му била тайна, но на всички било известно друго, че доктора доста обичал материалните придобивки. Почти във всеки от успешните му случаи, той не пропускал да се облагодетелства с нещо подарено му, от близките или роднините на пострадалите. Получавал много подаръци – което разбира се е нормален жест на благодарност – но по непотвърдени канали се знаело, че получава и финансови средства. С течение на времето и все-повечето успешни случаи, апетитът към благата и сребролюбието му се поизострили и той дори започнал да иска, директно, определени суми (под масата), за да обръща „особено внимание“ на някой пациенти. Така вероятно е понатрупал и значително състояние. Следователя беше видял жилището на доктора, когато отиде на оглед и определено му направи впечатление охолството в което лекаря живееше. 160 квадрата, ново строителство, почти в идеалния център на града, обзаведени със скъпарска мебел... абе правеха впечатление.
Слуховете за искани подкупи и видяното на огледа бяха и причината, Нешев, да разпореди разпити на семейства, чиито близки са били лекувани от Московиц. Показанията, които сега Нешев прочете потвърдиха слуховете. Докторът наистина не се е свенил да си иска. Вероятно това би му създало и врагове, именно за това се бе наложило да се разследва.
Нешев стоя дълго и размишлява над обстоятелствата. Навърза неофициалната информация с официалната такава, показания, доказателства и т.н. но всички обстоятелства сочеха самоубииство. Нямаше взлом, нямаше следи от насилие. На следващия работен ден Нешев събра папката с документите и снимките, както и торбичките с предмети събрани в дома на доктор Московиц. Вътре имаше пистолет, гилза, материали съдържащи ДНК и някакъв безименен компакт диск измъкнат от уредбата на доктора. Отнесе нещата в стаята с доказателства, натири ги в един празен кашон и се зае с други по-важни случаи. Така практически за следовател Нешев този случай приключи.

***

Още след първия по-силен гръмотевичен тътен, електричеството спря. Мракът ме гушна в своята успокояваща прегръдка и аз отидох до прозореца да гледам, как светкавиците почти безспирно и неуморно осветяваха небосклона. Този невероятен природен спектакъл ми напомни блиц машина в дискотека, която бе забравила да спре. Зад мен беше голямата стая, удавена в непрогледна тъма и само от време на време в синхрон със светкавиците, като привидения се появяваха и изчезваха контурите на мебелите. Капките дъжд заблъскаха по стъклото и се стичаха надолу, като натежали сълзи върху детско лице. В този момент, наблюдавайки притихналия, внезапно угаснал град ми се прииска да чуя музиката на Кларис. Нотите от нейното пиано, някога често смущаваха тишината в дома ми, въпреки че тя живееше на долния етаж. Вероятно смущение е прекалено силна дума, защото на мен ми доставяше удоволствие да чувам тъжните композиции, които ако сега бяха прозвучали щяха да придадат на обстановката още по-особено усещане. Но днес сутринта прочетох писмото и сега ми е жално, че нея вече я няма. Не успях да чуя лебедовата ѝ песен, но вярвам, че тя ще ме посети в някой от моите сънища за да ми я изсвири. Но нека да разкажа историята отначало.

***

Кларис беше едно особено създание, безкрайно великодушна и добра - но като почти всеки човек на изкуството – малко странна и трудна за разбиране (поне от масата хора). Вероятно аз бях един от малкото индивиди, пред които тя бе разкрила себе си, тъй като от малки живеехме в един блок и още от деца се разбирахме прекрасно. Дружахме, подкрепяхме се, пазихме се от по-големите в квартала или от другите ни връстници, които понякога волно или неволно се опитваха да ни нагрубят по един или друг начин. Всеки от нас бе видял в другия сродната си душа и дори най-първичните ни инстинкти за самосъхранение и съхранение на близък човек се активираха мигновенно, ако някой от двамата изпаднеше в беда.
Кларис прекара по-голяма част от детството и юнушеството си пред пианото. Майка ѝ беше музикант и рано успя да открие таланта на детето, (вероятно наследствен) след което се беше заела да застави Кларис да го развива и то на всяка цена. Но музикалния ѝ талант не беше единствения талант, който Кларис притежаваше. Тя имаше една още по-специална дарба с каквато вероятно малко хора на света биха могли да се похвалят – не че тя се хвалеше - малцина разбраха за тази нейна дарба.
Бащата на Кларис, чичо Велико, беше човек, който си дойде с името. Истински великан. Не, не по ръст, по ръст не бе нищо особено, но душата му бе необятна колкото слънчевата система, дори колкото цялата вселена. Можеше да побере космоса и да остане още място за една-две галактики. За добрините, които този човек беше сторил, за най-различни познати и непознати хора, заслужаваше да бъде награден с всички възможни почетни ордени в страната. Ако ми се наложи да направя хроника вероятно би се получила една книга с доста нескромен обем. Освен, че беше много добър, той беше и изключително сръчен занаятчия. Занимаваше се с какво ли не: дърводелство, дърворезба, металообработване, строителство. Понякога си мислех, че именно музикалния талант на леля Вили и сръчността на чичо Велико бяха комбинацията направила Кларис толкова виртуозен пианист, съз златни ръце и невероятен усет към музиката.
Често си спомням моментите, в които аз седя на дървеното столче в ъгъла на скромната ѝ стая, пия чай, сок или с каквото там са ме почерпили, и наблюдавам Кларис, която грациозно и с финес преплъзва пръстите си по клавишите на пианото, с почти затворени очи, сякаш нотите не са на белите листи пред нея, а преминават като филмова лента пред падналите ѝ клепачи. Дългата, кестенява коса обрамчваща лицето ѝ се движи в такт с главата на момичето, скривайки и самото лице, и емоциите от музиката изписани по него. Нещо като параван, който позволява на Кларис да е сама с пианото.
Само то е свидетел на интимността в мимиките, които музиката предизвиква по светлото лице на момичето, оформено от меки, изящни черти, високи изразителни скули и загадъчна но лъчезарна усмивка на ангел. Музиката пълни стаята, акордите отекват един след друг, а нотите се сливат и възпроизвеждат в перфектна хармония без дори миг прекъсване. Струва ми се, че дори гладкия порцелан и тънките кристални чашки сгушени зад стъклената витрина в секцията, от време на време потрепват в скришен танц, отразявайки нежните ноти увисващи, като камбанен звън във въздуха.
Тя можеше да изсвири практически всичко. Свиреше перфектно всички класически призведения, които ѝ бяха попадали. Възпроизвеждаше по слух десетки модерни песни. Всичко, което си измисли, изтананика или чуе можеше да бъде възпроизведено от тежките клавиши на старото ѝ пиано.
Талантът на кларис не остана незабелязан и тя често получаваше възможност за учатия на различни мероприятия, където публиката ахваше пред виртуозните изпълнения на момичето. Бъдещето вещаеше бляскави дни и вероятно силна кариера за това магнетично създание, докато един ден животът ѝ не се преобърна.

***

Малко, след като момичето навърши пълнолетие се случи нещо, което рано или късно се случва на всеки, но при нея стана някак неочаквано. Всъщност всички ние, за такова нещо се готвим цял живот, но като се случи винаги се чувстваме неподготвени. Кларис бе много пивързана към семейството си и когато за кратко време загуби и двамата си родители - някак не бидейки готова - тя преживя обстоятелствата доста тежко. Без да съм споменал до този момент, тя имаше и по-малък брат, за когото сега трябваше да се погрижи. Вероятно той беше единственото нещо на света, което задържа Кларис силна след кончината на родителите ѝ. „Нямам право да се отпускам, Марин разчита на мен“: казваше ми тя неведнъж. И майката и бащата на момичето бяха покосени от коварни болести, чиято сила бързо беше попиляла двамата, без да може лекарите да направят каквото и да било. Кларис често ми разказваше за някакъв лекар в болницата, който бил голям „Пич“. Казваше го искрено и енергично, а цялата засияваше, като светулка в нощта, когато станеше дума за този човек. Каза ми, че той правил всичко възможно да помогне, разказа ми за неговата всеотдайност и експертност, но въпреки всичко господ решил да прибере при себе си чичо Велико, а после и жена му. След кончината на родителите ѝ, Кларис трябваше да бъде и майка, и баща за Марин. Постепенно спря да ходи по участия, или отказваше такива поради липса на време. Владеенето на два чужди езика ѝ отреди добре заплатено работно място в една международна спедиторска фирма. Това не означава обаче, че се бе развела с пианото. Никак дори. Знам също, че прекарваше изключително много време на гробищата, при майка си и баща си. Понякога стоеше там до мръкване, а и след това. Пазачите на гробищния парк я познаваха като „Бялото момиче“ и не се учудваха, когато понякога тя си тръгваше от гробищата дори и след полунощ. Беше ми разказала, че продължава да поддържа връзка с онзи симпатичен лекар от първа градска. Разбира се под симпатичен и под връзка нямаше предвид физическото измерение на симпатичност, или пък някаква близка физическа връзка, а по-скоро психологична.

***

Беше изминало доста време от трагичните събития и веднъж бях срещнал Марин пред блока. Беше някак угрижен. Поканих го на пейката отпред, за да си поговорим и да ми сподели, какво точно го мъчи. Очевидно момчето имаше нужда от някого, с когото да си поговори. Беше ми казал, че Кларис продължава да се разкъсва между него, работата, гробищата и онзи доктор. Голяма част от времето си прекарвала на гроба на родителите си, често до посред нощ, после се прибирала, свирила някакви „Странни мелодии“ на пианото (които аз, като неин съсед чувах нощем в тишината), като същевременно ги записвала на диск и после се виждала с доктора, но не в болницата, а някъде навън.
Това била основната грижа на Марин. Притеснявал се за сестра си.
Дали е добре? Дали това напрежение и грижите не са ѝ подействали по негативен начин. Когато я подпитвал, тя отговаряла лаконично, че всичко е наред, извръщала поглед встрани и бързала да отклони темата в съвсем различна посока.
След като ми сподели това, момчето ме помоли да поговоря с нея, ако може да разбера какво точно я мъчи и да ѝ помогна. Опитах да направя това, което Марин ми заръча, не толкова само заради него но и заради себе си. Виждах странната промяна у Кларис, но едва след разговора ми с Марин се светнах, че може да има нещо друго, а не просто, че момичето е заето.
На свой ред, тя на няколко пъти се опита да ме избегне с оправданието, че бърза за някъде или че има среща, или че и е лошо и сега не може да говори. Веднъж обаче успях да я приклещя в ситуация от която ѝ беше трудно да се измъкне. Бях я срещнал недалеч от блока и я подканих да поговорим. Тя изглеждаше някак отнесена, но предположих, че това е заради многото ангажименти струпали се на главата ѝ. Позанимавах я малко, като се влачих след нея над триста метра и настоявах да спре и да ми каже какво има. Тя се противеше и отлагаше, но накрая, когато приближихме аз издебнах удобен момент и сякаш опитен грабител, издърпах чантата на Кларис от рамото ѝ и я уверих, че няма да си я получи, докато не сподели. Прекарахме известно време в спорове и препирни докато накрая тя склони.
Предложих да отидем в парка, който беше наблизо и да се уединим за да я изслушам, какво има да ми каже. И така се озовахме на една от старите пейки, станали неволни слушатели на вероятно десетки човешки истории и клюки.

Тогава Кларис ми сподели истината, за онази нейна дарба, с която се е сдобила след кончината на най-близките ѝ.
Първоначално, започнала да сънува родителите си, които говорили с нея. Срещала ги на различни места, разбира се прилично изкривени от реалността, както обикновено се случва в сънищата. Те я увещали, че оттук нататък никога няма да е сама, но трябва да идва при тях в гробищния парк. Веднъж, когато отишла при тях на гробищата баща ѝ и казал, че негов стар приятел е в тежко състояние и лежи в реанимацията на първа градска. Обяснил ѝ че нейната музика можела да му помогне. От тази „среща“ тя не успяла да запомни всичко, но някаква странна мелодия свила гнездо в ума ѝ и я преследвала почти цяло денонощие. Кларис разбрала, че трябва да изсвири композицията, по някакъв начин да я запише, и да я занесе в реанимацията на първа градска, където някой да я пусне на болния. Последователно изпълнила този план и занесла диска на доктор Московиц, който бил нейния близък, а освен всичко се оказал и главен лекуващ лекар. Първоначално, когато го помолила да пусне диска (без да му разказва подробности за своите способности), той едва ли не погледнал с насмешка, дори сякаш се бил усъмним дали момичето нещо не е мръднало с акъла. Въпреки всичко решил да опита. Болния бил в много тежко състояние и не се знаело дали ще излезе от комата. По време на нощната смяна доктора направил каквото трябва и резултатът не закъснял. Дали по случайност или не, пациентът се събудил.
Процедурата се повторила още няколко пъти във времето. Родителите на кларис, на оня свят, отлично знаели кой има нужда от помощ, а тя редовно след контактите си с тях получавала тези мелодии, които не излизали от ума ѝ докато не бъдат изсвирени, записани и пуснати на съответните пациенти. Ако в началото доктор Московиц бе гледал скептично и бе приел това като експеримент, след третия пациент вече мнението му по въпроса било съвсем различно. Добродушната Кларис разбрала за резултатите и се зарекла, че щом музиката ѝ спасява животи, то тя трябва да продължава да прави това и занапред.
Мелодиите предавани чрез нейните родители всъщност били послания от починали близки на болните. Тези послания, достигали подсъзнателно чрез странните музикални композиции на кларис и връщали смъртниците на този свят. Кларис тогава ми каза, че тази дарба не ѝ тежи, напротив, прави я щастлива. Хем общува с родителите си, хем помага. А доктор Московиц, на своя страна пък беше натрупал огромни дивиденти и бе израстнал като име в средите. Талантът на момичето беше неговата ракета носител, изстреляла го до нови професионални висини, което пък дало и много добро отражение върху банковата му сметка.
До онзи момент в който Кларис ми разказа всичко това вече имало над дузина излекувани пациенти. Хората не се интересували, какво всъщност прави доктора, просто го търсели и давали мило и драго той да лекува близките им. Кларис била скрития коз на този човек, ангелът в сянката, невидимата ръка прогонваща смъртта надалеч. Тя и нейното пиано били проводниците на тази магия, магистралата свързваща два съвсем различни свята.
Аз разбира се ѝ повярвах. Обещах ѝ да пазя тази тайна и честно казано леко се поуспокоих. Поне знаех, че тя е добре. Колкото и натоварена да беше нямаше какво да ѝ се случи, защото господ пази своите ангели.

Мина известно време, виждахме се на няколко пъти. Весели моменти, минути и часове прекарани в приятни разговори. Часовете ми с нея се нижеха като секунди. Бяха като мъниста на огърлица, които се държат на малко крехко възелче и когато го отрежеш те мигновенно се изнизват от кончето. Прочетох и за онзи доктор, дръвниците от жълтата преса го бяха нарекли „съживител“ или „будител“ или нещо от рода. Беше се превърнал в „рок звездата“ на местната медицина. Горд, наперен, богат.
По-късно ми се наложи да замина в чужбина, където прекарах точно една година. С Кларис си писахме няколко пъти, а след това тя някак изчезна. Изпари се, като водна капка паднала върху нагорещен котлон. Звънях ѝ, но телефонът беше замлъкнал. Търсих я в Скайп, Вайбър – нищо. Помислих си, че вероятно нещо е станало. Молех се да не е лошо. Нямах други познати в района, на които да се обадя и да разпитам. Майка и татко отдавня бяха отишли да живеят обратно на село и семейният ни апартамент беше опустял, като град връхлетях от ядрена катастрофа. Нямах търпение да се върна в България. Планът ми беше, преди да се прибера, първо да чукна на вратата на Кларис и нетърпеливо, в трепетно очакване да отброявам секундите в които ще ми отворят тя или брат ѝ - малкия Маринчо.
Искам не искам, времето мина. Та нали то никога не спира? Животът ни препуска през него със скорост на миниатюрна прахова частица засмукана от мощна прахосмучеща машина. И ако докато сме живи се реем свободно из пространството, раздухвани насам натам, теглени в различни посоки от теченията на вятъра, то тягата на смъртта ни притегля свръхскоростно и внезапно, през тъмната тръба, докато накрая не се озовем в мрачния контейнер с размер няколко кубически сантиметра. Там пътят ни свършва. Ако трябва да поясня, нашият, човешкият „контейнер“ е дървен и малко по-голям.
Както се бях зарекъл, прибирайки се в блока, първо отидох и почуках на вратата на Кларис. Тропах, тропах, никой не ми отвори. Видях една съседка и я попитах дали не е виждала Марин или Кларис, но тя само ме погледна с празен, въпросителен поглед и отмина яко привидение. Прибрах се, оставих куфара с парцалите си в коридора, а сакът захвърлих на пода в спалнята. Изморен от пътуването, дори не обърнах особено внимание на тягостната миризма на застояло, която се носеше из жилището ми. Открехнах леко прозореца чийто изморени панти изскърцаха в знак на протест, сякаш не искаха никой да ги безпокои, опнах се на дивана и заспах дълбоко. Спах като труп. Нито сънувах, нито се будих. Чак на заранта, когато светлинните мечове на слънцето пробиха тънката завеса в стаята отворих гурливи очи. Изтегнах се на дивана, вратът ме болеше защото бях заспал без възглавница. Станах и закретах към банята. Преди да вляза и да се измия нещо привлече вниманието ми. Бял плик се беше прокраднал някога под вратата и пльоснат на студения плочник в коридора очакваше да го взема. Вероятно като съм се прибирал и не съм го видял.
Забравих за банята, за закуската, за всичко.
Веднага, сякаш облян от кофа с ледена вода се разсъних и бързо взех плика. Върнах се в хола, отворих го и започнах да чета. Беше почерка на Кларис. Познавам го, защото съм преглеждал нейни тетрадки с различни стихчета, които тя бе писала.

Скъпи Радо,

Останах сама. Изоставихте ме, ти, мама, татко, Марин. Всъщност мама и татко аз ги изоставих, поне временно. На теб не ти се сърдя, знам че трябваше да заминеш. Случиха се още неща, гадни неща и не бях в състояние да ти пиша, а и не исках да те притеснявам докато си толкова далеч. Получих поредното силно кроше от съдбата. Ще ти разкажа накратко.

Маринчо, претърпя инцидент. Наложи се и той, както толкова други хора да бъде лекуван, реейки се между живота и смъртта. Този път обаче беше различно. Не можах да му помогна и това е най-голямата ми болка. Това, което не очаквах, беше постъпката на мама и тате. Те също не му помогнаха. Явно този път егоизмът надделя и бяха решили да си го приберат при тях. Дни наред им се молех, чаках мелодията която да дам на доктора, но тя така и не дойде. Можеш ли да си представиш? Имаше спасение за толкова хора, но за брат ми, не.
Сънувах сън. Вървях през нощта по празна улица, къщите от лявата ми страна бяха тухлени и чисто черни. Тежки дървени капаци запечатваха прозорците. Уличните лампи хвърляха самотни бели кръгове върху тротоара. В един от кръговете, сякаш от нищото се появи голям като котка бял плъх. Снежно бял със ярко сини очи. Извърна глава към мен и с вирната муцуна все едно ми даде знак да го последвам. И така преминавахме от мрак в светлина и пак в мрак и пак в светлина. Не виждах на повече от 5 метра пред мен но се доверявах на този мой странен водач. Изведнъж къщите свършиха и от лявата ми страна зейна улица дълга няколко десетки метра. Тя беше наклонена надолу, на края на улицата имаше ниска сива скала, а зад нея се различаваше чисто черно, бурно море, над което небето беше кървавочервено с оловни, сиви облаци. Силуетът на Марин стърчеше на ръба на скалата. Познах го веднага. Бавно към него се приближаваше друг тъмен силует, накратко бих могла да го опиша със стандартното описание на съществото с косата. Затичах се надолу, към брат си, като единственото което исках бе да стигна до него преди другия силует. Марин стоеше неподвижно, а аз тичах ли тичах. Почти по едно и също време и аз и силуета стигнахме до него. В момента в който бях съвсем близко до Марин, съществото извади коса с дълга дръжка и замахна. Аз вече се бях хвърлила с ръце напред в опит да избутам брат си, за да не бъде посечен, но ръцете ми попаднаха в траекторията на стоварващото се острие. Не усетих болка, но видях, че дланите ми липсват, бяха отрязани, а черна кръв шуртеше на фонтан от китките ми. Паднах по очи върху сивата, ледена скала, а дланите ми ги нямаше. Дланите, които някога преплъзвах по пианото за да възпроизведа онези мелодии помогнали на толкова хора сега липсваха. Марин остана на мястото си, а съществото върна косата в изходна позиция и отново замахна.

Тогава се събудих. Дишах тежко, а дорбовете ми сякаш бяха стегнати в оловен ковчег. Веднага се обадих в болницата да попитам как е брат ми. Първоначално получих мълчание, после съжаление и съболезнования. Марин си беше отишъл преди няколко минути. И така всички ме изоставиха, рабираш ли? Не получих мелодия. Медицината имаше някакво решение за брат ми, но онова копеле Московиц ми каза, че евентуалната терапия би излязла скъпо. Помолих го да ми съдейства, та толкова време не му бях поискала и стотинка, докато той си пълни гушата, но той най-брутално ми отказа. Досвидя му се. Е явно сгреших в мнението си за него. Опитах, но не успях да събера парите всрок. Погребах Маринчо до мама и тате, след което спрях да ходя на гробищата. Беше ме жал за братчето ми, но предпочитах да си го спомням жив. Вярвам, че той ще ме разбере. Сега си тръгвам оттук и не знам дали пак ще те срещна, но ти пожелавам спокоен и успешен живот. Благодаря ти, че ми беше опора. Може би някога пак ще се видим, ако не на този, то на другия свят.

Твоята Кларис.

П.С.

Що се отнася до доктора, за него записах специална мелодия, но не от онези които съживяват, а съвсем друг „жанр“. Той обичаше да слуша нещата ми, сигурно е чул и това. Пратих му доста силна мелодия. Сигурна съм, че тя му е въздействала на психиката и е бил... трогнат...
Вероятно ще прочетеш в някой вестник какво му се е случило, нали е известен!



АВТОР: РАДОСЛАВ СТЕФАНОВ


понеделник, 29 май 2017 г.

ТРЪБАТА НА ТОТ



Когато умре някой приятел не мога да кажа, че ми е хубаво. Дори и ако трябва да съм честен, което не е в мой стил по принцип, даже се натъжавам за момент. Но ставайки въпрос за много добър приятел, който въпреки някои мой странности ме приемаше такъв и дори го забавляваха… Ето това е проблем. Още по- лошото е, че го намериха с разцепен на парчета кур, прегризано гърло и обезобразен е слаба дума. Едва ли е самоубийство. Знам, че не мога да го върна, каквото и да направя на нещото, което му е причинило това. Знам, че няма и да ми олекне, но като си представя, че някой сега яде, спи, смее се и евентуално ебе, след като е убил човека, който от години пазеше тайните ми… Е, не мога да живея спокойно дори и да искам. По зла случайност точно вечерта, когато всичко това се е случи бях истински зает, в смисъл чуках най- красивата жена на планетата и перспективата да доеба партийно с него някаква путчица не ме възбуждаше. Грешка! Ако бях отишъл сега той щеше да е жив, а аз по- спокоен. Но тогава не знаех, а и нямах никакво предчувствие. Не знам защо той беше решил да я снима с телефона си след като тя не беше нищо особено може би с изключение на огромните й очи, които вървяха в комплект с още по-големи гърди, носени от иначе фрапиращо слабо тяло. Запомних това, както помня и всичко друго по простата причина, че породата ми е такава. Сега я мразех, бях повече от сигурен, че това на вид невинно момиченце има пръст в тази касапница. Знаех, че ще я намеря. Досега за повече от две хиляди години никой не ми се е измъкнал. Така и стана. Седеше сама в любимото ми кафе унесена в мислите си, мъничка, нежна и цицеста. За секунда се обърках. Прекалено невинна изглеждаше, а когато вдигна поглед и ми се усмихна объркването ми стана пълно. Но само за секунда. Тръгнах към нея.
- Колко нахално ще е според теб ако някой непознат със заекване те попита дали може да седне при теб на масата ти запленен от това как изглеждаш, въпреки че цялото заведение е почти празно? - попитах с най- мазния си глас, на който жените и особено момиченцата откликват с усмивка в девтедесет процента от случаите, а останалите десет са кикимори полуидиотки или фанатични пазачки на путките си, които каквото и да направя няма да им хареса, защото съм прекалено красив за тях. - Ако трябва и ще заеквам?
- Сядай, и аз те харесвам. - усмивчица, погледче на дяволче с пламъче за украса. Знае, че мъжете подивяват като я видят. Вече се е примирила с това и дори я забавлява. Страшна курва. На снимката не беше нищо особено, но на живо ми идваше да й се нахвърля, да накъсам дрехите й още тук на масата и сатанински да я обладая. Романтично.
- Мога ли да те попитам за една твоя тайна?- и пак от моите номера с погледите и мазното.
- Питай. - почти с любопитство ме гледаше.
- Каква зодия си и ми прости за тривиалния въпрос, но съм паталогично суеверен и ако не го задам полудявам? - същите екстри.
- Скорпион, ужасно нали? - явно нещо е имало в очите ми, което я развесели. - Защо всички правят такива физиономии като им кажа зодията си?
- Идиоти, неспособни да оценят истинската жена. Какво очакваш от тях освен банални приказки и нервни тласъци евентуално, които свършват много преди да успееш да усетиш удоволствие от това. - започнах мъдро и следва тежката артилерия. - Нали знаеш, че има само две зодии в действителност - скорпион и ухапани от скорпиони. Затова е, а и вие не сте за всеки. Само истински ценители или първични говеда донякъде отговарят на размазващата ви сексуалност и духовна сила…
Тя вече се смееше. Явно бях улучил верния тон, но това мен не ме учудва, така или иначе винаги успявам. Следват още словесни еквилибристики от моя страна и фатални чупки от нейна. Накрая като истински простак извадих пачката с едрите пари, а на всяка бедна цървулана този номер прави нужното впечатление. Да обяснявам ли, че щом скорпиона си даде телефона и е повече от очевидно, че иска да удържа на обещанието си за вечерно кафе, до отговорното чукане остава много малко. Пропускам целия театър задължителен ако някой иска без пари да прави секс. Досадно лицемерие, ласкателства и постоянен натиск. И всичко заради една опикана мръвка с дупка, от която нерядко излиза пъклена воня и слуз… Човечета. Явно това ги забавлява. Като знам, че мога да й забия един нож в корема и да я шибам докато агонизира, че и да похапна после месце, всички казани думи ми се струват безсмислени, но пък чак толкова да се издам няма смисъл.
Вечерта тя ме води в най-долнопробната стая, където вони на влага и секс или по-точно на спарена путка и пот, но това са подробности. Има и още нещо, но то е друго. Мирише на страх, на болка, на ужас, но това го усещам по моя си начин непознат на вас. Тук чувствам хладния полъх на смъртта от всеки ъгъл. Почти чувам писъци на агонизиращи хора. Мрак. Я виж ти, зад едно невинно и почти красиво личице може да има тайни, заради които се ври в казан вечно. Тогава видях… Заля ме като порой- неочаквано, мощно размазващо. “Видях” как моя човек е по гръб, а тя е над него, как се набива надолу, руква кръв от слабините му и кучката се навежда на забавен кадър напред, отхапва му гърлото и се смее… Господи! Макар, че точно ти нямаш отношение към случая. Дали не е демон който се храни с плът, за да живее? Да не стане някоя грешка и да се захапем колеги? Прегърнах я, подуших я зад ушичките. Тя се гушна в мен и мъркаше. Човек. Или жена по- точно. Луда курва и нищо повече. Презрение и омраза достатъчни, за да избера присъдата й. Смърт и то болезнена, бавна и неизбежна. Но нека видя първо цирка.
Съблякохме се. Без дрехи впечатляваше в пъти повече. Пусна някакъв зъл метъл. Изтръпнах. Ясно защо никой не обръща внимание на писъците. Всички в радиус двеста метра знаят, че “…оная малката кучка пак се чука, не й ли се изтърка путката да и еба майката…”. Фатални погледи, чупки, първи докосвания. Моята е лесна. Хидравликата вдига лилавия изрод и го разпъва като телескоп за секунди. За непосветените аз по принцип съм мургав и за моя радост не са ми лилави венците, но кура ми е зловеща работа на фона на някое бяло дупе… Не съм романтичен и това с целуването го пропускам, а и колкото да е банално аз съм гнуслив и не ми харесва идеята, че тази мърла е изяла смегмата (шибаното сиренце за неразбиращите) на безброй пишки дори и да не е вярно. Пропускам и това с лизането и гушкането по подобна причина, макар че умирам за вкуса между краката им. Затова по същество- задна, но не скорост. Обръщам я с гръб към мен и й го набивам със злоба. Както и очаквах посрещнаха ме приятна, мазна влага и размер, който изпълних с лекота, че и за няколко пръста място имаше, но това не е защото ми е малък. Я каква кофа криеше това дребно човече… Това не им харесвам на дребните и слаби женички и момиченца, не стига, че обикновено са невероятно зли и комплексирани от късите си краченца ами и путките им, да путки, а не пиченца са в голям процент от случаите с размерите на геран, но от по широките. Ужас! Как може да бъде задоволена жена, която има трап вместо дупчица, в който почти безпроблемно влиза юмрук с размерите на агнешка глава от по-големите? Може би с крак? Или с тръба от канализацията, но запушена и затоплена? А и поне да ги учат в училище как да се стягат долу, а не след двадесет- тридесет години активен и безсмислен секс да проумеят някои прости истини. 
Усетих как онова нещо, в което се бях мушнал се свива като хватка на боа. Това е друго. Браво, значи имало и научени. Ами защо са толкова малко? Чукам здраво. Дупенцето е малко и твърдо и поне това ми е спестено - да не се чудя тесто ли меся или държа задник. Стене приятно, нито е тихо, нито реве като сирена. Пак браво. Артистката е добра. Сама си го премести на горния етаж погледнато от моята позиция. Не мога да се оплача. Върти и се набива назад със съскане и ако долу имах за какво да мърморя то сега е неин ред да страда. Онзи на небето като ги е правил жените е предвидил от тази дупка да излиза само, но нали вие хората все сте недоволни и искате още. Не че точно сега имам нещо против. Почти чувам как пращи задника й. Чукам зверски. Това го мога, нали така уморих и циганката, която ме хвалеше. Скорпиона се чуди дали да пищи или да се наслаждава. Скорпион е. Животно. Боли я, но се набива назад докато опре. Не й завиждам, макар че ако се вярва на ходещите по левия бряг на реката било е хубаво. Мерси! А ето и нещо, което съм срещал изключително рядко- жена да свърши докато я чукам отзад. Респект! Не разбрах дали е пипнала малкото розово копченце, за да си помогне, но всъщност е без значение, защото оргазмът е истински, продължителен и по всичко личи много мощен. Тя замира полумъртва, но доволна и с зачервени бузки, отнесен поглед и кранчето на топлата вода беше избило. Красота. 
- Ако знаеш откога чакам такова ебане... - определено и тя не е романтична. - Мерси, това беше за мен, а след малко е твой ред да ти е хубаво…
Какъв глас… Гледам слабото й тяло лежащо до мен. Трудно ми е да повярвам, че това почти дете е способно да убива с такава невероятна жестокост, но както е казал един любим мой филмов герой “…совите не са това, което са…”. Раздвижи се. Започна да ме гали и целува по тялото. Разбираше занаята за пореден път се уверих, но когато се опита да налапа “червея”…
- Ще ми простиш ли, че не обичам точно това? - и докарвам глупашки поглед.
- Защо? Няма мъж, който да не хареса една добра свирка, повярвай ми. А и ти имаш такъв хубав… За мен ще е повече от удоволствие… - гледаше ме в очите по начин, който можеше да възбуди и мъртвец. Скорпион, както вече казах. Няма какво да обяснявам, който знае за какво говоря - добре, останалите да го духат. Яко.
- Не милото ми, притеснявам се. - избих го почти на молба, но знаех, че ще ми трябва по-сериозен аргумент.
- Защо? Не ме ли харесваш?- почти проплака тя. Добре играеш, детето ми, но перспективата да ми отхапеш кура е толкова ужасна, колкото и да гледам пак някоя реклама на прах за пране, където щастлива бабичка с изсъхнала путка обяснява каква далавера е евтиния и миризлив боклук.
- Преди време едно гадженце, докато ми духаше така повърна, че с месеци не смеех да го извадя и да го погледна. Не че се съмнявам в теб, но ми е комплекс. - по-голяма простотия така и не измислих, но както не веднъж съм забелязвал при големите хитруши се минава най-лесно с плиткоумни лъжи. - Давай да минаваме нататък.
Целия се бях стегнал. Явно на задна не можеше да ми направи нищо, но когато гледах снимките от полицейския доклад от оная работа на моя човек бяха станали макарони. Имало е рязане с нож, а и както казаха ченгетата “Тук е отхапано с желязо, като че ли са клещи с формата на зъби…”. Какво криеш моя малка, красива и луда? Едно движение, което да представлява опасност и ще я направя на кайма в буквалния смисъл на думите, но тя беше една любовна котка и нищо повече. Страшен контрол. Вече беше върху мен и се набиваше със стръв и злоба. Ръмжеше. Искаше поне още един от своите впечатляващи оргазми. Мачках твърдите и големи гърди с удоволствие. Защо толкова обичам тази гледка? Стигах почти до белия й дроб. Усещах, че опирам дъното, но тя само ускоряваше темпото още и още. Кучка. Рукна й кръв между краката. Въртеше дупето си като обезумяла. Още повече кръв. Затворила очи, стенеща и виеща се в ритъма на този древен танц тя умираше от болка и удоволствие постепенно достигайки онзи връх, който ние мъжете никога не можем да видим и усетим. Трепереше, изви се назад, стонове, които трябва да се чуят, защото няма измислени думи за тях. Конвулсиите на страстта, която изпепелява тялото и… тишина. Простна се върху мен и дишаше тежко. Може би в онзи свят, в който беше преди малко тя беше носила камъни? Едва ли. Не може жена да носи каквото и да е и да има такъв доволен вид, освен ако не са торби с пари или дрехи. 
- Признавам, че свършваш жестоко. За мен е радост да знам, че съм ти доставил удоволствие… - започнах аз, но знаех, че края е близо.
- Сега е твой ред, шампионе. Колко жалко, че трябва да свършиш… - усмихна ми се тя и тогава видях очите й. Това беше. Животното в мен е готово да разкъсва. Аз съм светкавица. Как ще го направиш, детето ми? Защо съм такъв идиот и чакам нейния ход, а не взема просто да й начупя костите, с чука, който спокойно си дреме на дъното на моята раница? Не вярвах, че представител на вашия род може да бъде по-бърз от мен, но чудеса стават. Как иначе толкова грозни женички стават първи на конкурси за красота? Или има нещо друго? 
И момента дойде. Тя се надигна напред и мушна нещо между краката си, след това сложи ръка пред устата си… За хората трябва поне секунда, за да регистрира мозъка видяното. Аз имах по-малко време, но нали съм си проклет по рождение и вече знаех, че това е проблема. Миг преди да се отпусне назад и кура ми да стане на макарони вече я държах за врата под себе си. Подцених я. Заби нещото, което държеше в лявата си ръка в рамото ми. Целеше врата кучката. Това беше катализатора, който ме взриви. Първият ми юмрук се заби в носа й. Явно е бил силен, защото кожата се разцепи и костта щръкна под странен ъгъл. След това подред бяха зъби, ребра, далаци и дробчета. Обичам да бия жени. Не знам защо, но ми доставя невероятно удоволствие колко грозни и зли стават или как се примиряват, но винаги са жалки. А и ме възбужда. Почти винаги след боя следва и секс. Нерядко повече от добър, но най-изненадващото е, че някои от тях така фатално се влюбват, че дори аз се обърквам защо така се получава. Като знам колко мазни и раболепни копелета се гънат като червеи на разни продажни и надменни курви и нищо повече от презрение не получават, аз за няколко шамара имам цялото им уважение плюс путките. Странно е, но в случая става въпрос за отмъщение. Замъкнах полуприпадналото тяло до гардероба. Надигнах го с една ръка и нали съм си силничък не беше проблем за мен да й мушна краката до глезените под него. Надигнах колкото можех и пуснах. Първо изхрущя, после писък. Мед ми капна на сърцето. Беше поне половин килограм. 
- Защо пищиш, детето ми? Не мислиш ли, че е време и ти да разбереш какво е да си жертва? - звучах като поп.
- Еби си майката, долно копеле… - започна песента си тя. Бях виждал много омраза в очите на хора, но това нещо срещу мен определено беше шампион в това отношение. - Ще те убия, изрод смраден, скапан духач… Забих собственото й шило в собствения й крак точно във великолепния отток на счупените й глезени. И завъртях до хрускане. Пищене. Още пищене и още от същото. Каква скука. 
-Това го чух, нещо друго няма ли да кажеш? - колко спокоен можех да съм в такива моменти. Трябваше да стана хирург и да правя кариера, а аз не и не - безделник. И то безсмъртен.
- Моля те спри, много ме болят крачетата! Моля те! - гледаха ме най-тъжните и красиви очи в цялата известна галактика. И гласа… Още малко и ще ми стане жал. Ей, сви ми се сърцето… Много е добра. - Боли ме, миличко. Боли и пари, моля те…
Сълзичка. От по-хубавото оченце. Спусна се до ушенцето на мишлето и капна на пода. Една игла се заби в сърцето ми. Моето сърце?! Жал?! И то за нещото, което по потвърдени данни е заклало и не знам какво още поне пет човечета?! Какво ми става? Вживях се в нейната роля може би.
- Я да види дядо какво крие между крачетата си това лошо момиче? - предвидливо забих с пирони ръцете й над главата за пода. Хубаво е човек винаги да си носи чук и пирони, защото никога не се знае какво може да му се наложи. Писъци, но вече без вдъхновение.
Бръкнах между краката й и извадих най-странното нещо, което съм виждал за последните петстотин години от времето на инквизицията насам. Метална или по-скоро златна тръбичка с диаметър около осем сантиметра и дълга не повече от петнадесет. Единия край разширен като фуния, а другия заоблен навътре, за да не наранява дъното на влагалището или каквото там е това, но най- зловещото беше вътре в нея. Четири резеца на кръст без да се допират с косо начало… Тръбата на Тот! Значи не е забравена?! Наказанието за прелюбодейци в древен Египет. Ако мъж от по-низша каста ебе жената на някой разплут и мързелив богаташ или роб - свободна жена умира за греха си. Жрица от храма на Тот си слагала това странно, но ефикасно нещо между краката, а в устата си зъби от злато и остри до безумие и след като е възбудила достатъчно обречения му нарязвала онази работа като фиде. Като добавка преди да се е накрещял му отхапва гърлото и го оставят да се удави в кръвта си безкурест и хъхрещ. Гадна работа, но така са го измислили древните хора. Странното е, че след повече от три хиляди години някой се е сетил за това, а и защо ли?
- Интересно какво мислиш, че правиш с това нещо? Вживяваш се в преродена жрица или си обикновено куку? - питам си аз нали съм любопитен.
- Пусни ме, моля те… - мърмореше гласчето. Оттоците бяха станали с размерите на гюле и цвят на петнист и много зъл патладжан. Жалко, хубави глезени бяха.
- Не е верния тон, сестричке. Доказана кучка си ти и подозирам, че и куца си не по-малко опасна, но не в това е проблема. Пробвай да ми отговаряш на въпросите и може и да се смиля, но не се заклевам.
- Имаше човек, който много обичах… - започна тя, но определено не й беше до говорене, а и постоянните стонове вече ме дразнеха - … умирах за него, кълнеше ми се във всичко колко ме обича…
- Дотук нищо лошо, но подозирам развръзката е грозна.
- Грозна е. Чукаше се с майка ми при всеки удобен случай и накрая ме разкара заради нея. Това е. - и пак стонове. 
- Как измисли това нещо? - и показах тръбата и златното нещо избито от устата й, които тя познаваше по- добре и от мен.
- Измислена е много преди аз да се сетя. Нямам ли право да чета книги въпреки, че съм жена? - опитваше се да бъде саркастична.
- Ясно. И какво стана с гаджето и мама? - продължих да питам аз.
- Изкуших го за едно последно чукане. Не му хареса, а и взе, че умря, както можеш да предположиш. А майка ми умря в съня си. Помогнах й малко… - много я болеше, но толкова мъжко момиче не бях виждал. - И оттогава тръгнах на лов. Избирах си най-настоятелните от всички, които ми се слагаха, с особено внимание за женените или тези с приятелки и им давах това, което заслужаваха. Кой каквото търси - намира…
- А за мен защо? Не бях ли забавен, мил и добре представящ се в леглото? - попитах, за да задоволя себелюбието си.
-Беше перфектен без да е комплимент за теб, но е въпрос на принцип. Искам да те помоля нещо. - и ме погледна в очите без капка страх или нещо подобно.
- Казвай! - знаех вече отговора.
- Знам, че стигнал до тук няма да ме оставиш жива, поне не ме мъчи повече, колега! - Каза го спокойно, без стонове и най-решителния и вежлив тон, който един злодей може да чуе от друг такъв. Браво. Лицето й беше бледи и красиво, а ореола на страдание го правеше почти нереално. Силна е.
- А ако те пусна ще ме изпееш ли в полицията? А други ще убиваш ли? - лукавия аз.
- На полицията и да искам не мога да кажа нищо и много добре го знаеш. Копелета съм убила пет, ще заровя още колкото мога, но не това е твоя проблем… - весело пламъче в очите й ме направи любопитен.
- А какъв е моя проблем, детето ми? - звучах мазен и доволен, за да я ядосам.
- Докато не те намеря и убия няма да се успокоя и това го знаеш. - знаех го. Виждах го в очите й. Най- после някой да е откровен до край с мен и да не го е страх. Доживях, но защо точно при такива обстоятелства се случва. Мислех, че само ние трябва да сме лицемерни и подли, а то хората ни иззеха функциите дотолкова, че никой вече не вярва в нас. Единствения смел представител на човешкия род се очертаваше да умре в адски мъки, че и по-лошо. Яд. - Но първо ще намеря баща ти, братя ако имаш, всичките ти приятели и ти ще бъдеш последен, за да те боли и да те е страх ако въобще последното знаеш какво е.
Това ми дойде в повече. Гордостта ми ме предаде, както стана с много преди мен, но такава ни е породата. Ето, че едно обикновено момиче можеше да е зло, брутално откровено и отмъстително все едно е дете на Лилит. Значи ще излезе прав онзи от кръста, че слепи са и само зло вирее в душите им и затова Големия татко ще спаси малцината, които гледат в него, а за останалите мор и огън. Как за нещо не сбърка това момче? Хората се превръщат в демони и дори не го разбират. Изяждат се обладани от страстите си и до последно отказват да видят простата истина- цял живот се кълнат, че мразят лъжата, а живеят в нея до последно. Но ето, че това дете е надживяло страховете и лицемерието макар в последните минути, които му остават. А знаем от един особено мъдър човек, в последната минута ако се разкаеш за греховете си, но от сърце може да ти бъде простено… Да я убия ли със смърт по- страшна от всичко видяно или просто да й отреже главата?
- Как искаш да умреш, красива моя? - любопитно ми е да разбера.
- Не вярвам да го направиш, но ако наистина те интересува - с нож в сърцето. - непоколебима е. Наистина го иска. Не мога да не изпълня подобно желание. И тогава добави - И искам да те гледам в очите докато го правиш. Силен си и искам да усетя какво са виждали, когато аз съм била отгоре. Винаги ги гледах до последната искра живот. Исках да уловя последния миг и да усетя смъртта им. Не успях, дано ти имаш късмет.
Това беше наистина красиво. И е жена?! Не вярвах, че могат да бъдат нещо повече от суетни пазачки на репродуктивните си органи, но явно чудеса стават. Взех ножа. Прекрачих я и седнах върху нея. Гледахме се. Тя ми се усмихна. Личеше й, че я боли, но тя беше вече над това. Беше приела смъртта си спокойно, с разбиране и се наслаждаваше на последните си секунди, колкото й позволяваха силите. Бях седнал върху тяло плуващо в езеро от кръв. Нямаше страх, нямаше гняв и лъжи. Спокойствието на апокалипсиса в един умален вариянт. Красива е.
- Целуни ме! Правиш го наистина хубаво. Искам пак и за последно!- усмивка, която има светец, който на кладата преди да се е отделил от земята още и вижда Господ. Силата на извисените. 
Аз на себе си не вярвам, а какво остава на хората, но не можех да й откажа това. Ако само се опита да ме захапе или нещо подобно ще й отрежа главата. Наведох се над нея. Устните ни се сляха. Целувка, която се помни завинаги. Болка и страст. Безвремие. Всичко изчезна и останахме само ние в едно. Никога не са ме целували така, толкова отчаяно и с такова желание… Усетих го с цялото си тяло. Премина през мен като вълна. Изгори ме и ме възбуди. Тя искаше да живее. До истерия обичаше живота, но знаеше, че е късно за нея. Всяка секунда й беше награда, но не молеше за милост. Приемаше съдбата си по начин непознат за мен. Целуваше ме не за да си отмъсти, не защото съм аз, а защото така се прощаваше с живота и за последен път да усети страстта, която я изгаряше. Скорпион. Разкошна е…
- Хвани ме между краката и ме гали докато свърша, но ме убий миг след като дойда на себе си, за да гледам, моля те!… - гледаха ме очи на жена горяща от страст, с молба пред която е безсилен и Господ. Предадох се.
Бръкнах между краката й. Застена. Затворила очи се отдаваше на най-мощния си инстинкт. Тялото й трепереше, изви се по онзи специфичен начин в кръста и нададе писък на триумф, когато жена достига небето. Изправи се почти седнала. Пироните бяха преминали през китките й и сега тя оставаше след себе си кръв и жили като марионетка закачена за пода. Между краката й се изстреля струя от соковете й - мощна и обилна. На тласъци. Не усещаше нищо друго освен огъня в себе си. Падна назад и за секунда помислих, че е умряла. Тогава ме погледна с големите си очи.
- Давай, сега е момента! - прошепна едва.
Замахнах. Удар по-бърз от светкавица. Краят… не беше това. Христос е опрощавал грехове и е учел всички така да правят на ближния си, когато сгреши. По-велик е от мен и добре знам това. Винаги се вслушвам в авторитетите. Ако нямаше хора като нея кой щеше да сее страх и смърт на земята? Само ние? Защо да не разделим черната работа с такива истински чисти проводници на злото? Защо да спасяват невинни и безсмислени души, а перли като тази да горят в ада много преди наистина да им е дошло времето. “За да правиш зло, върши добро”, както казва една наша поговорка. Вярно, беше убила най-добрия ми приятел за последните десет години, но в края на краищата такава е била съдбата му. А и хората не трябва да се съжаляват, те са взаимно заменяеми.
- Знаеш ли, за всичко съм съгласен с теб. Но колкото и да ти е неприятно ще живееш. - казах това и вдигнах гардероба от краката й. Грозна гледка. Вдигнах я внимателно и я понесох към леглото. От уредбата Мерилин Менсън се вживяваше в ролята на зъл. Чекиджия.
- Защо?… Нали ми обеща… - шепнеше гласчето и оставяше кървава диря след себе си.
- Искам само да ти покажа защо не трябва да ме търсиш, за да ми отмъщаваш и ако си научиш урока няма да се наложи всичко това да го повтаряме, детето ми.
Поставих я на леглото. Погледнах нагоре както правят всички пророци по филмите за драматичност. Една малка тайна ще издам. Всъщност всичките чудеса на Христос и колегите му не са нищо повече от перфектно владеене на неща като трансмутация и подобни. Независимо на кой се кланяш, когато стигнеш до сърцевината и същността разбираш, че няма добро и зло, бяло и черно, а само чиста първична енергия, на която ние даваме образ и име, за да ни е лесно да живеем или да си мислим, че го правим. В основата е чисто желание и волята го превръща в реалност, колкото и измамна да е тя. Битието е узаконена от Небесния илюзия, за да си има своя нескончаем и презабавен сериaл, а и да си намира поводи да ръси чуми и мълнии за забавление. Както и да се смее на глупостта човешка до припадък. Не на последно място е и факта, че ние също трябва някъде да се доказваме не само, защото сме добри артисти и садисти. Всичко е само в главите ви програмирани копеленца. Жертви на заблуди. Слепци и блудници. Погрешен опит някой да наподоби себе си, но от пръст направени. Докоснах краката й. Топлина. За някои това би минало за чудо, за мен е рутина. Изцеление. Глупости. Връщах избраната форма в изходна позиция и променяш линията на съдбата. Лесно е, когато знаеш как. Какви хубави крака има това дете. Докоснах ръцете й. Вече са онези нейните без дупки и рани. Прегърнах я. Целунах я, но тези неща нямат отношение към случая. Спеше съня на прераждането и само засъхналата кръв щеше да и покаже, че не е сънувала. Дано разбере. Дано извърви пътя си до край. Аз тук приключих и урока е ясен. Не го разбрахте ли? Съжалявам, нямам време да повтарям…

АВТОР: MAXX THE WIZARD

понеделник, 15 май 2017 г.

ЩАСТИЕТО НА ДАН ЕВЪНС



През последните месеци Дан Евънс все по-често се замисляше дали е щастлив. Уж всичко бе наред, а се чувстваше необяснимо напрегнат, сякаш някакви подсъзнателни импулси се стремяха да разрушат душевния му мир. Не можеше да определи къде е проблемът и има ли изобщо такъв. Струваше му се невъзможно Министерството на щастието да не полага нужните грижи за него. Та нали редовно си плащаше данъците!
Сега, когато симпатичната сестра от медицинския пункт му подаваше с усмивка медикаментите, които трябва да приеме, почувства отново лека неудовлетвореност. Някакъв подтик се опитваше да изплува в съзнанието му и да придобие конкретна форма. Сестрата сложи хапчетата в чаша и му ги подаде заедно с шише вода. Дан ги изпи и замислено се вгледа в бялата шия на жената и в пулсиращата там синя вена.
– Извинете, показателите ми добри ли са? – попита притеснено той.
Сестрата го изгледа учудено.
– Всичко е нормално. Техниците щяха да сигнализират при несъответствие със стандартите за щастие. Защо?
– Не мога да кажа, че не съм добре, но изпитвам някакво особено чувство. Трудно ми е да го дефинирам, но ми прилича на… неудовлетвореност.
– Ще погледна пак. Но не вярвам чипът ви да се е повредил. Всъщност кога са ви го сложили? – Тя погледна мобилното си устройство и добави: – А да, преди два месеца. Съвсем нов е. Откога сте така?
– Ами …трудно ми е да кажа, но… от няколко седмици сякаш.
– Ще ви запиша час при психиатър, за да обсъдите с него елементите от външната среда, влияещи върху психиката ви. Иначе химичният баланс в мозъка е добре, освен ако чипът не отчита правилно, но това ми се струва невъзможно. Все пак ще питам техниците, не се безпокойте.
– Всъщност … какви хапчета пия в момента?
Сестрата отвори някакъв файл и каза:
– Комбинация от леки антидепресанти, един невролептик, бензодиазепин, който се включва само когато ви заболи подменената коленна става, магнезий и разни билкови екстракти, които имат сравнително меко действие.
– Е, щом всичко е наред…
– Щом сте усетили някакъв дискомфорт, трябва да се вземат мерки. Ето ви адреса на дежурния психиатър. Той ще се погрижи за вас. Записала съм ви час, така че задължително трябва да го посетите. Иначе – глоба.
Дан я изгледа криво.
– За ваше добро го правя.
– Да, благодаря, госпожо.
– Госпожица – тя се усмивка и за момент на лявата й буза потрепна чаровна трапчинка. Дан кимна и също се усмихна, но насила. На излизане обаче плъзна поглед по стройните крака на сестрата, чийто форми се подчертаваха от впитите дънки.

***

Психиатърът го посрещна широко ухилен, като, докато го настаняваше на кушетката, го потупа приятелски по рамото.
– Видях, че не посещавате често психиатър – каза.
– Не съм имал сериозни проблеми – отвърна Дан Евънс.
– Но сега вече имате?
– Сестрата каза, че с главата ми всичко е наред.
– Така е, уверих се лично в това. Чипът ви също работи перфектно. Нямаме основание да се съмняваме в подаваната от него информация.
– Е, значи съм си втълпил нещо.
– О, господин Евънс, човешкият мозък е много сложна система. Възможна е нещо да ни убягва, някакъв съвсем дребен детайл. Физически проблем нямате, това го проверих.
– Да, сравнително добре се чувствам.
– Работите ли?
– По програма на Министерството на щастието. Любител дърводелец съм, изработвам копия на старинни мебели. Дали се продават не знам, а и не ме интересува, но работата ми доставя удоволствие. Професионалистите казват, че съм добър, макар и самоук.
– Интересно хоби. Друго имате ли?
– Колекционирам модели на старинни автомобили.
– Да, това също е интересно.
– Спортувате ли?
– Чат–пат играя тенис. Обичам да се разхождам в парковете.
– Случва ли ви се често да скучаете?
– Аз съм от хората, които все си намират някакво занимание.
– Женен ли сте?
– Да, жена ми има истинска работа. Началник е на банков офис.
– Деца?
– Не, така и не се решихме на този ход, а за нея вече е късно.
– Разбирам.
– Какви са отношенията ви?
– Нормални. Рядко се караме. Тя е приятен човек, макар и да е доста затворена.
– Обичате ли я?
– О, как да ви кажа … по скоро съм свикнал с нея. Честно казано не общуваме много.
– Дааа, излизате ли често с приятели?
– Повечето ми приятели са от социалните мрежи.
– Разбирам. Такива са нещата в днешно време. Родителите ви, как са?
– Добре са, пенсионери. Преместиха се да живеят в Хонолулу, по програма на Министерството на щастието.
– Не ви създават проблеми?
– Че какви да ми създават? Всичко им е осигурено. Виждам ги веднъж годишно, по Коледа.
– Ясно. Преди време от Министерството, по ваше желание, са ви осигурили кола, реплика на старинно превозно средство.
– Да, форд тъндърбърд от 1957 г. Само че двигателят е електрически, естествено, двигателите с вътрешно горене са забранени.
– Е, няма как, такива са екологичните правила.
– Машинката ме радва много. А и бръмчи като древен автомобил, защото аудиосистемата имитира звуците на бензинов двигател.
– Чудесно. Значи ви е трудно да определите къде се корени тревогата ви?
– Аз…чувствам се някак нереално. Все едно животът, който водя, не е моят.
– О, и други пациенти се оплакват от същото. Просто в днешно време всичко е твърде предвидимо.
– Съжалявам, че ви изгубих времето. – Дан понечи да стане от стола си.
– Не, не, ни най-малко. Чакайте, господин Евънс. Искам да споделя нещо с вас.
Дан Евънс кимна и зачака.
– Мисля, че би било добре да смените жена си.
Дан се облещи.
– Че защо?
– От думите ви разбрах, че не сте особено привързан към нея, което разбира се не бива да ви кара да се чувствате виновен. Имам информация, че сте били добър съпруг. Но така е, в днешно време отчуждението е голям бич за обществото. Имам и друга информация, че тя, жена ви, също има нужда от промяна.
– Мислите, че проблемът е в жена ми?
– Мисля, че една евентуална промяна би освежила живота и на двама ви, така да се каже.
– Вие предполагате, че тя не ме обича?
– Не предполагам, знам го със сигурност. Тя е посещавала мой колега и е споделила с него редица неща.
Дан се напрегна. Чувстваше се предаден. Въздъхна.
– Разводът скъпо ли ще излезе?
– Министерството на щастието ще поеме разходите. Уверявам ви, че придобитото по време на брака имущество, ще бъде разделено справедливо.
– Ами ако не успея да си намеря нова жена?
– О, господин Евънс, вие май се подценявате. Поровите ли се малко повече в социалните мрежи, веднага ще ви огрее късметът. Можете и да пробвате по стария начин, нали разбирате, барове, ресторанти, концерти. Жени свободни има много. Междувременно, чрез чипа още по-стриктно ще следим психическото ви състояние, защото във времена на преход често се отключват депресии. Всички негативи ще бъдат туширани навреме.
– Ох, страх ме е от новостите.
– Кой не го е страх. Но Министерството и в частност аз сме готови да ви подпомагаме по всички възможни начини. Хайде, тръгвайте и, моля, разделете се подобаващо с жена си. Тя е подготвена, уверявам ви.
Дан стана, ръкува са с психиатъра и излезе. Бе объркан от противоречивите мисли, които се мотаеха в главата му.

***

Дан Евънс са качи във форда и подкара към къщи. Хладният вятър рошеше косите му и галеше с хладни милувки трескавото му чело. Пръстите му потропваха нервно по волана. По аналоговото радио звучеше песен на Елвис Пресли. Замечта се. Дори не усети как засече една кола. Изпищя клаксон, изскърцаха спирачки. После за зла беда засечената кола се удари в движещата се в най-дясното платно тойота. Дан отби веднага и излезе, чувстваше се виновен. Шофьорите на пострадалите автомобили обаче изобщо не му обърнаха внимание. Просто се ръкуваха и, след като размениха данни за застраховките си, потупвайки се приятелски по раменете, се разделиха. Безгрижни хора, чието настроение не можеше да се вгорчи от някакъв лек инцидент.
Жена му го чакаше на входната врата, усмихната.
– Събрах си багажа – обяви тя.
– Има ли къде да отидеш?
– Да, той ме чака.
– Защо не ми каза?
– Не исках да те нараня. Ще се справиш ли сам?
– Да.
– Беше ми хубаво с теб… донякъде.
Дан изкриви устни в престорена усмивка.
– И на мен. Бих желал да се чуваме от време на време. За да знам как си.
– Непременно, Дан, ще ти се обаждам – каза тя и се качи в асансьора.
Останал сам вкъщи, Дан изведнъж се почувства подтиснат. Изпи една бира, после още една. Поработи върху един стол, но работата му не спореше. После му звъннаха от Министерството на щастието, за да му кажат, че му трябва серотонин и незабавно трябва да отиде в най-близкия медицински пункт. Той се подчини, бе свикнал да спазва разпоредбите. А и за пръв път от много време насам наистина имаше нужда от помощ, защото изобщо не се чувстваше щастлив.
Случи се така, че чаровната медицинска сестра отново бе на смяна. Като видя кой е дошъл, тя веднага се усмихна широко и сякаш слънце огря мрачния кабинет.
Дан я поздрави и влезе в чакалнята. Не се наложи да чака дълго, тези пред него само си изпиха хапчетата и си тръгнаха.
- Заповядайте, господин Евънс – каза сестрата и го подкани с небрежен жест да влезе. Дан се настани срещу бюрото й. – Господин Евънс, получихме резултатите от прегледа при психиатъра. Много съжалявам, че се разделихте с жена си. Неприятна ситуация, изключително неприятна. Но това е за ваше добро, уверявам ви.
– Ама вие всичко знаете – отвърна троснато Дан.
– Такава ми е работата, задължена съм да следя изкъсо психическото ви състояние.
– И какво е то?
– Вие сам усещате, че нещата не са идеални. Което е нормално с оглед на случилото се. Проблемите са се отразили на химическия баланс на мозъка ви. Но сме ви приготвили допълнителни медикаменти, така че не се притеснявайте. Съветвам ви да не прекалявате с алкохола. Чипът ви засече лека злоупотреба.
– Не съм се напивал.
– Длъжна съм все пак да ви предупредя. Ето, това са хапчетата. – Дан ги изпи и стана да си ходи.
– Смяната ми свършва след десетина минути. Ако ме изчакате, можем да отидем заедно на кино, например. Или евентуално да вечеряме някъде?
Дан се вторачи стреснато в жената, който вероятно бе петнайсетина години по-млада от него. Трудно му бе да си представи, че тя проявява интерес към него. Все пак той имаше самочувствието на запазен мъж на средна възраст с приятна външност.
– Ако искате да хапнем някъде? – каза Дан и усети как се изчервява от вълнение.
Тя кимна и с тънка усмивка накара чаровната си трапчинка да се покаже.
Лесно успяха да си намерят маса в близкия италиански ресторант. Сравнително плахо подходиха към опознаването, но час по-късно вече разговаряха съвсем свободно, сякаш се познаваха от дълги години. Сестрата се казваше Сали Тодс и преди няколко месеца се бе разделила с приятеля си поради несходство в характерите. Бе решила да се захване с истинска работа, а не да разчита на помощта на Министерството на щастието. Твърдеше, че работата й помага да се отърси от самотата. Дан, вече впечатлен от външността й, оцени и непринудените й маниери и интелекта й. На излизане от ресторанта се престраши да й предложи да отидат на кино. Тя прие, но се оказа, че е свободна чак след седмица. Когато се прибра вкъщи, Дан дълго се чуди дали това отлагане е признак за сдържаност или тя просто не го взема много на сериозно. Преди лягане му се припи бира, но се отказа, заради препоръката на Сали.

***

На следващия ден Дан Евънс се събуди с леко главоболие. Хапна на две-на три, направи си упражненията и физическият дискомфорт бързо изчезна. Обаче му бе криво, че жена му си тръгна. Беше толкова силно свикнал с нейното присъствие, че сега в душата му зееше празнина. А на всичкото отгоре имаше чувството, че едва ли скоро нещо ще запълни тази празнина. Това му се стори странно, като се има предвид, че винаги си бе мислил, че не я обича много. Захвана се да довърши една маса, но работата не му спореше. Дори се поряза като последния некадърник. Докато си слагаше лепенка, му направи впечатление, че ръцете му треперят.
Разходката в парка не му помогна да се отърси от тежките мисли и напрежението. Подразни се от виковете на играещите деца, дрезгавата кашлица на полегналия на една от пейките старец и псувните на работниците, които изграждаха концертна трибуна. И преди му се бе случвало да е необяснимо нервен, но сега направо не се побираше в кожата си. На връщане едва не се сби с един забързан мъж, който по невнимание го бутна, докато пресичаха улицата.
Дан бе инструктиран, че в такива случаи трябва веднага да потърси помощ в най-близкия медицински пункт. Сали не беше на смяна и Дан още повече се вкисна. Сестрата изслуша внимателно оплакванията му, после порови в смартфона си и каза:
– Съжалявам за неприятностите. В момента подбираме правилните медикаменти, съобразно мнението на психиатъра и данните от чипа, но за да подействат е нужно време. Така че ще се наложи да потърпите. Не бива да прекаляваме с успокоителните. Приемате достатъчно.
– Е, щом трябва, ще търпя.
– Когато има промени в живота на човек…
– Да, знам – сряза я Дан и се отправи към изхода.
– Чакайте, господине, в този случай имате право на безплатна едноседмична почивка, осигурена от Министерството на щастието.
– Ще пропусна – изсъска през рамо Дан.
– Има свободни места за Сейшелските острови, Малта…
– Казах, ще пропусна.
През следващите дни състоянието му не се подобри. Мъчеха го и кошмари. На моменти му идеше да заблъска главата си в стената. Само бирата му помагаше до известна степен, но при първото прекаляване чипът го наклепа и после Дан дълго трябваше да се разправя с пристигналия медицински екип. Заплашиха го, че ще му спрат помощите и ще го изключат от програмата на Министерството на щастието. Дан се стресна. Съмняваше се, че би могъл да се оправя сам в живота, поне не и в състоянието, в което бе в момента.

***

Сали изглеждаше прекрасно в зелената си плисирана рокля, която подчертаваше тънката й талия. Носеше черни обувки, чиито ниски токове тракаха предизвикателно по плочките. Беше вързала косата си на опашка и може би заради това ведрото й лице излъчваше детинска невинност. Когато я поведе към киносалона, Дан се изкушаваше често да й хвърля погледи, но внимаваше да не прекалява. Стараеше да прикрива мъчещата го напоследък нервност, но в такава компания му бе трудно. А Сали пръскаше небрежно чар, привличайки погледите на другите мъже.
Филмът, избран от Сали, бе нещо средно между екшън и хорър. Дан го хареса, като се впечатли най-вече от момента, в който гаднярът отряза със сатър кутрето на заложницата. Сали мълча през цялото време, а Дан се чудеше дали да не й стисне ръката в някой от страшните моменти. В крайна сметка реши да не се държи като тийнейджър.
На излизане Дан се прокашля и каза:
– Приятно филмче.
– Радвам се, че ти хареса.
– Какво ще кажеш да пием по бира вкъщи.
Сали наклони главата си на една страна и примижа, явно по шеговит начин искаше да покаже, че не одобрява предложението.
– Дан, нали знаеш, че трябва да внимаваш с алкохола, когато ти нагласяваме лекарствените дози.
– Да, да, знам. Тогава кафе?
Сали се усмихна, хвана го под ръка и го повлече към форда.
– Как бих могла да откажа такова мило предложение!
Дан се изчерви, а Сали се изкиска и го потупа по рамото.
Дан бе привел дома си в изряден вид и Сали не пропусна да отбележи това. Пиха кафе, говориха си дълго за книги и филми, после си пуснаха стара рок музика от времето преди разпадането на Депеш Моуд. Мълчаха и слушаха, всеки потънал в мислите си. На Дан хем му бе приятно, че е в такава компания, хем бе напрегнат – чак му се схвана вратът.
Младата жена стана и му донесе бира от хладилника.
– Ето, пийни, от една бира нищо няма да ти стане.
Дан отвори кутийката и отпи жадно. А може би трябваше да си сипе в чаша? Сали не го упрекна за недобрите маниери.
После се наложи Сали да поработи на смартфона си заради някакъв спешен случай. Седнал вдървено на фотьойла си, Дан наблюдаваше съсредоточено танца на изящните й пръсти по екрана. Към десет часа Сали прибра телефона си, стана и отиде до прозореца. Скръсти ръце на гърдите си и се загледа в уличния трафик. А Дан се загледа в приятните извивки на тялото й. В този момент той осъзна какво трябва да направи на всяка цена, за да може да превъзмогне нетърпимото напрежение.
Дан се присегна към шкафа до вратата и от чекмеджето му тихичко извади чисто ново длето. Все още не бе го използвал в дърводелската си практика. Стана внимателно от креслото и запристъпва бавно по дебелия килим към Сали, която продължаваше да се взира навън. По трескавото чело на Дан изби пот. Съзнанието му забълва натрапчиви, ужасяващи мисли. Представяше си как сграбчва младата жена и забива длетото дълбоко в гърба й, после, докато още ечи писъкът й, се взира в изкривената й от болка физиономия и попива с наслада ужаса, горящ в облещените й очи. Лицето й вече не изглежда красиво, но това го възбужда. Задавените й стоновете са мехлем за ушите му. Тя е толкова шокирана, че дори не прави опит да се съпротивлява. Той я притиска силно към себе си и усеща треперенето. Краката й ритат спазматично, токчетата драскат по паркета с настойчивостта на побесняла котка. По дланта му се лее кръв. Чувства се божествено, както никога преди. Тогава извива рязко врата й и гадното изхрущяване слага край на всичко. Очите й моментално заприличват на стъклени топчета и се вперват изцъклени в нищото. Тялото й натежава в обятията му, стройните й крака се изпружват, разкрачвайки се леко.
Замаян от виденията, но не и разколебан, Дан замахна. Сали обаче се извърна светкавично и отскочи настрани. Дан се закова на място. Чувстваше се така, сякаш се е събудил от кошмар. Но не бе толкова неадекватен, че да не забележи, че Сали е насочила към гърдите му малък сребрист пистолет.
– Дан, нито крачка повече! Остани на място! – Дан сведе глава и учудено се взря в ръката си, държаща длетото. – А сега назад! Седни в креслото и хвърли това нещо! – Дан се подчини. – Искаше да ме убиеш, а? Мислех, че ме харесваш? – Устните й се изкривиха в подигравателна усмивка.
– Аз… съжалявам, Сали! Много съжалявам! Не знам какво става с мен, просто не съм на себе си.
– Казвам се Лара Кочински, агент Лара Кочински. – Дан я изгледа стреснато. – Сега ме слушай много внимателно без да ме прекъсваш. – Дан кимна. – Министерството на щастието дълги години се опитваше да те направи щастлив. Но ти си особен човек, Дан, и задачата ни се оказа много трудна. Медикаментите само притъпяваха садистичните ти импулси. Вероятно никога не си се чувствал истински щастлив, въпреки огромните усилия на Министерството. Този тип лечение не може да продължава вечно, силните дози ще разкапят организма ти. Ето защо започнахме да намаляваме постепенно дозите. През последната седмица си пил само витамини, Дан. Остави ме да довърша! Нали знаеш, че в момента на практика няма престъпност. Не можехме да си позволим да оставим такъв като теб да вилнее. Не че нямаше да те хванем още при първото престъпление. Знаеш ли колко такива като теб сме евтаназирали? Мълчи и слушай! Намерихме ти работа. Въпреки огромните усилия на Държавата, и в частност на Министерството на щастието, за повишаване на качеството на живот, има хора, които се опълчват срещу системата. Те са вредни и заслужават наказание. Дан, на теб се пада честта да отстраняваш тези неблагодарници. Така че след като преминеш обучение, ще те насочим към жертвите. Ще можеш да задоволяваш всичките си желания. Ще бъдеш истински щастлив.
– Благодаря – каза Дан и лицето му засия.
– Не благодари на мен, а на Министерството на щастието.
– Благодаря – повтори Дан.
– Е, чао, Дан. – Тя прибра пистолета и с бавна крачка се отправи към вратата.
– Сали?
– Лара, Лара Кочински.
– Лара?
– Да.
– А нашите отношения…дали…Сърдиш ли ми се много?
– Аз ще съм твоят агент за свръзка. Ще се виждаме често. Ако си опичаш акъла, може и да се получи нещо между нас. – Тя се извърна и смъкна ципа на роклята си. По гърба й имаше множество следи от удари с камшик.

АВТОР: СТЕФАН ГЕОРГИЕВ

неделя, 7 май 2017 г.

СИНЪТ НА КОВАЧА



Да си син на ковач въобще не е лесно.
Я го вижте какви яки предмишници има, дланта му стиска като клещи, а очите му цял ден събират искри. Само да те погледне и може да се изпуснеш, ако си направил нещо нередно. Гърбът му е широк като живо поле, по цял ден има мокра ивица от пот на дрехата, а отпред внушителната му гръд лъщи – без ни едно косъмче от вечната жежка мараня наоколо.
Възхищавах му се, въпреки че винаги ме е изпълвал с такъв страх да не сгреша и да не предизвикам гнева му, че предпочитах да не говоря и следях всеки негов жест, за да разпозная настроенията му. Сигурно затова израснах мълчалив и не много общителен. Когато го ядосвах, той посочваше мрачно към работилницата и аз знаех, че трябва да изкова меч, за да изкупя вината си. Така ме възпитаваше.
Бях още хлапе, когато вече се справях доста добре, макар че не чух нито веднъж да ме похвали или да изрази бащина гордост, че наследявам неговия занаят. Вместо това сумтеше недоволен и захвърляше изработеното от мен оръжие настрани. После се захващаше и сам изковаваше меч – бе възхитителен майстор, това никой не можеше да отрече. Остриетата, които оформяше, ме хипнотизираха с изяществото си. Мечтаех да съм като него. Надявах се, че един ден ще заслужа одобрението му. Та ние дишахме един и същ, изпълнен с мирис на метал, въздух, а в мен течеше негова кръв.
Доста време прекарвах с тежкия чук в ръка, облян в пот, а твърде често и в сълзи, заради несправедливите наказания. Не разбирах винаги за какво съм виновен. Но блъсках отново и отново с чука върху зачервеното желязо. Стараех се, надявах се, че един ден ще изкова меч, който той ще одобри и няма да захвърли грубо настрани.
Безброй плахи погледи съм отправял през малкото прозорче навън, където връстниците ми се гонеха и надаваха весела глъчка. Баща ми не ме пускаше да излизам, ако не се налага по работа, защото ми се подиграваха и ме наричаха “вещер”. Веднъж каза, че не иска повече неприятности, предишните стигали, и после замълча. Знаех, че майка ми е била някаква по-особена жена – докато ме закачаха, подмятаха, че била вещица – но той никога не говореше за това. Понякога мислех за нея, докато удрям с чука по метала, чудех се дали е можела наистина да прави магии. Не разбирах защо това е създавало проблеми. Поглеждах отново през прозорчето. Наблюдавах детството на другите, но рядко изживявах своето. Тогава дори не осъзнавах, че точно това ми се случва – пропусках го.
Мечове, мечове, мечове...
Заспивал съм както ги кова, можете ли да повярвате?
В сънищата ми, баща ми понякога дори се усмихваше – нещо, което никога не съм виждал да се случи наяве. Камо ли да се усмихне на мен. Виждах и неясен силует, който трябваше да е майка ми, но това, че не я помнех не ми позволяваше да я сънувам, без да е просто обвита в мъгли фигура.

Заякнах, после изведнъж се издължих и започнах да виждам теметата на останалите момчета, когато се разминаваме. Веднъж едно от най-неприятните хлапета, които ми се присмиваха, го направи отново, а после – ядосано, че не му обръщам внимание – ме блъсна в гръб. А аз вече наистина се чувствах различен – бях надраснал всички останали, не само на височина и сила. Но да знаете, понякога трябва да накараш другите да опитат пепеляка и да полежат в него, за да осъзнаят това. Бях умислен и вглъбен през повечето време, опитвах се да разбера устройството на света. Лутах се в собствените си лабиринти и търсех отговорите. Усещах в съзнанието си неясна промяна. Когато онзи заядливец ме блъсна, нещо отвътре ме накара да се извърна и да го поваля с един удар. Сякаш заявих, че никой друг, освен баща ми – стария ковач – няма право да бъде груб с мен. Че аз не просто съществувам, а останалите трябва да се съобразяват с този факт.

Изглежда пак грешах за това как е устроен светът.
Следващото, което се случи, бе, че отново ковях меч.
Бях наказан. Задето се бях защитил.
И бях публично унизен, за пореден път.

Блъсках в зачервеното оформящо се острие и то съскаше като адска змия, нашепваше думи от демоничния пъкъл, който всеки крие дълбоко в съзнанието си. Очите ми бяха сухи и сълзите вероятно се стичаха навътре, за да угасят вулкана, който заплашваше да изригне. Бях преживял миг на осъзнаване, бях видял истинската си сила и най-после изразих свободно себе си, само за да бъда върнат в безличното си унизително съществуване – и то, отново от баща си. Плясването на тежката му ръка зад врата този път сякаш отключи в мен бент, който е сдържал несправедливостите на всички наказания, безкрайните часове до наковалнята, изнурителния труд, който успя да кали волята и мускулите ми. Избухналият смях наоколо ме разкъса отвътре, но едновременно с това отприщи и още нещо. А никой не разбра. Силата, която се процеди през пукнатините на съзнанието ми, замъгли останалите мисли, натрупа скреж върху лавата и накара вулкана да затихне.
Аз усетих тази сила и я задържах в себе си.
Почувствах промяната.
Миг по-късно просто сведох глава и се запътих към ковачницата, докато останалите за пореден път ми се присмиваха...

Сега ръката ми се движи сама, ударите са изящни с точността, натрупана от годините. Металът се подчинява и аз го вая еднакво добре с чука и тежкия си, неотклонен поглед. Студът още ме владее, силата е в мен и сигурно ще ме изпълва винаги. Ако ме разсечете – в мен ще има само мрак.
Мрак и имена.
Имена, които танцуват в мрака и се вият сред искрите на живите въглени, в адския жупел на метала. Имена, изпълнили липсващото ми детството.
Старият ковач стои, свъсил вежди, и опитва да прогори с поглед тила ми, но той отдавна не е същият и го знае – стар е, още по-сърдит и озлобен от преди – а не иска да го признае. Властта му над мен вече не съществува. Кръвта, която бушува в тялото ми, е само моя. Хладната сила, изпълзяла от пукнатините на съзнанието ми, е отвяла желанието да търся одобрението му. Освободила ме е завинаги.
Без да се обръщам, знам как изглежда той в момента.
Знам как изглеждам и аз в гръб.
Широк съм като живо поле.
Як съм, колкото баща ми беше някога.
Кова мечове не по-зле от него.
Но правя и още нещо.
Нещо, което той не подозира.
Давам на мечовете имена.
Това беше единствената детска игра, която можех да си позволя. И никога не съм споделял с когото и да било, че правя това. Всеки меч, изкован от мен през годините, имаше свое собствено име, което му давах. Представях си боеца, който ще го носи, представях си битките, в които ще се вихри – моята малка детска игра от несъществуващото ми детство.
Сега вече знам, че с тези имена съм давал и съдба на мечовете, докато ги кова. Че това е магията, която съм наследил от майка ми – способността да въплътявам особена сила в мечовете, които изработвам. Да им давам история, която те ще се стремят да осъществят.
Да, всеки един меч си има име... а този няма да бъде захвърлен настрани.

Блъскам по метала, зачервеното оформящо се острие съска като адска змия и нашепва думи от пъкъла, които все по-ясно чувам.
Искрите хвърчат настрани, сълзите текат навътре в мен и замръзват на бодящи ледени висулки. Защото вече съм дал име на меча, който кова.

Отцеубиеца.

АВТОР: ЯВОР ЦАНЕВ

неделя, 30 април 2017 г.

ПОЖАРНИКАРЯ



Автор: Джо Хил
Издател: Ибис
Година: 2017
Брой стр: 704
Преводач: Коста Сивов
Цена: 19.90 лв (мека корица), 24.90 лв (твърда корица)

Знаете, бях обещал вече да пускам разказчета на блога, но изминаха 3 седмици без някой да ми изпрати и в тази насока реших извънредно да пусна ревю. А книгата, която ще ревюирам мисля, че си заслужава отвсякъде.

Романът е най-новото произведение на Джоузеф Хилстрьом Кинг, сина на Стивън Кинг, пишещ под псевдонима Джо Хил и смея да заявя, най-доброто, което съм чел от него досега. Кутия с форма на сърце и Рога несъмнено бяха готини, добри книги, ала "Пожарникаря" определено е нещо по-хубаво и доказателство, че Джо Хил става все по-добър с всяка следваща книга.

Накратко за сюжета - появил се е чудовищен вирус, наричан разговорно "драконовата люспа". Заразените биват покрити с нещо като красиви татуси, ала рано или късно се самовъзпламеняват и умират. В света е лудница, антиутопия и чудо. Никой не знае откъде се е появил вирусът - ИДИЛ, Русия, нещо друго. Няма лек, никой не е имунизиран.

Главните герои са медицинската сестра Харпър и Джон Рукууд, наричан Пожарникаря - научил се да контролира огъня в себе си и да живее с него, овладявайки тайната му. Животът, призванието на двамата е да помагат на хората и да се опитат да спасят колкото се може повече - както и от крематорните отряди (шайка изроди, отстрелващи заразените), така и от други опасности.

Много ми хареса, че Джо Хил започва сериозно да се доближава до стила на татко си, споменати са много неща, свързани с книги на Кинг-старши, както и неща, които харесва и употребява и той. Включително и неща, които хейти. Героите са ярки, живи, читателят се чувства съпричастен с тях - злодеите също не са за изтърване. Няколко цитата от книжката, за да добиете горе-долу представа:

Смъртта е несправедлива за книжните наркомани.

Снаха й бе ужасна личност - тя харесваше да бъде майка, защото това й осигуряваше дете и съпруг, които да тормози.

Най-лошото, което видях от Харолд бе как сере и използва страниците на една книга от библиотеката за тоалетна хартия. Оказа се, че книгата е "Сърцето е самотен ловец", единственият ни екземпляр. Ако знаех какво смята да прави с него, щях да му дам "Атлас изправи рамене".

Животът й беше показал, че е много трудно да предложиш на един мъж обич и доброта, без да го оставиш с впечатлението, че също така му предлагаш секс.


Научната обосновка на заразата, начинът на предаване, физиологичните реакции, всичко свързано с това - Джо Хил се е подковал сериозно, чел е и е използвал източници - без да става досаден и назидателен, създава усещане за достоверност. Постапокалиптичната картина, хората, озверели от злоба, глад и лишения, превръщащи се в изроди, задъханите екшън-сцени... Ще останете доволни. Книгата е солидна, 700 стр, но се чете бързо и като се замисля, не знам просто откъде би могло да се реже, за да се направи по-компактна. От това романът само би загубил.

Ще успеят ли да спасят света, или поне себе си? Ще достигнат ли обетованата земя? Ще научите, след като прочетете "Пожарникаря".