понеделник, 15 май 2017 г.

ЩАСТИЕТО НА ДАН ЕВЪНС



През последните месеци Дан Евънс все по-често се замисляше дали е щастлив. Уж всичко бе наред, а се чувстваше необяснимо напрегнат, сякаш някакви подсъзнателни импулси се стремяха да разрушат душевния му мир. Не можеше да определи къде е проблемът и има ли изобщо такъв. Струваше му се невъзможно Министерството на щастието да не полага нужните грижи за него. Та нали редовно си плащаше данъците!
Сега, когато симпатичната сестрата от медицинския пункт му подаваше с усмивка медикаментите, които трябва да приеме, почувства отново лека неудовлетвореност. Някакъв подтик се опитваше да изплува в съзнанието му и да придобие конкретна форма. Сестрата сложи хапчетата в чаша и му ги подаде заедно с шише вода. Дан ги изпи и замислено се вгледа в бялата шия на жената и в пулсиращата там синя вена.
– Извинете, показателите ми добри ли са? – попита притеснено той.
Сестрата го изгледа учудено.
– Всичко е нормално. Техниците щяха да сигнализират при несъответствие със стандартите за щастие. Защо?
– Не мога да кажа, че не съм добре, но изпитвам някакво особено чувство. Трудно ми е да го дефинирам, но ми прилича на… неудовлетвореност.
– Ще погледна пак. Но не вярвам чипът ви да се е повредил. Всъщност кога са ви го сложили? – Тя погледна мобилното си устройство и добави: – А да, преди два месеца. Съвсем нов е. Откога сте така?
– Ами …трудно ми е да кажа, но… от няколко седмици сякаш.
– Ще ви запиша час при психиатър, за да обсъдите с него елементите от външната среда, влияещи върху психиката ви. Иначе химичният баланс в мозъка е добре, освен ако чипът не отчита правилно, но това ми се струва невъзможно. Все пак ще питам техниците, не се безпокойте.
– Всъщност … какви хапчета пия в момента?
Сестрата отвори някакъв файл и каза:
– Комбинация от леки антидепресанти, един невролептик, бензодиазепин, който се включва само когато ви заболи подменената коленна става, магнезий и разни билкови екстракти, които имат сравнително меко действие.
– Е, щом всичко е наред…
– Щом сте усетили някакъв дискомфорт, трябва да се вземат мерки. Ето ви адреса на дежурния психиатър. Той ще се погрижи за вас. Записала съм ви час, така че задължително трябва да го посетите. Иначе – глоба.
Дан я изгледа криво.
– За ваше добро го правя.
– Да, благодаря, госпожо.
– Госпожица – тя се усмивка и за момент на лявата й буза потрепна чаровна трапчинка. Дан кимна и също се усмихна, но насила. На излизане обаче плъзна поглед по стройните крака на сестрата, чийто форми се подчертаваха от впитите дънки.

***

Психиатърът го посрещна широко ухилен, като, докато го настаняваше на кушетката, го потупа приятелски по рамото.
– Видях, че не посещавате често психиатър – каза.
– Не съм имал сериозни проблеми – отвърна Дан Евънс.
– Но сега вече имате?
– Сестрата каза, че с главата ми всичко е наред.
– Така е, уверих се лично в това. Чипът ви също работи перфектно. Нямаме основание да се съмняваме в подаваната от него информация.
– Е, значи съм си втълпил нещо.
– О, господин Евънс, човешкият мозък е много сложна система. Възможна е нещо да ни убягва, някакъв съвсем дребен детайл. Физически проблем нямате, това го проверих.
– Да, сравнително добре се чувствам.
– Работите ли?
– По програма на Министерството на щастието. Любител дърводелец съм, изработвам копия на старинни мебели. Дали се продават не знам, а и не ме интересува, но работата ми доставя удоволствие. Професионалистите казват, че съм добър, макар и самоук.
– Интересно хоби. Друго имате ли?
– Колекционирам модели на старинни автомобили.
– Да, това също е интересно.
– Спортувате ли?
– Чат–пат играя тенис. Обичам да се разхождам в парковете.
– Случва ли ви се често да скучаете?
– Аз съм от хората, които все си намират някакво занимание.
– Женен ли сте?
– Да, жена ми има истинска работа. Началник е на банков офис.
– Деца?
– Не, така и не се решихме на този ход, а за нея вече е късно.
– Разбирам.
– Какви са отношенията ви?
– Нормални. Рядко се караме. Тя е приятен човек, макар и да е доста затворена.
– Обичате ли я?
– О, как да ви кажа … по скоро съм свикнал с нея. Честно казано не общуваме много.
– Дааа, излизате ли често с приятели?
– Повечето ми приятели са от социалните мрежи.
– Разбирам. Такива са нещата в днешно време. Родителите ви, как са?
– Добре са, пенсионери. Преместиха се да живеят в Хонолулу, по програма на Министерството на щастието.
– Не ви създават проблеми?
– Че какви да ми създават? Всичко им е осигурено. Виждам ги веднъж годишно, по Коледа.
– Ясно. Преди време от Министерството, по ваше желание, са ви осигурили кола, реплика на старинно превозно средство.
– Да, форд тъндърбърд от 1957 г. Само че двигателят е електрически, естествено, двигателите с вътрешно горене са забранени.
– Е, няма как, такива са екологичните правила.
– Машинката ме радва много. А и бръмчи като древен автомобил, защото аудиосистемата имитира звуците на бензинов двигател.
– Чудесно. Значи ви е трудно да определите къде се корени тревогата ви?
– Аз…чувствам се някак нереално. Все едно животът, който водя, не е моят.
– О, и други пациенти се оплакват от същото. Просто в днешно време всичко е твърде предвидимо.
– Съжалявам, че ви изгубих времето. – Дан понечи да стане от стола си.
– Не, не, ни най-малко. Чакайте, господин Евънс. Искам да споделя нещо с вас.
Дан Евънс кимна и зачака.
– Мисля, че би било добре да смените жена си.
Дан се облещи.
– Че защо?
– От думите ви разбрах, че не сте особено привързан към нея, което разбира се не бива да ви кара да се чувствате виновен. Имам информация, че сте били добър съпруг. Но така е, в днешно време отчуждението е голям бич за обществото. Имам и друга информация, че тя, жена ви, също има нужда от промяна.
– Мислите, че проблемът е в жена ми?
– Мисля, че една евентуална промяна би освежила живота и на двама ви, така да се каже.
– Вие предполагате, че тя не ме обича?
– Не предполагам, знам го със сигурност. Тя е посещавала мой колега и е споделила с него редица неща.
Дан се напрегна. Чувстваше се предаден. Въздъхна.
– Разводът скъпо ли ще излезе?
– Министерството на щастието ще поеме разходите. Уверявам ви, че придобитото по време на брака имущество, ще бъде разделено справедливо.
– Ами ако не успея да си намеря нова жена?
– О, господин Евънс, вие май се подценявате. Поровите ли се малко повече в социалните мрежи, веднага ще ви огрее късметът. Можете и да пробвате по стария начин, нали разбирате, барове, ресторанти, концерти. Жени свободни има много. Междувременно, чрез чипа още по-стриктно ще следим психическото ви състояние, защото във времена на преход често се отключват депресии. Всички негативи ще бъдат туширани навреме.
– Ох, страх ме е от новостите.
– Кой не го е страх. Но Министерството и в частност аз сме готови да ви подпомагаме по всички възможни начини. Хайде, тръгвайте и, моля, разделете се подобаващо с жена си. Тя е подготвена, уверявам ви.
Дан стана, ръкува са с психиатъра и излезе. Бе объркан от противоречивите мисли, които се мотаеха в главата му.

***

Дан Евънс са качи във форда и подкара към къщи. Хладният вятър рошеше косите му и галеше с хладни милувки трескавото му чело. Пръстите му потропваха нервно по волана. По аналоговото радио звучеше песен на Елвис Пресли. Замечта се. Дори не усети как засече една кола. Изпищя клаксон, изскърцаха спирачки. После за зла беда засечената кола се удари в движещата се в най-дясното платно тойота. Дан отби веднага и излезе, чувстваше се виновен. Шофьорите на пострадалите автомобили обаче изобщо не му обърнаха внимание. Просто се ръкуваха и, след като размениха данни за застраховките си, потупвайки се приятелски по раменете, се разделиха. Безгрижни хора, чието настроение не можеше да се вгорчи от някакъв лек инцидент.
Жена му го чакаше на входната врата, усмихната.
– Събрах си багажа – обяви тя.
– Има ли къде да отидеш?
– Да, той ме чака.
– Защо не ми каза?
– Не исках да те нараня. Ще се справиш ли сам?
– Да.
– Беше ми хубаво с теб… донякъде.
Дан изкриви устни в престорена усмивка.
– И на мен. Бих желал да се чуваме от време на време. За да знам как си.
– Непременно, Дан, ще ти се обаждам – каза тя и се качи в асансьора.
Останал сам вкъщи, Дан изведнъж се почувства подтиснат. Изпи една бира, после още една. Поработи върху един стол, но работата му не спореше. После му звъннаха от Министерството на щастието, за да му кажат, че му трябва серотонин и незабавно трябва да отиде в най-близкия медицински пункт. Той се подчини, бе свикнал да спазва разпоредбите. А и за пръв път от много време насам наистина имаше нужда от помощ, защото изобщо не се чувстваше щастлив.
Случи се така, че чаровната медицинска сестра отново бе на смяна. Като видя кой е дошъл, тя веднага се усмихна широко и сякаш слънце огря мрачния кабинет.
Дан я поздрави и влезе в чакалнята. Не се наложи да чака дълго, тези пред него само си изпиха хапчетата и си тръгнаха.
- Заповядайте, господин Евънс – каза сестрата и го подкани с небрежен жест да влезе. Дан се настани срещу бюрото й. – Господин Евънс, получихме резултатите от прегледа при психиатъра. Много съжалявам, че се разделихте с жена си. Неприятна ситуация, изключително неприятна. Но това е за ваше добро, уверявам ви.
– Ама вие всичко знаете – отвърна троснато Дан.
– Такава ми е работата, задължена съм да следя изкъсо психическото ви състояние.
– И какво е то?
– Вие сам усещате, че нещата не са идеални. Което е нормално с оглед на случилото се. Проблемите са се отразили на химическия баланс на мозъка ви. Но сме ви приготвили допълнителни медикаменти, така че не се притеснявайте. Съветвам ви да не прекалявате с алкохола. Чипът ви засече лека злоупотреба.
– Не съм се напивал.
– Длъжна съм все пак да ви предупредя. Ето, това са хапчетата. – Дан ги изпи и стана да си ходи.
– Смяната ми свършва след десетина минути. Ако ме изчакате, можем да отидем заедно на кино, например. Или евентуално да вечеряме някъде?
Дан се вторачи стреснато в жената, който вероятно бе петнайсетина години по-млада от него. Трудно му бе да си представи, че тя проявява интерес към него. Все пак той имаше самочувствието на запазен мъж на средна възраст с приятна външност.
– Ако искате да хапнем някъде? – каза Дан и усети как се изчервява от вълнение.
Тя кимна и с тънка усмивка накара чаровната си трапчинка да се покаже.
Лесно успяха да си намерят маса в близкия италиански ресторант. Сравнително плахо подходиха към опознаването, но час по-късно вече разговаряха съвсем свободно, сякаш се познаваха от дълги години. Сестрата се казваше Сали Тодс и преди няколко месеца се бе разделила с приятеля си поради несходство в характерите. Бе решила да се захване с истинска работа, а не да разчита на помощта на Министерството на щастието. Твърдеше, че работата й помага да се отърси от самотата. Дан, вече впечатлен от външността й, оцени и непринудените й маниери и интелекта й. На излизане от ресторанта се престраши да й предложи да отидат на кино. Тя прие, но се оказа, че е свободна чак след седмица. Когато се прибра вкъщи, Дан дълго се чуди дали това отлагане е признак за сдържаност или тя просто не го взема много на сериозно. Преди лягане му се припи бира, но се отказа, заради препоръката на Сали.

***

На следващия ден Дан Евънс се събуди с леко главоболие. Хапна на две-на три, направи си упражненията и физическият дискомфорт бързо изчезна. Обаче му бе криво, че жена му си тръгна. Беше толкова силно свикнал с нейното присъствие, че сега в душата му зееше празнина. А на всичкото отгоре имаше чувството, че едва ли скоро нещо ще запълни тази празнина. Това му се стори странно, като се има предвид, че винаги си бе мислил, че не я обича много. Захвана се да довърши една маса, но работата не му спореше. Дори се поряза като последния некадърник. Докато си слагаше лепенка, му направи впечатление, че ръцете му треперят.
Разходката в парка не му помогна да се отърси от тежките мисли и напрежението. Подразни се от виковете на играещите деца, дрезгавата кашлица на полегналия на една от пейките старец и псувните на работниците, които изграждаха концертна трибуна. И преди му се бе случвало да е необяснимо нервен, но сега направо не се побираше в кожата си. На връщане едва не се сби с един забързан мъж, който по невнимание го бутна, докато пресичаха улицата.
Дан бе инструктиран, че в такива случаи трябва веднага да потърси помощ в най-близкия медицински пункт. Сали не беше на смяна и Дан още повече се вкисна. Сестрата изслуша внимателно оплакванията му, после порови в смартфона си и каза:
– Съжалявам за неприятностите. В момента подбираме правилните медикаменти, съобразно мнението на психиатъра и данните от чипа, но за да подействат е нужно време. Така че ще се наложи да потърпите. Не бива да прекаляваме с успокоителните. Приемате достатъчно.
– Е, щом трябва, ще търпя.
– Когато има промени в живота на човек…
– Да, знам – сряза я Дан и се отправи към изхода.
– Чакайте, господине, в този случай имате право на безплатна едноседмична почивка, осигурена от Министерството на щастието.
– Ще пропусна – изсъска през рамо Дан.
– Има свободни места за Сейшелските острови, Малта…
– Казах, ще пропусна.
През следващите дни състоянието му не се подобри. Мъчеха го и кошмари. На моменти му идеше да заблъска главата си в стената. Само бирата му помагаше до известна степен, но при първото прекаляване чипът го наклепа и после Дан дълго трябваше да се разправя с пристигналия медицински екип. Заплашиха го, че ще му спрат помощите и ще го изключат от програмата на Министерството на щастието. Дан се стресна. Съмняваше се, че би могъл да се оправя сам в живота, поне не и в състоянието, в което бе в момента.

***

Сали изглеждаше прекрасно в зелената си плисирана рокля, която подчертаваше тънката й талия. Носеше черни обувки, чиито ниски токове тракаха предизвикателно по плочките. Беше вързала косата си на опашка и може би заради това ведрото й лице излъчваше детинска невинност. Когато я поведе към киносалона, Дан се изкушаваше често да й хвърля погледи, но внимаваше да не прекалява. Стараеше да прикрива мъчещата го напоследък нервност, но в такава компания му бе трудно. А Сали пръскаше небрежно чар, привличайки погледите на другите мъже.
Филмът, избран от Сали, бе нещо средно между екшън и хорър. Дан го хареса, като се впечатли най-вече от момента, в който гаднярът отряза със сатър кутрето на заложницата. Сали мълча през цялото време, а Дан се чудеше дали да не й стисне ръката в някой от страшните моменти. В крайна сметка реши да не се държи като тийнейджър.
На излизане Дан се прокашля и каза:
– Приятно филмче.
– Радвам се, че ти хареса.
– Какво ще кажеш да пием по бира вкъщи.
Сали наклони главата си на една страна и примижа, явно по шеговит начин искаше да покаже, че не одобрява предложението.
– Дан, нали знаеш, че трябва да внимаваш с алкохола, когато ти нагласяваме лекарствените дози.
– Да, да, знам. Тогава кафе?
Сали се усмихна, хвана го под ръка и го повлече към форда.
– Как бих могла да откажа такова мило предложение!
Дан се изчерви, а Сали се изкиска и го потупа по рамото.
Дан бе привел дома си в изряден вид и Сали не пропусна да отбележи това. Пиха кафе, говориха си дълго за книги и филми, после си пуснаха стара рок музика от времето преди разпадането на Депеш Моуд. Мълчаха и слушаха, всеки потънал в мислите си. На Дан хем му бе приятно, че е в такава компания, хем бе напрегнат – чак му се схвана вратът.
Младата жена стана и му донесе бира от хладилника.
– Ето, пийни, от една бира нищо няма да ти стане.
Дан отвори кутийката и отпи жадно. А може би трябваше да си сипе в чаша? Сали не го упрекна за недобрите маниери.
После се наложи Сали да поработи на смартфона си заради някакъв спешен случай. Седнал вдървено на фотьойла си, Дан наблюдаваше съсредоточено танца на изящните й пръсти по екрана. Към десет часа Сали прибра телефона си, стана и отиде до прозореца. Скръсти ръце на гърдите си и се загледа в уличния трафик. А Дан се загледа в приятните извивки на тялото й. В този момент той осъзна какво трябва да направи на всяка цена, за да може да превъзмогне нетърпимото напрежение.
Дан се присегна към шкафа до вратата и от чекмеджето му тихичко извади чисто ново длето. Все още не бе го използвал в дърводелската си практика. Стана внимателно от креслото и запристъпва бавно по дебелия килим към Сали, която продължаваше да се взира навън. По трескавото чело на Дан изби пот. Съзнанието му забълва натрапчиви, ужасяващи мисли. Представяше си как сграбчва младата жена и забива длетото дълбоко в гърба й, после, докато още ечи писъкът й, се взира в изкривената й от болка физиономия и попива с наслада ужаса, горящ в облещените й очи. Лицето й вече не изглежда красиво, но това го възбужда. Задавените й стоновете са мехлем за ушите му. Тя е толкова шокирана, че дори не прави опит да се съпротивлява. Той я притиска силно към себе си и усеща треперенето. Краката й ритат спазматично, токчетата драскат по паркета с настойчивостта на побесняла котка. По дланта му се лее кръв. Чувства се божествено, както никога преди. Тогава извива рязко врата й и гадното изхрущяване слага край на всичко. Очите й моментално заприличват на стъклени топчета и се вперват изцъклени в нищото. Тялото й натежава в обятията му, стройните й крака се изпружват, разкрачвайки се леко.
Замаян от виденията, но не и разколебан, Дан замахна. Сали обаче се извърна светкавично и отскочи настрани. Дан се закова на място. Чувстваше се така, сякаш се е събудил от кошмар. Но не бе толкова неадекватен, че да не забележи, че Сали е насочила към гърдите му малък сребрист пистолет.
– Дан, нито крачка повече! Остани на място! – Дан сведе глава и учудено се взря в ръката си, държаща длетото. – А сега назад! Седни в креслото и хвърли това нещо! – Дан се подчини. – Искаше да ме убиеш, а? Мислех, че ме харесваш? – Устните й се изкривиха в подигравателна усмивка.
– Аз… съжалявам, Сали! Много съжалявам! Не знам какво става с мен, просто не съм на себе си.
– Казвам се Лара Кочински, агент Лара Кочински. – Дан я изгледа стреснато. – Сега ме слушай много внимателно без да ме прекъсваш. – Дан кимна. – Министерството на щастието дълги години се опитваше да те направи щастлив. Но ти си особен човек, Дан, и задачата ни се оказа много трудна. Медикаментите само притъпяваха садистичните ти импулси. Вероятно никога не си се чувствал истински щастлив, въпреки огромните усилия на Министерството. Този тип лечение не може да продължава вечно, силните дози ще разкапят организма ти. Ето защо започнахме да намаляваме постепенно дозите. През последната седмица си пил само витамини, Дан. Остави ме да довърша! Нали знаеш, че в момента на практика няма престъпност. Не можехме да си позволим да оставим такъв като теб да вилнее. Не че нямаше да те хванем още при първото престъпление. Знаеш ли колко такива като теб сме евтаназирали? Мълчи и слушай! Намерихме ти работа. Въпреки огромните усилия на Държавата, и в частност на Министерството на щастието, за повишаване на качеството на живот, има хора, които се опълчват срещу системата. Те са вредни и заслужават наказание. Дан, на теб се пада честта да отстраняваш тези неблагодарници. Така че след като преминеш обучение, ще те насочим към жертвите. Ще можеш да задоволяваш всичките си желания. Ще бъдеш истински щастлив.
– Благодаря – каза Дан и лицето му засия.
– Не благодари на мен, а на Министерството на щастието.
– Благодаря – повтори Дан.
– Е, чао, Дан. – Тя прибра пистолета и с бавна крачка се отправи към вратата.
– Сали?
– Лара, Лара Кочински.
– Лара?
– Да.
– А нашите отношения…дали…Сърдиш ли ми се много?
– Аз ще съм твоят агент за свръзка. Ще се виждаме често. Ако си опичаш акъла, може и да се получи нещо между нас. – Тя се извърна и смъкна ципа на роклята си. По гърба й имаше множество следи от удари с камшик.

АВТОР: СТЕФАН ГЕОРГИЕВ

неделя, 7 май 2017 г.

СИНЪТ НА КОВАЧА



Да си син на ковач въобще не е лесно.
Я го вижте какви яки предмишници има, дланта му стиска като клещи, а очите му цял ден събират искри. Само да те погледне и може да се изпуснеш, ако си направил нещо нередно. Гърбът му е широк като живо поле, по цял ден има мокра ивица от пот на дрехата, а отпред внушителната му гръд лъщи – без ни едно косъмче от вечната жежка мараня наоколо.
Възхищавах му се, въпреки че винаги ме е изпълвал с такъв страх да не сгреша и да не предизвикам гнева му, че предпочитах да не говоря и следях всеки негов жест, за да разпозная настроенията му. Сигурно затова израснах мълчалив и не много общителен. Когато го ядосвах, той посочваше мрачно към работилницата и аз знаех, че трябва да изкова меч, за да изкупя вината си. Така ме възпитаваше.
Бях още хлапе, когато вече се справях доста добре, макар че не чух нито веднъж да ме похвали или да изрази бащина гордост, че наследявам неговия занаят. Вместо това сумтеше недоволен и захвърляше изработеното от мен оръжие настрани. После се захващаше и сам изковаваше меч – бе възхитителен майстор, това никой не можеше да отрече. Остриетата, които оформяше, ме хипнотизираха с изяществото си. Мечтаех да съм като него. Надявах се, че един ден ще заслужа одобрението му. Та ние дишахме един и същ, изпълнен с мирис на метал, въздух, а в мен течеше негова кръв.
Доста време прекарвах с тежкия чук в ръка, облян в пот, а твърде често и в сълзи, заради несправедливите наказания. Не разбирах винаги за какво съм виновен. Но блъсках отново и отново с чука върху зачервеното желязо. Стараех се, надявах се, че един ден ще изкова меч, който той ще одобри и няма да захвърли грубо настрани.
Безброй плахи погледи съм отправял през малкото прозорче навън, където връстниците ми се гонеха и надаваха весела глъчка. Баща ми не ме пускаше да излизам, ако не се налага по работа, защото ми се подиграваха и ме наричаха “вещер”. Веднъж каза, че не иска повече неприятности, предишните стигали, и после замълча. Знаех, че майка ми е била някаква по-особена жена – докато ме закачаха, подмятаха, че била вещица – но той никога не говореше за това. Понякога мислех за нея, докато удрям с чука по метала, чудех се дали е можела наистина да прави магии. Не разбирах защо това е създавало проблеми. Поглеждах отново през прозорчето. Наблюдавах детството на другите, но рядко изживявах своето. Тогава дори не осъзнавах, че точно това ми се случва – пропусках го.
Мечове, мечове, мечове...
Заспивал съм както ги кова, можете ли да повярвате?
В сънищата ми, баща ми понякога дори се усмихваше – нещо, което никога не съм виждал да се случи наяве. Камо ли да се усмихне на мен. Виждах и неясен силует, който трябваше да е майка ми, но това, че не я помнех не ми позволяваше да я сънувам, без да е просто обвита в мъгли фигура.

Заякнах, после изведнъж се издължих и започнах да виждам теметата на останалите момчета, когато се разминаваме. Веднъж едно от най-неприятните хлапета, които ми се присмиваха, го направи отново, а после – ядосано, че не му обръщам внимание – ме блъсна в гръб. А аз вече наистина се чувствах различен – бях надраснал всички останали, не само на височина и сила. Но да знаете, понякога трябва да накараш другите да опитат пепеляка и да полежат в него, за да осъзнаят това. Бях умислен и вглъбен през повечето време, опитвах се да разбера устройството на света. Лутах се в собствените си лабиринти и търсех отговорите. Усещах в съзнанието си неясна промяна. Когато онзи заядливец ме блъсна, нещо отвътре ме накара да се извърна и да го поваля с един удар. Сякаш заявих, че никой друг, освен баща ми – стария ковач – няма право да бъде груб с мен. Че аз не просто съществувам, а останалите трябва да се съобразяват с този факт.

Изглежда пак грешах за това как е устроен светът.
Следващото, което се случи, бе, че отново ковях меч.
Бях наказан. Задето се бях защитил.
И бях публично унизен, за пореден път.

Блъсках в зачервеното оформящо се острие и то съскаше като адска змия, нашепваше думи от демоничния пъкъл, който всеки крие дълбоко в съзнанието си. Очите ми бяха сухи и сълзите вероятно се стичаха навътре, за да угасят вулкана, който заплашваше да изригне. Бях преживял миг на осъзнаване, бях видял истинската си сила и най-после изразих свободно себе си, само за да бъда върнат в безличното си унизително съществуване – и то, отново от баща си. Плясването на тежката му ръка зад врата този път сякаш отключи в мен бент, който е сдържал несправедливостите на всички наказания, безкрайните часове до наковалнята, изнурителния труд, който успя да кали волята и мускулите ми. Избухналият смях наоколо ме разкъса отвътре, но едновременно с това отприщи и още нещо. А никой не разбра. Силата, която се процеди през пукнатините на съзнанието ми, замъгли останалите мисли, натрупа скреж върху лавата и накара вулкана да затихне.
Аз усетих тази сила и я задържах в себе си.
Почувствах промяната.
Миг по-късно просто сведох глава и се запътих към ковачницата, докато останалите за пореден път ми се присмиваха...

Сега ръката ми се движи сама, ударите са изящни с точността, натрупана от годините. Металът се подчинява и аз го вая еднакво добре с чука и тежкия си, неотклонен поглед. Студът още ме владее, силата е в мен и сигурно ще ме изпълва винаги. Ако ме разсечете – в мен ще има само мрак.
Мрак и имена.
Имена, които танцуват в мрака и се вият сред искрите на живите въглени, в адския жупел на метала. Имена, изпълнили липсващото ми детството.
Старият ковач стои, свъсил вежди, и опитва да прогори с поглед тила ми, но той отдавна не е същият и го знае – стар е, още по-сърдит и озлобен от преди – а не иска да го признае. Властта му над мен вече не съществува. Кръвта, която бушува в тялото ми, е само моя. Хладната сила, изпълзяла от пукнатините на съзнанието ми, е отвяла желанието да търся одобрението му. Освободила ме е завинаги.
Без да се обръщам, знам как изглежда той в момента.
Знам как изглеждам и аз в гръб.
Широк съм като живо поле.
Як съм, колкото баща ми беше някога.
Кова мечове не по-зле от него.
Но правя и още нещо.
Нещо, което той не подозира.
Давам на мечовете имена.
Това беше единствената детска игра, която можех да си позволя. И никога не съм споделял с когото и да било, че правя това. Всеки меч, изкован от мен през годините, имаше свое собствено име, което му давах. Представях си боеца, който ще го носи, представях си битките, в които ще се вихри – моята малка детска игра от несъществуващото ми детство.
Сега вече знам, че с тези имена съм давал и съдба на мечовете, докато ги кова. Че това е магията, която съм наследил от майка ми – способността да въплътявам особена сила в мечовете, които изработвам. Да им давам история, която те ще се стремят да осъществят.
Да, всеки един меч си има име... а този няма да бъде захвърлен настрани.

Блъскам по метала, зачервеното оформящо се острие съска като адска змия и нашепва думи от пъкъла, които все по-ясно чувам.
Искрите хвърчат настрани, сълзите текат навътре в мен и замръзват на бодящи ледени висулки. Защото вече съм дал име на меча, който кова.

Отцеубиеца.

АВТОР: ЯВОР ЦАНЕВ

неделя, 30 април 2017 г.

ПОЖАРНИКАРЯ



Автор: Джо Хил
Издател: Ибис
Година: 2017
Брой стр: 704
Преводач: Коста Сивов
Цена: 19.90 лв (мека корица), 24.90 лв (твърда корица)

Знаете, бях обещал вече да пускам разказчета на блога, но изминаха 3 седмици без някой да ми изпрати и в тази насока реших извънредно да пусна ревю. А книгата, която ще ревюирам мисля, че си заслужава отвсякъде.

Романът е най-новото произведение на Джоузеф Хилстрьом Кинг, сина на Стивън Кинг, пишещ под псевдонима Джо Хил и смея да заявя, най-доброто, което съм чел от него досега. Кутия с форма на сърце и Рога несъмнено бяха готини, добри книги, ала "Пожарникаря" определено е нещо по-хубаво и доказателство, че Джо Хил става все по-добър с всяка следваща книга.

Накратко за сюжета - появил се е чудовищен вирус, наричан разговорно "драконовата люспа". Заразените биват покрити с нещо като красиви татуси, ала рано или късно се самовъзпламеняват и умират. В света е лудница, антиутопия и чудо. Никой не знае откъде се е появил вирусът - ИДИЛ, Русия, нещо друго. Няма лек, никой не е имунизиран.

Главните герои са медицинската сестра Харпър и Джон Рукууд, наричан Пожарникаря - научил се да контролира огъня в себе си и да живее с него, овладявайки тайната му. Животът, призванието на двамата е да помагат на хората и да се опитат да спасят колкото се може повече - както и от крематорните отряди (шайка изроди, отстрелващи заразените), така и от други опасности.

Много ми хареса, че Джо Хил започва сериозно да се доближава до стила на татко си, споменати са много неща, свързани с книги на Кинг-старши, както и неща, които харесва и употребява и той. Включително и неща, които хейти. Героите са ярки, живи, читателят се чувства съпричастен с тях - злодеите също не са за изтърване. Няколко цитата от книжката, за да добиете горе-долу представа:

Смъртта е несправедлива за книжните наркомани.

Снаха й бе ужасна личност - тя харесваше да бъде майка, защото това й осигуряваше дете и съпруг, които да тормози.

Най-лошото, което видях от Харолд бе как сере и използва страниците на една книга от библиотеката за тоалетна хартия. Оказа се, че книгата е "Сърцето е самотен ловец", единственият ни екземпляр. Ако знаех какво смята да прави с него, щях да му дам "Атлас изправи рамене".

Животът й беше показал, че е много трудно да предложиш на един мъж обич и доброта, без да го оставиш с впечатлението, че също така му предлагаш секс.


Научната обосновка на заразата, начинът на предаване, физиологичните реакции, всичко свързано с това - Джо Хил се е подковал сериозно, чел е и е използвал източници - без да става досаден и назидателен, създава усещане за достоверност. Постапокалиптичната картина, хората, озверели от злоба, глад и лишения, превръщащи се в изроди, задъханите екшън-сцени... Ще останете доволни. Книгата е солидна, 700 стр, но се чете бързо и като се замисля, не знам просто откъде би могло да се реже, за да се направи по-компактна. От това романът само би загубил.

Ще успеят ли да спасят света, или поне себе си? Ще достигнат ли обетованата земя? Ще научите, след като прочетете "Пожарникаря".

петък, 7 април 2017 г.

ПЕСЕНТА НА НОЩТА



Дойде колкото можеше по-бързо. Когато влезе в селото, конят му се беше запенил, а краката му трепереха от умора. Ловецът скочи от седлото и хвърли юздите на притичалото циганче. Огледа се – площадът бе малък и прашен. Вляво от него се отвори врата – присви очи и огледа излезлите от кръчмата. Табелата й на верига, носеща името „При козодоя”, изскърца. Тръгна към тримата старци, които го приближаваха. Ръката му се отпусна небрежно над левия хълбок, където висеше оръжието му. Видя как старците трепнаха – движението му бе недвусмислено, заплашително.
- Ние те извикахме, ловецо! – излезе единия напред.
Той не му отвърна. Приближи се и изпитателно огледа опърпаното му облекло.
- Ние сме бедно село в беден край... – смутолеви другия – нямаме много. Аз съм старейшината и ...
- Как ще платите? – рязко го прекъсна ловеца.
- Ами... – старецът пристъпи нервно от десния на левия крак.
Той се обърна и тръгна към коня си.
- Хей, чакай, чакай....
Ботушите му потъваха в праха на площада почти безшумно.
- Събрахме парите!
Закова на място и се обърна. Бавно се върна при тях.
- Погрижете се за коня ми. Сега ще ям, а след вечеря ще ми разкажете какъв е проблема.
- Добре, добре. Заповядай! – тримата започнаха да му се кланят и да му сочат вратата на „При козодоя”.
Ловецът влезе. Помещението бе голо – само две маси, голяма незапалена камина и тезгях, зад който стоеше плешив мъж, тежащ колкото коня, с който дойде. Фанърд се протегна и седна на най-отдалечения стол с лице към вратата. От дясната му страна остана тезгяха с кръчмаря.
- Месо и вино! – изръмжа ясно и силно към разтреперания мъж.
Бръкна в джоба на ризата си и извади три цигари, които бе свил по-рано през деня. Нареди ги на масата, после щракна запалка и запали едната. След малко пред него се озова голяма глинена чиния с димящо парче месо, както и кана вино с една пръстена чаша. Фанърд не докосна чашата. Надигна направо каната. Пи дълго. Виното беше гадно, но след дългия път му се струваше като еликсир. След последната глътка плю шумно на пода и се нахвърли на месото. Приключи с яденето, точно когато вратата на кръчмата се отвори и вътре влязоха тримата старци, които го посрещнаха. Нямаше ли други хора тук, помисли си ловеца. От друга страна, колкото по-бързо се захване с работата, толкова по-рано щеше да приключи.
- Какъв е проблемът? – попита ги, палейки втората от трите цигари. Не ги покани да седнат при него.
- Ами... Не знаем. Имаме малка църква на края на селото, където започват гробищата....
- Чудесно! Да не искате да ви бия камбаната! – заяде се Фанърд, който бе атеист.
- Ами, не...То... Проблема е, че ...
- Ако до десет секунди не ми кажете какво искате от мен, яхам Вихър и си отивам.
Фанърд стана от стола и хвърли цигарата на пода. Смачка я с ток и се запъти към вратата.
- Някой яде труповете!
Ловецът се обърна към кръчмаря. Явно имаше по-големи топки, отколкото очакваше. Старците бяха смутени.
- Яде труповете?
- Да – намеси се старейшината. – Напоследък имаме висока смъртност. Лоши условия... Хората умират. Оставяме ги в църквата, където попа ги опява, а на следващия ден ги погребваме. Но през нощта някой яде от тях.
- Защо седят по цяла нощ? Смрад ли създавате?
- Ами не можем толкова бързо да копаем. Нямаме гробокопачи.
- Явно сте закъсали повече, отколкото изглежда.
- Ами не ни е лесно.
- Заведете ме в църквата!
Кръчмаря излезе иззад тезгяха и се поклони едва-едва. Фанърд си даде сметка, че не е от неуважение, а защото шкембето му бе твърде голямо, за да бъде сгънато.
Когато стъпиха на селския площад, луната бе вече изгряла. Сенките на ниските едноетажни къщи се криеха сред дърветата. Ако не беше кучешкият лай, човек можеше да мине през селото без да разбере. Фанърд се оглеждаше, а лявата му ръка отново бе отпусната над хълбока му, където висеше пистолетния арбалет. Скоро крачките на дебелия кръчмар се насочиха към една тясна улица, от чиито две страни имаше тесни дворове и каменни къщи. След стотина разкрача ловецът видя църквата, чиято камбанария се издигаше над околните дървета и се открояваше на фона черното небе. Водачът му спря пред вратата и се обърна:
- Аз съм до тук. Не ми се влиза вътре по тъмно.
Усмивката на Фанърд остана скрита в тъмнината. Отвори тежката букова врата и чу как стъпките оттекват в стените. Горяха свещи.
- Има ли някой?
Направи още две крачки. Видя маса, на която бе сложен ковчег. Приближи се и надникна. Усети лека миризма на разложение. Очите му се плъзнаха по тялото на сбръчкана старица. Лежеше със скръстени ръце, а върху тях бяха положени цветя. Отдавна не бе виждал толкова цветя в Отровените земи. Не забеляза следи от ухапвания по откритите части на тялото. Повъртя се малко вътре, но освен прашасала дамаджана с вино, друго не привлече вниманието му. Излезе от църквата и за негова изненада кръчмаря стоеше отпред.
- Мислех, че си духнал отдавна.
- Не съм. Чакам те.
- Донеси ми едно одеяло. Тази нощ ще спя тук.
Кръчмаря се ококори. После тръгна обратно към селото.
Фанърд влезе, колкото да вземе дамаджаната, седна на прага, сви си цигара и отпи от виното, което се оказа много по-добро от онова, което му сервираха в кръчмата. Имаше тежък мирис на подправки и леко тръпчив вкус. Тежко вино. Като за гробище.
След половин час Дебелия се върна и му подаде вързоп.
- Ами .. лека нощ! – смутолеви и си тръгна
- Моята ще е лека – засмя се Фанърд. Допуши цигарата и влезе в църквата.
Огледа се и избра да се настани в ъгъла до врата, откъдето се виждаше ковчега. Хвърли одеялото на земята и отиде да запали още свещи. Трябваше да има по-добра видимост. Още повече, че виното наистина бе тежко. След като прецени, че е готов седна на постелята. Сложи пистолет-арбалета до себе си, за да е в готовност. Опря тънкия си меч, който наричаше просто Острие на стената от дясната си страна. Отпи от виното и се облегна. Притвори очи, но зорко следеше масата с ковчега. Минаха няколко минути, после час. Два. Клепките му натежаха и той затвори очи. Ослушваше се. Чу мишки на тавана. После навън се обади бухал.
Внезапно изпука съчка. Резкия звук го накара да погледне изпод притворените клепки. Видя как вратата се отваря и се промъква тъмна сянка. Чуваше се тихо шушукане, сякаш сянката си говореше сама. После се приближи безшумно до ковчега. Ловеца се надигна стиснал в ръка Острие. Дребната сянка пъргаво скочи в ковчега и възседна трупа. Наведе се и се чу хрущене. Когато се изправи Фанърд видя да виси от устата ѝ месо и да се стича кръв. Той извика и се хвърли напред, замахвайки с меча. Очакваше всичко, но не и домовик – трупоядец. Не беше се сблъсквал до сега с такъв. Домовикът усети движението зад себе си и се наведе напред, избягвайки косия удар. После се хвърли към противоположната страна на ковчега. Стъпи на земята и погледна Фанърд. Озъби се. От устата му капеше кръв. Очите му горяха в червено. Цялото му тяло, което беше високо на половина на ръста на нормално сложен човек, бе покрито с дълги косми, слабо и приведено напред. Пръстите му бяха криви и завършваха със заострени и извити нокти, а ушите стърчаха отстрани на главата като на прилеп. Фанърд се хвърли в невероятен скок над ковчега с тялото, но домовика бе изключително пъргав. Шмугна се под масата и изчезна през вратата. Ловецът изпсува. Избърса чело и погледна трупа. Цялото лице на възрастната жена бе отхапано. Под кървавата маса се беелеха кости.
- Мамка му!
Залости вратата на църквата и легна в постелята си. Утре щеше да го хване.

Събуди го драскане. Всяка една жила в тялото му се изопна от напрежение. Скочи за секунда, държейки в лявата си ръка арбалета, а в дясната Острието. Вратата се отвори. Фанърд се хвърли напред и опря жадната стомана на гърлото на влезлия.
Момичето, което бе притиснал на входа на църквата извика уплашено.
- Коя си ти?
- Аз.. аз.... аз...идвам при баба....
Фанърд се усмихна. Днес явно щяха да погребват старицата. После се сети за домовика-трупояд.
- Мисля, че е по-добре да затворя капака на ковчега.
- Защо? Какво е станало?
Ловецът пусна момичето и му заповяда да не мърда от врата. После отиде и закова капака на ковчега. Разказа ѝ за нощта и срещата с изчадието. Когато приключи и се обърна видя, че момичето се е свлякло и захлупило лице. „Милата ми баба, милата ми баба”, нареждаше то и плачеше. Фанърд се смути. Не знаеше какво да каже или направи. Знаеше само как да върти меч и да стреля. Приближи се до нея и тромаво сложи ръка на рамото ѝ. Изненада се, когато тя стана и се сгуши в него. Тялото ѝ се тресеше от хрипове. Погали косата ѝ и я изведе от църквата. За негово облекчение видя да се задава попа и старейшината. Остави ги да се оправят с опечалената и се върна в кръчмата. Закуси и отиде да види дали циганчето се погрижило добре за коня му. Остана доволен и хвърли медна пара на момчето. После се запъти към гробищата. Видя събралите се хора – около двадесетина човека. Попът четеше от малка разпокъсана книга напевно. Момичето, което срещна по-рано бе там. Опряно на ръката на старейшината гледаше към черната зейнала яма. Фанърд постоя, докато видя как присъстващите един по един взимат шепа пръст и хвърлят в дупката върху ковчега. Хората се отдалечиха, когато той се наведе и хвърли буца пръст. Каквато е да беше старица, каквато и да беше религията, никой не заслужаваше да бъде изяден след смъртта си. Тръгна да се разхожда из полето на мъртвите. Чуваха се успокояващи песни на пойни птици, жужене на насекоми, далечни удари на брадва. Ловецът седна под едно дърво и отпи от меха с вода, който бе взел от кръчмата. Допадна му спокойствието около него. Един скакалец скочи на коляното му. После избяга. Фанърд каза:
- Защо ме следиш?
Иззад близкото дърво се показа момичето, което оплакваше баба си.
- Не те следя. Наблюдавам те. Нали ти трябва да се справиш с домовика-трупояд!
- Ще се справя.
- Снощи не можа.
- Но тази вечер ще го убия.
Момичето седна до него. Беше облечена с дълга, широка рокля от черен плат, с висока яка и ръкави до средата на ръката. Фанърд я погледна. Слънцето подпалваше ситните лунички по лицето ѝ, а очите ѝ тъжно-синьо сияеха в мъката си. Момичето неуверено запя. В началото тихо, но постепенно изви глас, който се разнесе в околността. Фанърд слушаше като омагьосан. Толкова тъжна песен, а сякаш дава живец и упование, а извивките на гласа – наслада за сетивата.
Когато след няколко минути последните думи излетяха към планините, Фанърд попита:
- Какво беше това?
- Песен. За баба ми. Тя ме научи!
- Не съм чувал такава песен до сега...
- От далеч е. От юг. Там, където е родена баба ми, където хората са имали всичко в далечни времена – свобода, животни, плодородна земя, където равнината е срещала планината, където реките са извирали от скалите, където щастието и любовта са царували. – момичето замълча за миг – Поне, докато не дошли черните, брадати главорези, които поробили земята и семейството на баба не избягало.
Мълчаха всеки с мислите си.
- На колко си? – попита я Фанърд.
- Има ли значение. Светът умира и за млади, и за стари.
- Но ти си жива.
- Толкова мъртви хора се разхождат като живи, че ми се иска да видя как е от другата страна.
Ловецът замълча. Момичето се обърна към него:
- Искаш ли да ти помогна за домовика?
- Ти? На мен да помогнеш? – не можа да скрие почудата си Фанърд.
- Да! По нашите земи са познати тези духове. А и аз от баба знам как може да го прилъжем.
- Хм. – Фанърд не бе сигурен, че трябва да включва крехкото девойче в лова си. Не, че имаше план. Смяташе пак да се скрие в църквата и да чака в засада да се появи съществото.
- Какво знаеш за тях?
- Домовикът е домашен дух. Обикновено е покровител на семейството, на дома, на бащиното огнище. Хората, в чиято къща е, му оставят храна всяка вечер, за да е сит и да не пакости.
Фанърд се усмихна.
- Искаш да кажеш, че този е гладен?
- О, да, много е гладен! Затова е станал и трупояд.
- Ще го примамя тогава с храна и ще го убия!
- Не – тръсна глава момичето - ще го примамим двамата. Не смяташ ли, че искам и аз да отмъстя за това, което стори на баба ми.
Ловецът се замисли и кимна.
- Добре. Ще участваш, но ще стоиш зад мен през цялото време. Не искам да те нарани!
- Все едно ти пука ти за мен... – тя избяга между дървета. Отдалеч се чу как вика: - Казвам се Айли. Така и не ме попита.
Фанърд остана сам в жаркия следобед.

Слънцето докосна хоризонта с крайчето си, когато ловецът вече крачеше към църквата. В раницата си носеше голямо парче печено телешко, което смяташе да ползва за примамка. Бе заменил малкия пистолетен арбалет с голям арбалет, който имаше мощност да убие бивол от 100 метра. Влезе в църквата, посла одеялото си до врата, после закрепи една греда, върза я с въже, така че като го дръпне, тя да падне и да залости вратата. Планираше един да излезе жив от църквата. После остави месото на масата, приготви арбалета и седна. Рано беше, но искаше да е готов. Слънцето залезе и гъст мрак плъзна из ъглите на помещението. Фанърд се отпусна. Усещаше миризмата на печеното месо. Нямаше начин домовика да не дойде. Тогава чу шум. Клекна готов да скочи, държейки въжето в ръка. Вратата изскърца и се отвори. Слаба фигура се вмъкна:
- Аз съм – чу се женски глас. Фанърд изруга на ум.
- Какво правиш тук?
- Нали се разбрахме заедно да убием трупояда! – макар думите да бяха изречени шепнешком, ловеца чу яда в нотките им.
Момичето мина покрай него и остави на масата голяма паница.
- Месо! Домовиците повече обичат мляко – прясно издоено!
- Не знаех – каза Фанърд
- Как ще знаеш като не искаше и да ме попиташ – заяде се Айли.
После се обърна и седна в постелята му. Фанърд се настани до нея. Раменете им се докосваха. Звуците на нощта се настаниха в тишината, настанала между тях. Чакаха. Времето бе на тяхна страна. Два самотни силуета в скелета на символа на старата вяра. Айли се напрегна. В следващия миг и Фанърд чу шум като от влачене. Малката изкривена фигурка влезе предпазливо. Огледа се и подуши въздуха. Храната на масата привлече вниманието ѝ. Домовикът се хвърли към млякото и лакомо започна да лочи. Фанърд дръпна въжето – вратата се затвори и гредата падна, залоствайки вратата. Съществото нададе вой и се хвърли към мъжа. Беше адски бързо, а острите нокти разрязаха ръката на ловеца, който едва успяваше да отразява ударите. Айли вдигна тежкия арбалет, изчака подходящия момент и дръпна спусъка. Чу се звън на тетива, вой и трясък. Две тела паднаха.
- Мамка му! Защо стреляш по мен?
Айли се приближи и видя Фанърд и падналия под него домовик. Стрелата стърчеше от дланта на ловеца, пронизала през гърдите и злобното същество.
- С една стрела два заека! – усмихна се момичето – Отивам за помощ!
Излезе да доведе знахаря и старейшините. Радваше се. Фанърд нямаше да ѝ се сърди дълго, а можеше и да се съгласи да я вземе със себе си. Айли искаше да стане ловец. Вече нямаше какво да я задържа в забутаното село, а странникът беше най-добрия билет да промени живота си. На излизане Айли пееше за далечната прародина на свободните хора.

АВТОР: ВАЛЕНТИН ПОПОВ


неделя, 2 април 2017 г.

АПРИЛСКА ПРОМОЦИЯ



Промоция в рамките на този месец :) Ако имате интерес и искате да поръчате 2 от 5-те книги на снимката, или пък всичките, пишете ми във фейсбук, или на имейл scarecrow@abv.bg. Над 100 разказа, разположени на близо 1300 стр, събрали в себе си едни от най-добрите образци на съвременната българска жанрова проза. Ако обичате да четете ужаси, фентъзи, фантастика - тези книги са само за вас.

П.С. За провинцията - пращам по Еконт с наложен платеж, за София - може да се видим и да ви ги връча лично.

понеделник, 27 март 2017 г.

НАЙ-ВЕЛИКИЯТ ЗООПАРК В СВЕТА



На майка ми.
И на Нийл Геймън.


Я гледай ти. Да не ми е името Фьодор Джуджето, ако това не е дете. Ела насам хлапенце, не се бой. Старият Фьодор може да има брадавици по лицето и носът му да е като на чапла, а зъбите големи като тесли, но той определено не яде деца. Не-не-не, в никакъв случай, макар да имам братовчеди, които не се свенят да го правят.
Загуби се май ти, а? Къде са мама и татко? Вкъщи? Бре, много си смел да идваш тук самичък. Откъде толкова храброст в едно момче на 7-8 години? Ааа, наесен правиш 9, извинявай. Голям мъж си вече ти, направо си надмина опашчицата. Е чакай де, върни се тук! Какво се фръцна? Много обидчив се извъди.
В днешно време не е хубаво деца да скиторят самички насам-натам. Преди стотина години, когато бях хлапе като теб, че и по-малко, беше другояче. Бродех из родните планини, завирах се в пещерите, катерех се по овошките, ходех до реката да плувам и ловя риба. Ала тогава времената бяха спокойни, не като сега. Нароиха се много лоши хора... и не само.
Я кажи, ти как ни откри? Как стигна дотук? Каква карта и какво описание? Да видя тоя стар лист от тетрадка, дето си открил на тавана ви! Излизаш от къщата и тръгваш по пътечката надолу, към акациевата гора, прекосяваш я и продължаваш през поляната с глухарчетата и маковете. Пресичаш изоставената жп-линия, заобикаляш голия хълм и навлизаш в мочура. Тц-тц-тц, чак са нарисувани камъните, по които да стъпваш, за да не потънеш в блатото! После си до стария полусрутен мост, обвит в бръшлян, и хвърляш три камъка – един да прехвърли моста, един да се удари в гранитното му туловище и един да изсвисти в мрака под него, за да прогониш трола, който се крие отдолу. Навлизаш в тъмното, намираш опипом решетката и бръкваш, за да стиснеш ключа, с който е заключена отвътре. Влизаш и чак сега си светваш – със свещ, а не с фенерче, и я палиш с кибрит, а не със запалка. И след няколко минути спокоен ход в бетонния тунел се озоваваш на светло – пред портите на Дайър Хаг, най-великия зоопарк в света.
Бас държа, че ей сега ще разбера кой е чертал тая карта. Имаш ли по-голям брат, сестра? Не? А някой шантав чичо или вуйчо, дето цялата рода се мръщи, като го види по семейни събирания? Може би особена леля, която гледа на карти, вари странни чайове и носи куп дрънкулки? Пак не? Хм.
Абе, аз съм много завеян дъртак. Твоят баща се казва Томас, нали? Познах! Едни очила да ти сложа и си същия! Помня баща ти, естествено, той дойде тук преди тридесетина години, когато беше горе-долу на твоята възраст. Как мога да забравя едно хлапе, което изстрелва по пет думи в секунда и устата му не спира да мели. Ти не си като него, мълчалив си, затворен. Сигурно си се метнал на дядо си, а? Той е начертал картата и направил описанието! Отначало помислих, че е баща ти, но точно този тип тетрадки, тази хартия се произвеждаха преди половин век и отгоре.
Главата си залагам, че туй ще да е бил малкият Мики. Мдааа, като те гледам как пребледня, той е дядо ти. Дребно като мишле, набито и широко в раменете селянче, чиито уши са така големи в долната си част, че почти опират раменете му. Техните сигурно бая са ги дърпали. Същия непреклонен поглед и същата инатчийски стисната уста като твоята – така стисната, сякаш челюстите му са занитени за главата. Помня го... Старият Фьодор помни всички деца.
Така и така си дошъл, да взема да те пусна и разведа из зоопарка? Огромен е и едва ли ще ни стигне времето да ти покажа всичко, но може и да успеем в рамките на деня, днес е неделя и ти си единственият посетител. Аз по принцип в неделя почивам и не приемаме гости, но днес по изключение съм тук. Знаеш как е – налага се отвреме-навреме трева да се окоси, листа да се съберат, затлачени фонтани да се отпушат, да варосам някоя ограда или дърво... Хайде влизай, майната им на задълженията, работа ще има и след нас. Трябва първо обаче да си платиш таксата. Искам да обърнеш всичките си джобове в дланите ми. Давай! Какво имаме тук? Няколко дребни монети, три бонбона, малко печен слънчоглед. А джоба на ризата? Стъклено топче и две зарчета. Ами, каквото-такова. Не, чакай, ще задържа и картата ти. Какво? Нали я извади от задния си джоб? Каквото е по джобовете ти, всичко отива такса за Фьодор, да не си я държал там. Татко ти я беше скрил в пазвата, а дядо ти в лявата си обувка – всичко виждам, но там нямам право да бъркам. Ще си начертаеш нова по памет, като се прибереш. Ако не – ми децата ти значи няма как да стигнат тук и туйто. И второто. Да ти видя нослето. Боц! Хе-хе-хе, така прави Фьодор! Бодва всеки любопитко в малкия нос с нокътя си да го маркира, защото имаш право да посетиш Дайър Хаг само веднъж в живота. Капка кръв, две, на третата спира, ала белегът остава завинаги. От какво мислиш са белезите по носовете на бащата ти и дядо ти? Аууу, нещо ти се навлажниха очичките и долната ти устна затрепери като магарешка бърна. Хич недей да ми цивриш, нали беше голям мъж. Ако знаеш някои деца от какво са се лишавали, само и само да влязат тук и зърнат най-удивителните създания на земята...
Хайде, следвай ме. Знаеш ли какво отличава Дайър Хаг от останалите зоопаркове? Животните, които са тук, не се срещат никъде другаде, с много малки изключения. На нас обикновени животни, които можеш да видиш извън това място, не ни трябват.
Ето ни пред първия експонат – африканския черен носорог. Тъкмо го обявиха официално за изчезнал – на практика, служители на Дайър Хаг упоиха и докараха тук последния екземпляр на планетата, точно преди да го отстреля бракониер. Какво се случи с бракониера ли? Не ти трябва да знаеш.
Точно до него е берберският лъв. Виж колко е голям! Забележи грамадната му черна грива как се спуска чак до слабините. Последно на свобода е забелязан преди десетилетия, но отделни индивиди все още се срещат тук-там из циркове, зоопаркове... За всеки случай и в Дайър Хаг.
А сега, внимание! Това, скъпо момче, не е нито лисица, нито някакъв рядък вид чакал. Това е тилацин, двуутробен бозайник, наричан още тасманийски вълк. Последният екземпляр умира преди 80 години в зоопарка в Хобарт. Оттогава насам периодично се появяват твърдения, че е забелязван в Австралия и Тасмания, ала... Къде хукна? Не са ти интересни животните в тази секция ли? Жалко, тъкмо стигнахме до квагата... Ааа, уплаши ли се? Мда, така въздейства ирландският лос винаги, щом го зърнеш за пръв път. Чудовищно огромен е, рогата му от единия до другия край са цели три метра.
Да преминем на птиците. Ето го и може би най-известният представител на това семейство – додо! Знаеш ли защо често го използват като символ на изчезналите видове? Додо е един от най-ранните примери за животно, изтребено поради човешки действия. В следващата клетка е птицата моа. Височко си е това щраусоподобно. Моят личен фаворит сред пернатите обаче се намира до нея. Аргентавис, най-голямата летяща птица, живяла някога, с размах на крилете над 7 метра. Изглежда достатъчно голям, за да те грабне и отнесе в гнездото си, където да те разкъса и изяде, нали? А после да те повърне и нахрани малките си. Хе-хе-хе, забавно ми е, като се плашиш.
Откога съществува Дайър Хаг ли? Да си призная, и аз не знам, толкова отдавна ще да е. Как се сдобиваме с животните не ти влиза в работата. Виж, как успяваме да ги поддържаме живи толкова дълго време, ще ти кажа – със специална диета и специални медикаменти, хи-хи-хи. Ти май нещо се разсея и разприказва, а? Подмина клетките на мамута, пещерната мечка и саблезъбия хей така, сякаш са овцете в кошарите на дядо ти! Я прояви малко уважение! Тъкмо стигнахме мегатерия, гигантския земен ленивец. Един от най-големите бозайници, живял изобщо някога, дълъг шест метра и достигащ четири тона: сиреч, с размерите на слон. И на него се мусиш, много капризно хлапе се извъни. Я да видим ще капризничиш ли така и при следващия експонат.
Ахаха, така си и знаех, сигурен бях! Само се пулиш с отворена уста, гледай някоя муха да не влезе вътре! Ох, чакай... Голяма е веселба с теб. Какво? След като имаме толкова много изчезнали неотдавна видове и праисторически животни, защо да нямаме и тиранозавър? Напълно логично е. Хайде, полюбувай му се още малко, че след него влизаме в друга зона на зоопарка. С тирекса свършва първи кръг на Дайър Хаг – „Изчезнали” и започва втори – „Криптиди”.
Не вярваше, че съществуват, нали. Ала тайничко се надяваше, мечтаеше да е истина. Нима вече почна да губиш вярата си в приказното, фантастичното, страшното? Толкова отрано? Е, това е една от функциите на Дайър Хаг. Да връща мечтите.
Кажи здравей на Йети! Сигурно най-известното сред създанията, за които няма и досега стопроцентово доказателство, че съществуват. Хелоу, косматко! Не се бой, растителнояден е, и въобще не е агресивен. Ето, дай му този корен. Притеснява се, отиде да си го изяде в пещерата, а и там е по-хладно, свикнал е на студ в родните Хималаи... Да продължим.
Навлизаме във водния сектор. Ето тук, в това езерце спи последният крал на Шотландия. Ала истинският, а не оня угандски диктатор от едноименния филм. Нямаш си и идея какъв зор беше да го извадим от родното му място и да го домъкнем тук – Лох Нес е много голям воден басейн, тъмен, дълбок, студен, с мътни води... Но, в крайна сметка, успяхме, както винаги. Метни няколко камъка във водата да се покаже. Не иска. Нищо, на връщане ще опитаме пак, пък ако не стане – нали си виждал на картинка плезиозавър.
Харесва ли ти тази джунгла? Взри се внимателно. Видя ли го? До ония храсти, между дърветата. Постарахме се да направим място, което да е точно копие на родните му блата в Конго. Този, който спира реката го заслужава, тъй мисля аз. А сега, искам да бъдеш много предпазлив и да изпълняваш точно указанията ми.
Виждаш ли тези две клетки, дето са една до друга? Искам да си на поне ръка разстояние от всяка. Не се приближавай прекалено и не прави глупостта да хващаш пречките! И най-вече – не поглеждай създанията в тях в очите. Човекът-Молец и Дяволът от Джърси са много гадни, злобни и отмъстителни създания. Могат от клоните, на които клечат да долетят до теб и да те сграбчат през решетката за косите преди да мигнеш. Дяволът от Джърси е грубо и глуповато създание, просто и кръвожадно, но Молеца е безшумен, може да те хипнотизира с червените си очи и притежава способността да проклина хора, които е докоснал и места, на които е бил. Изби сума ти служители на зоопарка, докато го заловим, а останалите които го хванаха се споминаха всичките до месец: кой се самоуби, кой се разболя, кой го сполетя злополука... А гората, в която го пленихме, сега представлява пустош – равна пръст, изпечена от слънцето, където не расте нищо.
Така, Андски вълк видя, Звяра от Жеводан също, Чупакабра, Дингонек, Монголски червей, май-май поприключихме тук. А, за финал, ето ти го и човекоядното дърво, Я-Те-Вео. Спокойно, пипалата на тоя мадагаскарски приятел няма да те достигнат, сложили сме го на достатъчно разстояние от посетителите. Вярно, разбрахме колко му е голям обсега по трудния начин... С Я-Те-Вео приключва втори кръг и започва третия, последен, най-вътрешния.
„Приказни”.
След създанията, за които се знае със сигурност, че ги е имало и съществата, за които не е ясно дали ги има или не, най-накрая идват и животните, в които дори изобщо да вярва някой, неминуемо става за смях. Ала децата, посетили Дайър Хаг, знаят истината. Огледай се сред връстниците си, обърни внимание и на другите възрастни, като пораснеш – взри се в носовете им, търси моя белег. После виж очите им, замечтания поглед, зареян уж някъде отвъд, а всъщност насочен към зоопарка. Ако е момче, нека ти стане приятел, ако е момиче, вземи я за жена. Мечтите трябва да бъдат споделяни – с някой като теб.
Тъй, стига съм дрънкал. Ето го и първият експонат. Да, и ти се залепи за решетката със същото глупашко изражение на лицето. Аз лично се чудя какво толкова му харесвате. Вярно, голям красавец е, не споря, ама... Това символизирал, онова, незнамсикакво. От мен да знаеш – тоя кон девойки не могат да го укротят и омаят, а рога му не притежава никакви магически свойства. Естествено, ако не намираш за вълшебна склонността на притежателя му да го забива във всичко живо, докато рога не придобие прекрасния си коралов оттенък.
Виж, благородника до него вече ми е по вкуса. Осем пъти по-голям от обикновен лъв, грифонът е горд и царствен, красящ толкова много гербове. Много силен, кръвожаден и отмъстителен, ала справедлив – неслучайно в гръцката митология колесницата на Немезида, богинята на възмездието, е теглена от двойка грифони.
В клетката до него е далечния му братовчед – мантикора. Не е така едър, но компенсира със скорпионовата си опашка. Защо отмина така бързо? Май не ти хареса лицето му, хе-хе-хе...
Тъй. Денят вече е към края си, а с него и обиколката ти в зоопарка. Видя харпии, кентаври, русалки, феи, сатир, цербер, хипогриф и какво ли не още. Време е за последния екземпляр, перлата на Дайър Хаг. Най-известното, най-красивото, най-силното същество, присъстващо в митологията и вярванията на почти всички народи. Затаи дъх.
Ето го.
Да, момчето ми, съвсем истински е. Това е най-най-първото животно в зоопарка, може би е тук от хилядолетия. Ако ти е направило впечатление, Дайър Хаг е строен във формата на разширяваща се спирала: започнат е от тази клетка и с течение на времето се разраства. Сега сме в самото сърце на съоръжението. Откъде сме го намерили ли? Както може да забележиш от дългите му сомови мустаци, той е от страната, дала за пръв път много на световната цивилизация – Китай. Оттам е нашият яркочервен мустакатко. Защо дишал така тежко – ами заради тази специална маска с тапи на ноздрите му. Така е направена, че не може да си я свали сам, каквото и да прави, колкото и да се опитва. Трябва някой друг да я смъкне вместо него. Нашето любимо влечуго диша само през устата – ако не е тази маска, ще блъвне пламъци от ноздрите си и ще потопи всичко тук в огън и смърт. Къде... Какво правиш! Егати, как се промуши между пречките... Ела тук, дракона ще те изяде! Чуваш ли какво ти говоря? Не се качвай на шията му, върни се веднага! Ей, гущер, изяж тоя малък дрисльо! Защо се оставяш да те яха като пони?
Не пипай маската!
АААААААХ!!!
Е те сега си еба майката! Положението се осра! Видя ли какво направи, ти малко педерастче! Осъзнаваш ли, че това е краят на най-великия зоопарк в света! Хилядолетен труд и усилия, красота и мечти ще се превърнат на пепел и прах!
Не ми бягай, ситен кучи сине. Благодарение на теб дракона излезе от клетката си и сега вършее из Дайър Хаг. Пали, разбива, освобождава, трепе наляво и надясно! Край с нас, край с всичко.
Леле, само да те докопам! Очичките ти ще извадя, като маслинки ще ги изсмуча! Бутовете ти на шунка ще осоля! Карантиите на яхния ще сготвя, братовчедите си на гости ще поканя! А останалото ще хвърля на хрътките! Върни се веднага тук!
Ти малък...

АВТОР: БРАНИМИР СЪБЕВ

четвъртък, 23 март 2017 г.

МОБИЛНИ ТЕЛЕФОНИ



Тътенът от експлозията отекна в главата му. Въздухът се разтрепера, изпълни се със синкава мараня. „Сега ще дойдат хора!“, мина през замаяния му ум, „Спасен съм!“
„Какви хора? Извън града си. Пукнат човек няма километри наоколо. Ако не излезе някой от тая проклета къща, свършен си.“
Гледаше през здрача и потопените в сивотата му връхчета на тревата. В другия край на поляната се издигаше едноетажна сграда. Тухлена, жълта, с висок ръждиво-кафяв покрив. Зад наполовина дръпнатите пердета на десния прозорец искреше светлина.
Никой не се затича, не блъсна в паника входната врата. Къщата стоеше неподвижна и тиха като дебнеща пантера. Докато чакаше, на Петър му стана горещо. Погледна назад. Автомобилът бе целият обвит в жълто-червени пламъци. Съскаха и облизваха жадно лъскавата ламарина.
Призля му. Поляната се раздвижи. Тревичките се издължиха изведнъж, завъртяха се към него, протегнаха тънки ръце с остри пръсти към тялото му. Безброй кръгли, зелени усти зинаха гладно насреща му. Тънки изумрудени езици се стрелнаха навън и облизаха устните.
Петър се надигна с изпъшкване. Крачолът на десния му крак висеше на парцали. Потоци кръв се изливаха от дълбока, грозна резка в бедрото му. Свали фанелката си, усука я и пристегна крака си. Кървенето сякаш намаля.
„Върви!“
Запълзя през тревата. Остра болка прорязваше гърдите му, докато се влачеше по корем по твърдата почва. Сивотата се сгъсти, премина в чернота. И в мрака, дебнещите го гладни лица се умножаваха. Кръжаха около него, следваха го на всеки метър. Очите им сияеха с червен блясък, по брадичките им капеше катранена слюнка.
Той лазеше упорито, вперил очи в светлинката на прозореца. Чувстваше, че само тя държи демоните надалеч. Имаше светлина, затова не можеха да го пипнат, а само се звереха насреща му.
Изтегли се с мъка по стълбите пред входа. Полулегнал, започна яростно да тропа по дървената врата.
Никой не му отваряше.
„Какво става? Къде, мамка му, са тия хора?“
Изправи се на едно коляно, успя да достигне звънеца. Но и неговото оглушително дрънчене остана без отговор.
По инерция, пъхна ръка под изтривалката. И напипа ключове!
Вдигна пред очите си тежката връзка. Ръката му трепереше. Висящите метални билетчета към спасението му се люлееха и се блъскаха едно в друго. Положи неимоверно усилие да се задържи на колене. Напъха най-големия ключ в ключалката и го завъртя.
Предверието тънеше в тъмнина.
Той започна да повръща. Докато спазмите го разтърсваха, демоните разцепваха въздуха със зловещо съскане. Бяха го последвали в къщата. Надигна замаян глава. Кръжаха около него, плезеха му се, изпиваха го с червените си очи.
„Махайте се!“
-Ехооо! – извика – има ли някой! Помогнете ми! Ра-ранен съм...
След няколко безпомощни вика, се убеди, че къщата е празна.
Посегна към бедрото си. Странно, не го болеше, но кръвта продължаваше да тече. По-слабо, но не спираше. Мракът се въртеше около него, понесъл в бесен танц хилещите се демони. С всяко завъртане, те се приближаваха все повече към него. Кривите им пръсти бръснеха въздуха на сантиметри от лицето му.
Светлина, струяща изпод една от затворените врати привлече погледа му. Същата светлина, която бе видял от прозореца. Тя се промъкваше в големия хол и хвърляше дълги сенки по мебелите.
„Телефон!“, шепнеше светлината, „Намери телефон!“
Залази из помещението. Прегледа всяко кътче, всяко ъгълче. Не се надяваше да се натъкне на забравен джиесем, по-скоро търсеше кабел. И „майка-приемник“, свързана с кабела. В жлеба на „майката“, като послушно коте, щеше да дреме продълговата черна слушалка. Като едно време, при родителите му.
По гърба му драскаха остри нокти. Деряха кожата му. Отровна слюнка капеше от демонските усти и изгаряше врата му. Едва се удържаше да не закрещи. „Наш си. Наш си!“, хихикаха чудовищата.
Освен хола, в къщата имаше още три стаи. Успя да отвори всички врати, въпреки че едва дишаше. Две спални и една баня. Никъде не откри стационарен телефон.
Строполи се смазан в ъгъла на банята. Опита се да стегне още превръзката около бедрото си, но вече не чувстваше ръцете си. Нито краката. Мракът го заобикаляше отвсякъде. Сгъстяваше се около него, натискаше гърдите, спираше въздуха му. Горещ дъх опари лицето му, мощни пръсти стиснаха врата му.
„Идиот такъв!“, изрева победоносно демонът. „Стационарни телефони по къщите ли търсиш, бе, глупако? Няма вече такова нещо! Пипнахме те! Пипнахме теее!“
Чудовището врътна рязко грамадната си лапа и прекърши врата му.

***

- Калине, обади се на баща ти, че трябва да тръгваме – каза жената на средна възраст. Тя и синът й – седемнайсет годишно момче с изсулени дънки и тънък летен пуловер- седяха на одеало за пикник на тревата. Върху одеалото се търкаляха празни пластмасови кутии и бутилки, салфетки, две дебели книги с кожени разделители, черен таблет.
Момчето тъкмо оглеждаше с лъча на фенерчето си вечерната гора. Тънката светлина чертаеше осмици и четворки между високите разлистени дъбове.
- Ти защо не му се обадиш? – провлачи глас то.
- Паднала ми е батерията.
- Окей. Момент. – момчето измъкна апарата от джоба си и го долепи до ухото си – Хей, тате? Идвай, че замръзнахме вече. Хубаво. Айде. – прибра апарата и погледна към майка си – След десет минути ще е тук. - Добре, че имаме обхват – майката се зае да прибира кутиите в голяма чанта, – как щяхме да го търсим къде се е запилял иначе...
- Вече навсякъде има обхват - каза момчето и пъхна книгите в чантата до кутиите, – миналата година един приятел се беше загубил до Полежан, в Пирин и дойдоха да го измъкнат за нула време. Едно време, без мобилни, как ли са измирали хората.
- Да – съгласи се майката, – животоспасяващи са си тези джиесеми.
Една кукумявка остро изкрещя над тях и двамата сепнато погледна към нея. После пак се заеха с багажа.



АВТОР: НЕВЕНА ПАСКАЛЕВА

понеделник, 20 март 2017 г.

БОГОВЕТЕ НА ЗЕМЯТА



Художникът протегна ръка и чукна задрямалото коте по носа – съвсем леко, само за да му припомни, че все още е модел. Животинката разлепи клепачи с мъка, прозя се така, че главата й в един момент представляваше само мустаци, зъби и език, кихна възпитано и отново заспа.
- Е, аз мога да те нарисувам всякак – рече й мъжът. – Твоя си работа.

* * * * * * * * * * * *

- Голям чешит бил, казват... Бог да го прости, де – отбеляза по-възрастният от кибиците. Малко преди да се спре с другаря си по чашка до оградата на имението, край тях бе преминало погребалното шествие на Дейвид Уолис, вестникарски магнат и милиардер от Forbes-категория. Въпреки че не беше богат, де факто беше направо клошар (и следователно не бе поканен), старецът усети гнилия парфюм на Дамата с Косата и отля мъничко от джина си в памет на Уолис. Зъзнеше жестоко, а не беше студено. – Купувал коли, хеликоптери, произведения на изкуството, яхти, и се хвалел, че никога не е дал едно пени за „човешка благотворителност”. Всичките си пари и боклуци завещава на фондация за животни.
- Чешит ами, как иначе – съгласи се онзи, който беше купил джина, и също изля капчица-две на тротоара. – Половината му картини се оказват крадени или такива, дето се смятат изчезнали от Втората световна...
- Тоест същото.
- Същото. Имал на Брьогел, от някаква серия със сезоните, италиански, Ван Дайк...
- Ван Ейк бе.
- Има и художник Ван Дайк, стига си се правил, че разбираш! А тоя май ги е колекционирал и двамата. Старецът вдигна рамене. Наистина не разбираше, но в последно време около сбирката на Уолис се шумеше толкова много, че от нея се интересуваха буквално всички – от наследниците му, оспорващи завещанието, през управителите на фондация „Вяра и грижа”, та до изкуствоведите, част от които изпращаха мецената в последния му път. Човекът поне си беше отживял.

* * * * * * * * * * * * * *

- Доктор Джейсън Брант, моите съболезнования за загубата. Чичо ви беше джентълмен с безупречен вкус – кратко рече експертът, сякаш предлагаше варианти за епитафия.
- Благодаря – още по-лаконично отвърна Сесилия Уолис-Пейн и доближи бяла кърпичка до воала си в знак на скръб. Колкото и да беше неподходящо, Джейсън си каза, че праплеменницата на вестникаря е ужасно секси в траур. Без траура пък би била нетърпимо секси. Но имаше работа да се върши, а и погребението едва-що бе отминало. Тази златокоса Медуза само се преструва на сломена, мислеше си той без особена убеденост.
- Много от картините, скулптурите и римските монети ще бъдат обект на съдебни претенции, госпожо Пейн. Ние с вас можем да спасим... това-онова, разчитайте както на мен, така и на двамата ми колеги, които са ви се представили днес сутринта. Те са майстори.
- А колите?
- Hispano-Suiza-та е онзи същият легендарен екземпляр, откраднат от сър Питър Устинов, и дълго време е държана в гараж. Има малки поражения от влагата. Наследниците на сър Устинов веднага подадоха иск. Двете Bugatti-та са изгубена кауза, Rolls-овете са на името на фирмата, а бентлитата са лично на господин Уолис, респективно сега от фондацията ще ги прилапат. Нямаме шанс, освен за Bugatti-тата.
- Но нали току-що казахте, че са изгубена кауза?
- Да, ама не уточних за кого – пошегува се Брант. Обичаше заплетени казуси и лейдита с черни палтенца. Второто – особено много, защото алчността на тази жена пряко се отразяваше на салдото по неговите собствени сметки. Джейсън не беше лаком човек, обаче доста добре използваше неумереността в чуждите апетити.
Би било хубаво да познавам дъртака по-отблизо, каза си той. Освен с трудно укорим стил, Уолис бе харчил и с размах, който стъписваше даже лаици, та камо ли хората, отбиращи кое-що от изкуство – сред които имаше наглостта да брои себе си и Дж.П.Брант, завършил в Оксфорд, специализирал късна готика в Сорбоната, а понастоящем – консултант на свободна практика. И да имах неговите пари, нямаше да съм толкова... хищен, каза си Дж.П. Да се докоснеш до ментета или крадено в нашата професия е неизбежно. Понякога дори и ти не знаеш, но ако две трети от колекцията е съмнителна, става лошо. А сега всичко, което не успеем да дадем на лейди Воалетка, ще отиде на търг и с парите ще основат приюти за зверчета. Благородно или... закъсняло?
- Моля да ме извините, госпожо Пейн, но закъснявам – сепна се той. – Вече трябваше да съм на път. Не се притеснявайте, ще направя всичко по силите си.
- Благодаря ви, наистина – сбогува се тя, все така мачкайки бялата кърпичка. – Очаквам резултата, доктор Брант.
- Според уговорката ни, госпожо Пейн. Според както е уговорено. Довиждане засега.

* * * * * * * * * * * * * *

Развръзката не беше точно каквато се надяваше русата племенница на покойния магнат, но беше твърде близо, и вследствие на това „сто хиляди паунда и една картина по избор” смениха притежателя си в духа на първоначалното споразумение. Доктор Джейсън Прескът Брант, видимо доволен, седеше в ергономичното си кресло „Сена” и го въртеше лекичко насам-натам с боси крака, за да огледа от всички страни новата си придобивка. Естествено, той не беше нито алчен, както казахме, нито тъп, както личеше от избора му. Вместо да се хвърли на великолепното ляво табло от Гентския олтар, представляващо „Справедливите съдници” и обявено за откраднато в 1934, или на двете „загубени” платна на Питер Брьогел Стари, „Коледен пир” и „Майски танц” от всеизвестния сезонен цикъл (който за живописта си беше жив аналог на Вивалди), той беше избрал картина малка, невзрачна и изненадващо евтина – връчена му от лейди Сесилия без възражения, макар с и леко озадачена физиономия. Все пак имуществото на стойност петдесет и четири милиона, което й бе предоставил, заслужаваше по-голяма награда. Но пък и тя няма око на експерт, усмихна се Джейсън. Дори повечето експерти нямат такова.
Това, което непогрешимото му зрение беше забелязало, беше удебеляването на рамката и самата й изработка, както и обстоятелството, че на гърба на картината имаше леко разминаване в шевовете на плата, говорещо, че някой е бързал да разшие, съответно после да закърпи обратно сукното. Дърворезбата по рамката би могла да е направена и от ученик в час по практика, толкова не съответстваше на фината, изключителна миниатюра на заспало коте. Дори Готфрид Минд не беше постигнал така красива, реалистична, изпълнена сякаш с палава енергия котешка фигура: едва ли не всеки миг петнистото клъбце козина щеше да отвори очи и да извие гръб в типичната за котките дъга. Такова котенце би нарисувал Дюрер след престоя във Венеция, каза си Джейсън, но той пък непременно щеше да го подпише, самовлюбеното копеле.
Докторът сплете пръсти и опъна показалците си, подпирайки ги в брадата. Имаме уникален малък шедьовър, който почти сигурно крие зад гърба си друг, и те по някакъв начин са свързани с Италия в края на XV - самото началото на XVIв., ако въобще разбирам от изкуство, резюмира Джейсън. Картината не беше подписана, нито пък индикираше някаква дата, но в самия й колорит имаше нещо толкова венецианско и куатрочентистко, че нямаше как да бъде сбъркано. А какво се таеше отдолу??
Дж.П. си призна веднага, че не смее да погледне. Предчувствието, което никога до този момент не го бе лъгало, казваше, че е нещо Огромно - не по размери, очевидно - и изпълнено с маслени бои върху дърво, също като „Спящото котенце”, за което пък му бе подсказала ненормално широката рамка. А можеше и да са няколко картини, скрити една зад друга, и предвид съкровищата, които вече бяха излезли на бял свят в колекцията на Уолис, космите по врата му настръхваха от възбуда. Само един от вероятните „живописни пластове”, каквито въображението му рисуваше, би могъл да надскочи сумата от петдесет милиона, на която така се беше зарадвала госпожа Пейн. Но дори ако се абстрахираше от финансовата страна, има ли нещо по-радващо от късмета да откриеш нова картина на Джорджоне, примерно?
Наистина ми се ще да познавах старчето добре, повтори си той. Фактически всичко, което знаех за него, беше че е една вманиачена по живопис, коли, жени и хеликоптери, и доста по-висока версия на Бърни Екълстън.
- Забъркал ли си ми някоя от твоите каши тука, господин Уолис? – каза гласно Брант и подритна във въздуха с босите си стъпала. Е, все някога трябваше да разбере. „Сега и веднага” не беше по-лошо от който и да било друг вариант.

* * * * * * * * * * * * *

Художникът влезе в ботегата си, залитайки като пиян, и хвана с една ръка скъпоценната картина, а с другата – почти готовата й рамка. Резбарят месер Джовани не бе успял да довърши поръчката, преди чумата да го отнесе, но той пък едва ли щеше да има време да подпише делото си. Трепереше ужасно, а навън нямаше дори помен от хлад.
„Нима ще ме прибереш? Не е честно сега, Господи. Не е честно...”. Той взе другата си любимка – „Дремещо коте”, и сложи малко клей на гърба и на двете картини. Щом нямаше да приключи с венеца на живота си, щеше да направи така, че да не бъде видян от други човешки очи. Помисли една кашлица време и надраска с тънка четка няколко думи там, където трябваше да стои името и сигнатурата му. Сега оставаше само лепилото да изсъхне и картините да бъдат пъхнати в широката подложка на Джованиевия чирак Бето. И още нещо, разбира се, но тук вече трябваше женска ръка.
- Мария! Марияаа!! – извика майсторът към вътрешността на къщата. Никой не му отговори.

* * * * * * * * * * *

Джейсън изшляпа до кухнята и се върна с игла, ножичка и нож, след което внимателно, бод по бод, започна да разшива плата от опакото на картината. Чувстваше се малко като Хауърд Картър и от време на време усещаше, че мазохистично забавя работа. Обичаше да се заиграва с предположенията си... до болка.
И най-дългото размотаване обаче има край, а след като отстрани дебелото сукно и ленената платка под него, той се олюля като махмурлия. Дори Картър не беше изпитал такъв шок в гробницата, можеше да се хване на бас. Никой не беше виждал подобно нещо от дните на Ван Ейк и Антонело да Месина насам. А това, както личеше от състоянието му, вероятно бе пропуснато и от самия Уолис.
Картината беше малка, с един-два сантиметра по-малоформатна във всички посоки от тази с котенцето, която не беше от най-големите. Всичко останало в нея беше стъписващо: и композицията, и замисълът, и изпълнението – нямаше гений, на когото да е сигурна атрибуцията й от пръв поглед, така брутално превъзхождаше работата на италианците и фламандците от същия период. Маслени бои върху дъб. Не се беше излъгал и за материала. Кой я беше нарисувал, бе твърде рано да се каже, но поне изобразеното блестеше пред него с мека светлина, запазено в голяма степен от плата и лака. Цветовете бяха свежи, контурите – почти фотографски, а миниатюрните подробности във фона – толкова точни, че чак наподобяваха пейзажите на Рогир и Мемлинг, гледани с лупа.
Той кимна сам на себе си, отиде до шкафа и извади оттам увеличително стъкло. Това, което бавния танц на отблясъците под лупата разкриваше, не беше възможно и въпреки всичко Джейсън го виждаше с очите си.
Ни в клин, ни в ръкав се сети за мисълта на Гьоте „Живописците са боговете на земята, нищо е поетът!”.

И да не е Божията, ръката, която е рисувала, със сигурност е била движена от бог, помисли Дж.П. Не се сещаше за друга картина, в която фигурите да образуват математическия знак за безкрайност, а пейзажната среда да е толкова пълнокръвна, че може да мине и без главен сюжет.
Рицар, когото той кръсти условно „Свети Георги”, яздеше блестящ от брони черен кон, леко извил задницата си така, че женствената му шия, гърба и опашката образуваха половината от легнала цифра 8. Другата половина се падаше на опашката и главата на дракон, тялото на който бе закрито от бронята на жребеца. Пред тази двойка, която не изглеждаше да се бори или въобще да е в някакъв конфликт, седеше най-красивата жена, пресъздавана някога с бои, отвърнала лице и от мъжа, и от змея, с дясна ръка, сочеща към земята, и лява, повдигната към облаците в нейния ъгъл – облаци, с които биха се гордяли Мантеня и Алтдорфер. Между тях едва-едва се виждаше изображение на граблива птица, която лупата и един справочник по орнитология разпознаха като ястребовиден орел. В другия ъгъл на картината композицията се уравновесяваше от лъв, лежащ върху свитък с отворен край, и няколко заоблени хълма, над които грееше слънце. Извивките на пътя, по който рицарят се движеше, повтаряха точно шарката на драконовия гръб, а върху щита му бяха нарисувани везни.
Необходимо е да съм абсолютно уверен, каза си Джейсън. Живописната техника съответства на времето... само че е много по-прецизна; багрите също, но има някакво зрънце съмнение, което трябва да си иде, преди да раздуя наляво и надясно за тази картина. Толкова символи, че „Свещена алегория” и „Буря” са като юлски ден в сравнение с нея, да не говорим пък за „Рицарят, Смъртта и Дяволът”. Де да имах талант, щях веднага да напиша „Шифърът на енигмата” или нещо от сорта. Взети сами по себе си, и качествата на творбата, и палитрата й, и смисловата натовареност са удивителни. Заедно вече стават прекалени, заключи той. Никой не е рисувал това така. А и като знам от коя колекция идва...
Той взе телефона си, прочисти гърло и набра номер от групата „VIP”.
- Нина, лабораторно мишленце мое, трябва да те видя. Спешно е и е важно, без да споменавам, че е неотложно и скъпоплатено. Кога и къде?
- Ама чакай сега, аз...
- Госпожице Самюълс, вашият любим доктор не се шегува. Рентген, инфра, микро, химически анализ и датировка, бързам.
- Офф, ела в кафето след час и десет минути. Използвач неден – захапа го Нина. Не обичаше „любимият й доктор” да се сеща за нея само по такива поводи.

* * * * * * * * * * * * * *

- Здрасти, Рем. Клайв е, от университета. Помниш ли ме?
- Разбира се, професоре. Здравей – рече Джейсън. Нямаше как да забрави един от най-интелигентните си колеги, а и „Рем” беше студентски прякор (заради фамилията му), с който го наричаха шепа хора.
- Нина ми каза за картината, после я взех и в моята лаборатория с нейно знание. Ще се...
- Много си е позволила, но карай, на теб ти се доверявам – прекъсна го докторът. – Е, какво имаме налице?
- Ще се наложи да ти съобщя една добра и една лоша новина. С коя да започна?
- Професоре, не сме герои от вицовете. Почни с която си искаш, само не ме дръж в напрежение.
- Е, добрата вест: картината ти е напълно автентична. Даже четка като ван Меегерен не може да постигне такова ниво на фалшификация. 1498-ма, плюс-минус две. А лошата новина е, че при рентгеноскопията и химическия анализ установихме сериозни липси в изображенията.
- Как така липси???! Ти чуваш ли се какви ги плещиш? Когато я дадох на Нина, си беше съвсем наред, и ще ви откъсна...
- Млъкни малко и си отвори ушите – върна му за прекъсването Клайв. - Ние виждаме това, което си видял и ти в деня, в който си я намерил. Но химията не можеш да излъжеш. Големи части от дъската чисто и просто не са покрити с никакъв пигмент. Нищо, само грунд и лак.
- Клайв, аз луд ли съм? Нина луда ли е? Ти нормален ли си? Обясни ми, моля те.
- Нямам обяснение, Рем – през слушалката почти можеше да се чуе как професор Уилямс безпомощно вдига рамене. – Виждаме ярки цветове, които отсъстват от дървото. Наречи го масова хипноза, паранормално явление, магия, ако щеш, фактът си е факт. Вярно, че качих диоптър в последно време, ама ти и Нина нямате проблеми с очите. Има и още. Аз работя с произведения на изкуството откак се помня. В случай че съм имал Синдром на Стендал, досега сто пъти да се е проявил. Но покрай тази дъсчица ме връхлитат точните признаци – обща слабост, гадене, сърцебиене и желание да приключа със себе си или с картината по особено мъчителен начин, или поне никога вече да не видя бои върху плоска повърхност. Четох, че водел и до халюцинации. Така като гледам нас тримата с Нина, остава и да е заразен...
- Ще си взема картината веднага щом мога – заяви Джейсън. – А дотогава я крий от всички и всичко.
- Бъди спокоен, дори и аз самият не ща да я виждам. Чао, Рем.
- Чао, и извинявай, ако съм те засегнал. Може и картината да е виновна.
- Да бе. Винаги си си бил ръб – без злоба констатира професорът и затвори.

* * * * * * * * * * * *

„Отпадналост, нарушен сърдечен ритъм, позиви за повръщане, световъртеж и изблици на агресия. Възможни халюцинации”. Чудесно описание за последните ми три дни, рече си Дж.П. и ядно се изхрачи. Колкото по-силно не искам да гледам тази... перфектна цапаница, толкова повече не мога да се откъсна от нея и ставам все по-изнемощял. Мамка му.
Това е картина, по дяволите, не е шибания Магрит с тъпите му лули. Виждал съм хиляди други, също като Клайв и Нина. В нас или в цапаницата е проблемът? И кой, кой, кой е нарисувал това?
„Започната с бои, довършена с мисъл; начената от художник, подписана от призрак.”- поетично бе казала Нина, връщайки му куфарчето с такова изражение, сякаш вътре имаше бомба. След което беше добавила: „Съжалявам, не искам да имам нищо общо, ако ще да ми платиш в злато, диаманти и Louboutin. Страх ме е от нея.”
Добре би било да е подписана, даже и от дух, но не беше. Отгоре на всичко там, където хората (цели трима!) виждаха фигури, рентгенът не откриваше нищо, а където окото се предаваше, уредите разкриваха нови подробности... тоест, главоболия. Лъвът, който Джейсън прие за символ на свети Марко и ерго – на Венеция, имаше на свитъка си десетина думи, невидими извън лаборатория, изписани със ситен, заоблен почерк на типичния диалект от Лагуната:

„Картините си с удоволствие
продавах или подарявах,
ала най-добрата
ще запазя само и единствено
за себе си. ”


Е, геният не беше успял. Дори не я беше завършил. Но трима специалисти бяха оценили шедьовъра му, и общо взето имаха единодушие за всички детайли в него – най-вече, че наистина е безподобен пример за маслена живопис. Само Нина твърдеше категорично, че върху дясната ръка на жената вижда пръстен с формата на Ω, който повтарял силуета на орела – но който другите така и не забелязаха, въпреки че почти изчегъртаха дъската с поглед. Анализът, излишно е да се споменава, не откри на мястото наличие на каквато и да било боя.
„Картините си, значи, да те...”, псуваше наум Дж.П., докато бясно обикаляше около статива с единствените две известни работи на този нечовек. Някъде в света имаше още платна - или табла, по-вероятно – от творец, който би могъл да преподава на Леонардо, но със сигурност не беше Верокио. Някъде по света чакаха... заеби, ако откриването им струва толкова нерви и безсъние, колкото при тези двете, въобще не искам да се занимавам, махна с ръка той, а после я сви в треперещ юмрук.
Напоследък не можеше да се познае.

* * * * * * * * * * * * * * *
- Беше странен човек, лека му пръст.
- Да, определено – съгласи се вторият от юридическите съветници на Джейсън и плъзна очи по страничната линия на катафалката Rolls-Royce, която щеше да отнесе бившият им шеф до гроба. - Но пък нямаше по-точен от него в работата. Той изкара по-голямата част от парите за случая „Уолис”, честно и почтено.
- Е, и ние свършихме това-онова – рече по-възрастният. – Като цяло обаче си прав...
Първият запали цигара и смукна дълбоко, сякаш наслаждавайки се на факта, че е прав. И жив. Искаше да добави нещо, но колегата му го изпревари:
- Знаеш ли как са го открили? Не исках да съм в течение преди... преди... разбираш ме.
- Вестниците писаха, самоубийство. С нож в едната ръка и ножица в другата, на пода до картините, които получи вместо хонорар от оная русата мацка, племенницата. Интересното е, че няколко дни след като купил едната, Уолис се споминал.
- Ето ти сега нова версия на „Проклятието на диаманта Хоуп”. Жълтите тоалетни хартишки здравата ще захлебят – мрачно се изхили сивокосият.
– Чакай бе, той не взе ли само една картина и малко в брой?
- Не знам. Откъде да знам? Мислех, че ти си писал договора. Едно съм сигурен – Джей Пи никога не би съсипал произведение на изкуството. Просто сърце нямаше да му даде... както и да изглежда отстрани.
Другият кимна и потрепера в шлифера си. Над главата му вятърът подкарваше бавно бялосиви стада от облаци, които много биха заинтригували Мантеня или Алтдорфер.

АВТОР: А. В. ТОРЪТ


сряда, 15 март 2017 г.

МУЗИКАТА НА ЕРИХ ЦАН



Разучавах картите на този град с изключително внимание, но при все това никога не открих улицата на Озел отново. Картите не бяха съвременни, защото знаех, че имената се менят, затова реших да се потопя в античността на мястото и лично изследвах всеки регион, под каквото и да е име, който би могъл да отговаря на улицата, която познавах като „улицата на Озел“. Въпреки всички мои усилия, в мен остава горчивината и унижението, че не можах да открия къщата, улицата или дори приблизителното местоположение на това място, където през последните месеци на моя живот на беден и разорен студент по метафизика в градския университет, чух музиката на Ерих Цан.
Не се учудвам, че паметта ми изневерява, тъй като моето здраве, физическо и душевно, бе силно разстроено по време на престоя ми на улицата на Озел, и помня, че не водех никого от познатите си там. Но фактът, че не ми се удава да преоткрия мястото, е едновременно необикновен и озадачаващ. Та то се намираше на половин час пеша от университета и се открояваше със странности, които никой престоявал там не би могъл да забрави. Въпреки това, никога не бях срещал човек, който да е виждал улицата на Озел.
Тя лежи насред мрачна река, заобиколена от отвесни тухлени складове със замъглени прозорци, и е свързана с масивен мост от черен камък. Въздухът над реката винаги тъне в полумрак, сякаш пушекът от съседните фабрики постоянно препречва слънцето. Ужасни миризми се носят на талази от нея — миризми, които никъде другаде не съм подушвал, и които един ден биха могли да ми помогнат да я открия отново, тъй като бих ги разпознал веднага. Отвъд моста се простира тесен калдъръмен път с релси, а после идва възход в терена, отначало постепенно, а сетне стръмно, щом улицата на Озел е достигната.
Никога не бях виждал друга толкова тясна и стръмна улица, като тази. Беше сякаш почти скала, затворена за всякакви автомобили, на някои места се виждаха стъпала, а в края си завършваше с висока кула, обрасла в бръшлян. Бе павирана необикновено — редуваха се каменни плочи, калдъръм, а на места се виждаше само гола земя, обрамчена от зеленосива растителност. Къщите бяха високи, с остри покриви, учудващо древни, и като че лудо се накланяха напред, назад или настрани. Често две срещуположни къщи се надвесваха една към друга през улицата и сякаш образуваха арка, закривайки земята от почти всякаква светлина. Надземни мостове свързваха някои от къщите.
Бях силно впечатлен от обитателите на улицата. Отпървом реших, че моето удивление се дължи на факта, че всички бяха мълчаливи и потайни, но сетне разсъдих, че е защото всички те бяха много стари. Не можех да разбера какво ме бе довело до живот на улицата на Озел, но и признавам, че не бях на себе си, когато се преместих там. Бях живял в много бедни условия на много бедни места, и винаги се намирах на улицата поради неплащане на наема, докато най-сетне се озовах пред олюляваща се къща на улицата на Озел, принадлежаща на паралитика Бландо. Беше третата къща от началото на улицата и бе най-високата от всички.
Стаята ми се намираше на петия етаж — единствената населявана квартира там — къщата бе почти празна. Нея вечер, в която пристигнах, чух странна музика, долитаща от таванското помещение над главата ми. На следващия ден побързах да разпитам стария Бландо за източника на музиката. Той ми повери, че музикантът бил стар германски цигулар, странен ням човек, който вечер свирел в посредствен театрален оркестър, и побърза да добави, че желанието на Цан да свири нощем след завръщането си от театралните представления, го довело във високата и изолирана таванска стая, с нейния тесен, триъгълен прозорец — единствената точка, от която някой можел да хвърли поглед над външната стена по склона и панорамата отвъд нея. Чувах Цан всяка нощ, и въпреки че свиренето му ме държеше буден, бях преследван от необикновеността на неговата музика. Знаех малко за изкуството, но бях убеден, че нито една от неговите хармонии можеше да бъде свързана с музиката, която съм чувал преди, затова заключих, че той бе композитор с рядък, гениален талант. Колкото повече слушах, толкова по-очарован бях, и след седмица реших да се запозная със стария мъж. Една вечер, когато той тъкмо се връщаше от работа, го пресрещнах в коридора и заявих, че бих желал да го опозная и да бъда с него, докато свири. Той представляваше малък, слаб и свит човек с износени дрехи, сини очи, гротескно лице като на сатир, и почти плешива глава. Щом се приближих и заговорих, Цан доби едновременно уплашен и разгневен вид. Моята очевидна доброжелателност все пак смекчи чертите му и той недоволно ми махна да го последвам по мрачните, скърцащи и разнебитени тавански стълби. Стаята му, една от двете намиращи се на стръмно виещия се таван, се намираше на западната му страна, досами високата стена, която формираше горния край на улицата. Бе много голяма и изглеждаше даже по-голяма, заради почти спартанската обстановка, която цареше в нея. Мебелировката се състоеше само от равно желязно легло, зацапан умивалник, малка маса, голям шкаф за книги, желязна стойка за ноти и три старовремски стола. По пода в безпорядък бяха разпилени нотни листове. Стените бяха голи и сякаш никога не бяха измазвани, а липсата на прах и паяжини по-скоро караше мястото да изглежда изоставено, отколкото населявано. Очевидно светът на Ерих Цан лежеше в някой далечен кът на необятния космос на въображението.
Жестикулирайки ми да си намеря място за сядане, немият затвори вратата, дръпна голямото дървено резе, и запали свещ, прибавяйки я към тази, която бе донесъл със себе си. Извади виолата си от овехтелия калъф и се настани на най-неудобния стол. Не се приближи до нотната стойка, но без да ми предложи избор и свирейки по памет, омагьоса сетивата ми за повече от час със звуци, които не бях чувал допреди. Звуци, които сякаш сам бе измислил. Невъзможно е да се опише точната им природа на някой неопитен в света на музиката. Приличаха на фуга с повтарящи се пасажи от най-завладяващо естество, но за мен бе видна липсата на нотите, които бях чул от стаята си по-рано.
Тези бяха нотите, които бях запомнил, и които често си тананиках приглушено и подсвирквах фалшиво, затова когато музикантът най-сетне свали лъка си, го попитах дали би ми изсвирил някои от тях. Сбръчканото му лице изгуби отегченото спокойствие, което го владееше по време на свиренето и отново показа същата любопитна комбинация от страх и гняв, която бях забелязал при първия ми разговор с Цан. За момент бях решен да настоявам, отнасяйки се твърде леко към капризите на старческата глупост, и дори опитах да събудя странното настроение на моя домакин, изсвирвайки някои от звуците, които бях чул предната нощ. Не бе минал и момент, откакто се бях заел с тази задача, тъй като щом немият музикант разпозна свирещият звук, лицето му се набръчка в изражение, недостъпно за всякаква анализа. Дългата му, костелива и студена дясна ръка се протегна да спре движението на устата ми и да смълчи грубата ми имитация. Ексцентричността на жеста му бе подсилена от стреснатият поглед, който той хвърли към самотния закрит прозорец, сякаш се боеше от други среднощни посетители — поглед, двойно абсурден, тъй като мансардата се издигаше на недостижима височина над всички съседни покриви, а този прозорец бе единствен на стръмната улица, както хазяинът ми бе казал, откъдето човек можеше да хвърли поглед над стената на върха.
Погледът на стария мъж ми напомни за забележката на Бландо, и с известно своенравие почувствах нужда да погледам широката и замайваща панорама на огрените от лунна светлина покриви и градските светлини, мъждукащи отвъд билото на хълма, които от всички обитатели на улицата на Озел, бяха достъпни само за този кисел музикант. Приближих се до прозореца и щях да дръпна настрани безличните завеси, когато с гняв и уплах, по-силни дори отпреди, немият квартирант ме нападна отново — кимаше към вратата, докато нервно ме влачеше натам с двете си ръце. Отвратен от своя домакин му наредих да ме пусне, и му казах, че ще напусна стаята на момента. Хватката му се отпусна, и сякаш забелязал погнусата и обидата в очите ми, гневът му угасна. Стегна ръцете си, но този път по приятелски, и ме принуди да седна на един от столовете, а после замислено се отправи към неподредената маса, където започна да пише с молива си на измъчен френски, на който само един чужденец е способен.
Бележката, която той най-сетне предаде в ръцете ми, представляваше апел за толерантност и опрощение. Цан пишеше, че е стар, самотен и измъчван от странни страхове и нервни сривове, свързани с музиката му и с други, неназовани материи. Радваше се на моя слушателски интерес, желаеше отново да го посетя и да не обръщам внимание на изблиците му на ексцентричност. Но не би могъл да изсвири някоя от странните си хармонии, както трудно би понесъл някой, освен него да ги слуша, или някой от предметите в стаята му да бъде докосван от друго човешко същество. Допреди разговора ни в коридора не знаел, че мога да дочуя свиренето му в стаята си, и ме молеше да уредя с Бландо преместването си на по-нисък етаж, където не бих могъл да го чуя в нощта. Пишеше още, че той ще покрие разликите в разноските по наема.
Седейки и дешифрирайки ужасния френски от бележката, почувствах снизхождение към стария мъж. Той беше просто жертва на физическо и психическо страдание, каквато впрочем бях и аз самият. Метафизичните ми търсения ме бяха приучили на доброта. В тишината се дочу лек звук откъм прозореца, навярно капаците бяха изтракали под напора на нощния вятър, и по някаква неведома причина аз се вторачих в същата посока с ярост прилична на тази на Ерих Цан. Когато свърших с четенето, разтърсих приятелски ръката на своя домакин и се оттеглих.
На следващия ден Бландо ми даде по-скъпа стая на третия етаж, вклинена между апартаментите на застарял лихвар и на уважаван тапицер. На четвъртия етаж нямаше никого.
Не след дълго открих, че нетърпението на Цан да го удостоя със своята компания не е толкова голямо, колкото изглеждаше, докато се опитваше да ме убеди да се преместя от петия етаж. Не ме викаше при себе си, а когато сам го посещавах, изглеждаше угрижен и свиреше апатично. Това се случваше винаги нощем — през деня той спеше и не приемаше никого. Моето уважение към него не нарасна, въпреки че таванската стая и странните звуци на виолата му все още ме държаха в плен. Изпитвах учудващо желание да погледна през неговия прозорец, над стената и надолу по невидимия скат към блестящите покриви и кули, които вероятно се простираха там. Веднъж се качих до стаята му по време на театралните представления, когато Цан не бе у дома, но вратата бе заключена.
Въпреки всичко успявах да слушам среднощното свирене на немия стар човек. В началото се промъквах тайно до петия етаж, а после добих достатъчно смелост, за да се изкачвам по последното скърцащо стълбище, водещо до таванската стая. Там в малката зала пред залостената врата с покрита ключалка, често чувах звуци, които ме изпълваха с неопределим страх — страхът от смътна неизвестност и мрачна мистерия. Не че звуците бяха ужасяващи, напротив, те просто съдържаха вибрации предполагащи за нещо извън земните предели, и на определени моменти постигаха звукова полифония, на каквато не вярвах сам музикант да е способен. Ерих Цан бе гений с неподозирани възможности. Седмиците минаваха и свиренето ставаше все по-необуздано, а музикантът добиваше все по-измъчен и потаен вид, достоен за съжаление. Вече отказваше да ме приеме по което и да е време и ме отбягваше, когато се срещнехме на стълбите.
И тогава една нощ, докато слушах през вратата, дочух кресчендото на виолата да се превръща в хаотична неразбория от звуци — шум, който би ме накарал да се съмнявам в своя треперещ разсъдък, ако не идваше иззад затворената врата — жалко доказателство за истинността на ужаса. Страховитият, нечленоразделен вик, който само един ням може да издаде, и който се надига само в моменти на най-краен страх или болка. Почуках няколко пъти по вратата, но не получих отговор. Зачаках в черното преддверие, треперейки от страх и студ, слушайки плахите опити на бедния музикант да се изправи от земята с помощта на един стол. Реших, че се е съвзел след припадък, и поднових тропането си, като в същото време споменавах името си с успокоителен тон. Чух Цан да се препъва до прозореца, да го спуска капаците и да го затваря, после как залита към вратата, където боязливо побърза да ми отвори. Радостта от срещата ни бе истинска, изкривеното му лице грееше с истинско облекчение и той се вкопчи в реверите ми, както дете се вкопчва в полите на майка си.
Треперейки, старият мъж ме побутна до един от столовете и сам потъна в друг, до който виолата и лъка му лежаха небрежно. Старецът постоя бездейно известно време, като само кимаше странно с глава, но у мен пораждаше парадоксално усещане за изплашен слушател. Цан изведнъж доби задоволен поглед и се прехвърли на стола до масата, където написа кратка бележка, подаде ми я и се върна при масата, за да продължи да пише бързо и непрекъснато. Бележката ме умоляваше в името на милостта, и за добруването на моето собствено любопитство, да изчакам навън, докато той опише на германски всички чудеса и целият ужас, които го обграждаха. Чаках, а моливът на немия мъж летеше по листовете.
Може би час по-късно, докато още стоях и докато старият музикант още пишеше трескаво и хартията се сбираше на купчини, забелязах Цан да се вцепенява като от ужасен шок. Той се взираше изтръпнал в покрития прозорец и слушаше напрегнато. Тогава почти се зарадвах, че сам чух звук, и въпреки това, звукът не бе ужасяващ, а по-скоро изящно ниска и безбрежно далечна музикална нота, която предполагаше за музикант в някоя от съседните къщи, или в някой дом отвъд високата стена, където моят взор още не бе пристъпил. Звукът произведе страховит ефект върху Цан, който изпусна своя молив, изправи се внезапно, сграбчи виолата си, и започна да изпълва нощта с най-безумното свирене, което бях чувал от неговия лък, с изключение на моментите, в които слушах през заключената врата.
Би било безсмислено да се опитвам да опиша свиренето на Ерих Цан през онази страшна нощ. Беше по-страховито от всичко, което бях дочул преди, защото сега можех да видя изражението на лицето му, и да осъзная, че мотивите му да свири бяха водени от всеобхващащ страх. Опитваше се да създаде шум, да прогони нещо навън или да не му позволи да влезе — нещо необикновено, както чувствах, макар въображението ми да не бе способно да го обрисува. В побеснелите звуци разпознах буен унгарски танц, популярен по театралните представления, и за момент си помислих, че това е първият път, в който чувам Цан да изпълнява музиката на друг композитор.
По-силно и по-силно, по-бурно и по-бурно, се извисяваше пищенето и хленченето на отчаяната виола. Пот се стичаше на ручеи от Цан, който се извиваше като маймуна, неспирно вперен в прозореца. Във френетичните ноти сякаш проблясваха образите на сатири и вакханки, танцуващи и въртящи се лудо през кипящи бездни от облаци, пушек и светлина. Тогава дочух по-висока, твърда нота, която не идваше от виолата — спокоен, отмерен и решителен тон — осмиваща нота дошла някъде далеч от запад.
В този момент резето захлопа под напора на ревящия нощен вятър, който бе извил навън сякаш в отговор на свиренето вътре. Пищящата виола на Цан издаваше звуци, каквито никога не бих повярвал, че една цигулка може да издаде. Капаците се тресяха все по-здраво, отвориха се и започнаха силно да блъскат по прозореца. Стъклото се счупи с трясък под бурните удари, и студеният вятър нахлу вътре, карайки свещите да мъждукат и разпилявайки листовете хартия на масата, където Цан бе решил да запише своята ужасна тайна. Погледнах към него, и веднага разбрах, че отдавна е загубил разсъдъка си. Сините му очи бяха изпъкнали, стъклени и невиждащи, а лудешкото му свирене се бе превърнало в сляпа, механична и неузнаваема оргия, която ничие перо не би могла да опише.
Внезапен порив на вятъра, по-силен от останалите, подхвана ръкописа във въздуха и го понесе. Последвах летящите листове с отчаяна надежда, но те бяха изчезнали в мрака преди да стигна разрушения прозорец. За миг си спомних желанието си да погледна през триъгълния прозорец — единствения на цялата улица на Озел, от който човек може да види долината отвъд стените и градът, прострян там. Беше много тъмно, но градските светлини винаги горяха неуморно, и аз очаквах да ги видя сред дъжда и вятъра. И когато погледнах от най-високия от всички високи прозорци, взирайки се сред цвърчащите свещи и докато побърканата виола виеше през нощния вятър, не видях никакъв град под мен и никакви светлини не блестяха от познати улици — само чернотата на безкрайното пространство — необозримо и изпълнено с движение и музика, и което не уподобяваше нищо земно. И както стоях, вперил ужасените си очи в невъобразим страх, вятърът издуха пламъка на двете свещи в древната островърха стая на тавана, оставяйки ме в дива и непрогледна тъмнина — сам с хаоса пред мен, и демоничната лудост на виолата зад мен.
Полетях назад в мрака, без да се опитвам да запаля свещ, сблъсках се с масата, преобърнах един стол и най-сетне намерих пътя към мястото, където чернотата пищеше с отвратителните трели на виолата. Опитвах се да спася себе си и Ерих Цан, каквито и сили да ми противостояха. Изкрещях, когато нещо студено премина до мен и ме докосна, но моят крясък се изгуби в диаболичната какофония, която струеше от тази ужасна виола. Изведнъж френетично махащият лък ме удари от мрака пред мен, и разбрах, че съм близо до музиканта. Продължих напред, докоснах облегалката на стола му, открих и разтърсих рамото му, в опит да го върна обратно.
Той не отговори, и виолата продължи своето пищене без забавяне. Преместих ръката си до главата му, чието механично кимане успях да спра, и изкрещях право в ухото му, че трябва да избягаме от непознатите неща в нощта. Отново не получих отговор, нито Цан спря дори за миг непоносимото свирене. Странни въздушни потоци нахлуха в стаята и сякаш танцуваха в ритъм с повсеместния хаос. Изтръпнах, когато докоснах ухото на стария мъж, и не разбрах защо, докато не почувствах замръзналото му лице изпод дланите си — леденостудено, стегнато и бездиханно лице, чиито кристални очи се бяха вторачили безполезно в пустотата. Тогава, по някакво чудо, открих вратата с нейното огромно дървено резе и изтичах навън — далеч от това същество със стъклени очи в мрака, и от призрачния вой на прокълнатата виола, чиято ярост се засилваше, дори когато вече бях далеч. Скачах, носех се, летях по тези безкрайни стълби през тъмната къща, тичах безумно по тесните, стръмни и древни улици от стъпала и надвесени, разкривени къщи, прескачах стъпала и камъни, гонех стъпките си към зловонната река, задъхан бягах през величествения черен мост към широките улици и булеварди, каквито ги познаваме. И помня, че вече нямаше вятър, луната бе изгряла и всички светлини на града проблясваха. Въпреки моето най-подробно и внимателно водено разследване, никога не успях да открия улицата на Озел отново. Но аз и за миг не съжалявам — нито за това, нито за изгубения в несънувани бездни ръкопис, който единствен би могъл да обясни музиката на Ерих Цан.

АВТОР: ХАУЪРД ФИЛИПС ЛЪВКРАФТ
преводач: stormthefront