сряда, 29 декември 2010 г.

33 Любовни Истории



Автор: Тихомир Димитров
Издател: Тихомир Димитров
Формат: електронен
Година: 2010
Стр: 200
Цена: варира от 0 към + безкрайност

Дами и господа, това е последното ревю за изтичащата 2010 г. На вашето внимание бих искал да представя друга книга на Тихомир Димитров, а именно - сборникът му с разкази "33 любовни истории". Книгата е уникална по няколко параграфа. Първо, това е дебютният сборник с разкази на автора - досега има издадени само романи. Второ, това е първата електронна книга, която се престрашавам да ревюирам в блога си. Не крия и никога не съм крил на моменти откровената си неприязън към електронните книги. Ако както една камара хора твърдят, че те са бъдещето, !@#$ туй бъдеще аз. Ще бъда честен в охарактеризирането си на електронните книги. В личната ми класация с отвратителни неща те стоят точно в средата на Рафта на Омерзението - вляво от тях са електронната цигара и безалкохолната бира, вдясно - пластмасовата елха и надуваемата жена. Тихомир обаче е много готин и като писател, и като човек (не толкова често срещащо се явление, колкото ми е иска) и ще уважа избора му да публикува творбите си само във виртуалния свят.
Този сборник съдържа в себе си сакралната бройка от 33 творби, в които любовта е намесена под една или друга форма. От една страна книгата ми се видя леко разпиляна - някои от творбите са разкази, други са стихотворения, някои са малко длъжки, други са прекалено късички, някои са фантастични, други реалистични. Първият разказ "Когато токът спря" веднага ме грабна и ми хареса наистина много, малко по-големият му обем позволява на автора да разгърне образите както си му е реда така, че наистина да си съпричастен към съдбата им. Краят обаче бе някакси твърде изненадващ, стройният реализъм на разказа се наруши от внезапен скок във фантастичното. Много бих искал да прочета продължението, определено има нужда от такова! Вторият разказ, "Мъжете са лесни" много ми напомни романът на Тихомир "Душа Назаем", феновете на книгата определено ще го оценят. Подобно чувство в мен предизвика и "Трябва да умреш, ако ти кажа".
Забавни и разпускащи са разкази като "Дао" и "Таен въпрос", силно хумористични, натуралистични, с много сленг. Размисъл будят фантастичните "В началото бе словото" и "Всичко или нищо". Вампирските хоръри "Ловецът" и "Влох" зарадваха тачещата ми мрака душица, ах защо нямаше повече такива... Класически издържаните "Нощна птица" и "Хапче срещу смърт" също заслужават да бъдат споменати. И накрая ще завърша със сериозната поредица "Дневниците на похотливия милионер", които макар на моменти да изказват твърде крайни и съмнителни постулати в голямата си част съдържат много истини за отношенията между мъжа и жената, както и парите, които ги свързват и за жалост играят голяма роля.
Няма да пропусна обаче да нахокам Тихомир за някои творби, които според мен нямаха място с посредствената си скучноватост в този иначе живичък сборник. Творби като "Аксиния", "Евнух", "Мравуняк" и още един-два подобни откровено не ми допаднаха. Но на целия фон смея да заявя, че сборникът си струва и ако вие също искате да го прочетете, можете да го направите ето тук. Сайтът е много удобен - при израз на добра воля може да платите някаква сума към автора, при липса на такава да прочетете книгата безплатно. Пък ако нещо се опетлаете - от личния сайт на автора можете да я даунлоуднете.

П.С. С риск да подразня читателите и да разводня ревюто с плюнки по адрес на е-книгите, тази система ("те-ти-тая-електронна-книга-безплатно-чети-аз-съм-автора-пък-ако-искаш-да-ме-подкрепиш-преведи-на-тая-сметка-колкото-ти-се-откъсне-от-сърцето") буди в мен само и единствено скептицизъм. Лошият навик, който ние българите сме придобили, а именно всичко което намерим в Мрежата да е безплатно и да не заслужава парите ни обрича подобно начинание на неуспех. Просто не сме и май няма и да се научим да даваме пари за нещо, което не можем да го пипнем с ръчица и изпробваме на вкус. Особено пък книгите - щом всеки може безконтролно да публикува в Интернет и да не се следи за качеството на творбите, как да подхванеш и да търсиш бисерите в бунището? Но дори да пропусна покрай ушите си идиотското твърдение, че заради книгите горите измират (всъщност разходното перо "Книгопечат" в световното потребление на хартия заема някъде около 1%), няма да се уморя да повтарям, че да чета книга от екран за мен е като да ближа сладолед през стъклена чаша. И не съм единствен в хедонистично-епикурейско-сакралното си отношение към книгите. Виж, остана ли последен на света, сигурно ще чета електронни книги, няма да имам избор.
Но дотогава - е-книгите да си стоят горе на рафта.
Между безалкохолната бира и надуваемата жена.

неделя, 26 декември 2010 г.

Под Купола т.1



Автор: Стивън Кинг
Издател: Плеяда
Формат: 130 Х 200
Година: 2010
Стр: 624
Цена: 24 лв

Стивън Кинг е без съмнение един от любимите ми автори и смея да твърдя – писател от световна величина. Писател, чиито книги имат силата да променят човешки животи.
По една или друга причина доста отдавна не бях чел негова книга. За щастие, месец октомври беше месец на Стивън Кинг в Orange Center и след блестящата беседа на Адриан Лазаровски – човекът, който го превежда на български силно се заинтересувах от последния роман на автора. А именно – „Под купола”.
По обем „Под купола” се нарежда на трето място в творчеството на Стивън Кинг след „Сблъсък” и „То”. Това е само първият от общо двата 600-странични тома, съдържащи романа. Макар и с плашеща дебелина, „Под Купола” съвсем не е книга, която да може да се ореже наполовина без да загуби нищо от очарованието си, напротив. В известен смисъл читателят може да се обърка в обстановката и да се заплете в многобройните персонажи, но за това помагат удобните карта на града и речник на героите в началото на романа.
Честърс Мил е тихо, спокойно американско градче с население малко над хиляда души. В един прекрасен есенен ден над него неочаквано се спуска Куполът – силово поле, отцепващо града от околния свят. Никой не може да влезе, никой не може да излезе. Никой не може да го прелети или подкопае. Никой не знае какво представлява бариерата или кой я е поставил там. Цяла Америка е вторачила поглед в малкото градче, армията безуспешно се мъчи да разруши преградата с касапските си методи. Постепенно с течение на времето храната започва да свършва, въздухът не достига и иначе пасторалното селище се превръща в бомба със закъснител. Хората захвърлят маските си и на повърхността излизат истинските им чувства – страх, глад, животински инстинкти, склонност към насилие, алчност, религиозен фанатизъм, омраза… И всичко това тласкано от извечния стремеж към оцеляване.
С усмивка адмирирам Кинг – първо, изобщо не е загубил творческия си талант, напротив, и второ, главният герой Дейл Барбара този път не е поредният писател. В случая е смел ветеран от войната в Ирак, който се опитва всячески да задържи баланса в градчето. Чичко Стиви хич не си поплюва и тънко се гаври с куп американски стереотипи и предразсъдъци. Дори и личността на Президента, която е неписан закон в книгите и филмите да е анонимна, тук е разкрита завоалирано („кучият син се бе подписал, използвайки и трите си имена, включително онова талибанското по средата”). Историята грабва веднага от самото начало, книгата се чете изключително бързо, читателят потъва дълбоко в историята и часовете минават неусетно.
Не остава нищо друго, освен да се прочете и втория том.

сряда, 15 декември 2010 г.

Времето на Сатаната



Автор: Юлиана Манова
Издател: Весела Люцканова
Формат: 130 Х 200
Година: 2001
Стр: 160
Цена: 4 лв

Случайно попаднах на "Времето на Сатаната" на една презентация на книги, където бяха изложени заглавия предимно от малки до средни български издателства, предлагащи и родни автори, при това млади. Открих доста сходни черти между авторката и ревюираният по-рано в блога ми Мирослав Пенков. И двамата издават хорър-сборниците си преди да навършат пълнолетие, и на двамата книгите им са по десетина коли всяка, и на двамата разказите са кратички. Учудващото е, че за разлика от Пенков, който на места е пищен, детайлен и си личи влиянието му от Кинг, Юлиана е безкомпромисна и безапелационна в писанията си. Стилът е изчистен на максимум, ужасът и бруталността вървят ръка за ръка, творбите й нямат щастлив край. Изненадващо за самия мен, който е свикнал по принцип мъжете да сме по-груби и да проливаме повече кръв върху белия лист.
Юлиана Манова обаче не стъпва тепърва на литературната сцена. Печелила немалко литературни конкурси, някои от които международни, тя едва 13-годишна издава първата си творба - а именно книгата-игра "Замъкът на барон Аристоу". Някои от двадесетте разказа, които изграждат "Времето на Сатаната" се числят към класацията ми с 40 любими разказа от български автори. Произведения като "Пясък", "Плонерът на Ши", "Бяща ти умря от това", "Окото на Салюна", "Зайци", "Тя е виновна", "Меченца" и други са любими за препрочитане разказчета, особено вечер. Няма стил, който Манова да не е примесила с хорър и да не се е получило добре - било то фантастика, фентъзи, трилър, магически реализъм, алтернативна реалност.
Като се абстрахирам от корицата (която за моя вкус е, меко казано, отвратителна), "Времето на Сатаната" е чудесен сборник с кратички хорър разкази, който притежава необходимите качества, за да има статут на настолна книга.
Съвсем сериозно.

понеделник, 6 декември 2010 г.

Господарят на Сърпа



Автор: Иво Казар
Издател: Lady D.
Формат: 130 Х 200
Година: 2002
Стр: 350
Цена: 6.99

"Господарят на сърпа" е без съмнение един от любимите ми български хорър-романи. Ако трябва да бъдем буквоядци, надписът на главната корица не е съвсем верен - в смисъл, че той е първият роден horror & supernatural трилър. Всъщност, първите в този жанр са излезлите през 1995 г. два романа "Балада за бръснача" и "Хватката на Лешояда" на Елена Павлова, публикувани под псевдонима Лени Кинг. Със своя удивителен тираж от 3500 бройки обаче това без съмнение е първият масов хорър-роман, достигнал до многобройна читателска публика.

"Злото е тук, в самото сърце на Родопа, родено от сблъсъка между Бог и Аллах. Заченато преди 200 години, сега То тръгва на кървава жътва. Жътва-джихад!"

Авторът умело рисува правдива картина от миналото на България в самото начало на книгата. Постепенно историята прераства в съвсем правдива мрачна легенда за зараждането на Зло, което дири само и единствено отмъщение, за да намери духът му покой.

Смело мога да заявя, че в романа има всичко необходимо, за да бъде историята наистина добра. Има мутра с охранителите си, красива, ала фатална жена, колоритен протагонист и вярното му куче, завеян поет, двама пичове-бохеми, убийства, кръв, смърт, призраци, разплата, омраза, смелост, немалка доза хумор, което е много ценно и какво ли още не. Харесаха ми закачките със споменатите порнозвезди, както и умелото боравене с митове и легенди. Личи си, че авторът е доста ерудиран и начетен, ала без да навира тези си качества в лицето на читателя с риск да го подразни. А смея да заявя, че това е много, много рядко срещано явление по родните писателски ширини.

"Те се събраха в запустялата къща, предвкусвайки щур купон-юбилей десет години след абитуриентския бал. Ала не знаеха, че наколо дебне Господарят на сърпа - уж невидим, но могъщ и жесток. Той бе кукловодът, той - господар, повелител на Сърпа и Къщата. И господар, и роб."

Лека тъга навя в мен образът на Цайса - неразбраният поет, едвам свързващ двата края, умиращ от глад, мечтател, живеещ повече в своя собствен свят, отколкото в реалния. Тъжна, но реална картина от нашето ежедневие.

Авторът си има и собствен блог, където можете да прочетете новата му книга "V.I.P.", която макар и коренно различна като жанр, стил и тематика е определено четиво, което си струва.

Както и "Господарят на Сърпа", разбира се.
И той си струва, определено.
И още как...

вторник, 30 ноември 2010 г.

Аз Съм Легенда



Автор: Ричард Матисън
Издател: Офир
Формат: 130 Х 200
Година: 1998
Стр: 232
Цена: 3900 лв (за мен 5,40)

Ричард Матисън е легенда сред световното писателско съсловие, подобно на името на най-известния си роман. Повлиял на немалко автори (един от които е самият Стивън Кинг), Матисън е и небезисвестен холивудски сценарист. Освен филмираният "Аз съм легенда", по който е направен римейкът с Уил Смит, други продукции на Матисън са "Смаляващият се човек", "Челюсти 3-Д", автор е на серии от "Зоната на здрача", "Търси се жив или мъртъв", "Господари на ужаса", писал е сценарии за филми по творби на Едгар Алън По. Чест гост във филми на Матисън е холивудската хорър-икона Винсент Прайс.
В кратичкият по обем "Аз съм легенда" авторът ни среща с героя Робърт Невил - последният оцелял жив човек на земята. Дните му минават в обикаляне из града, снабдяване с жизненонеобходими неща и в сеене на смърт, а нощите - в пристъпи на лудост и пиянство. Щом слънцето залезе, вампирите излизат от обиталищата си и обсаждат неговата добре барикадирана къща. Хвърлят камъни по закованите с дъски прозорци, напразно напъват якото стоманено резе на вратата, стенат, мъчат се да превъзмогнат бариерите от чесън, ала напразно. Но най-ужасното е неговият бивш съсед, приятел и колега Бен Кортман, който всяка нощ хрипливо го зове: "Невил, излез, Невил!"
Романът е само около 140 страници, останалото са нелоши разкази и една поема. Побъркван от самота, Робърт Невил постоянно се опитва да намери причината за вампиризма - вирус ли е, какво е, изследва под микроскопа, иска да намери истината, да открие лек срещу заразата. Докато един ден разбира, че не е съвсем сам сред освирепелите за топлата му кръв вампири...
Внимание заслужава статията, с която започва романът - а именно своеобразният предговор на преводача Любомир Найденов "Дисекция на едно познато чудовище", в която пише пространно за вампирите, за вярата в тях, за човешкия страх, за истините, за лъжите, за необяснимите факти. Нещо ценно за всеки почитател на вампирите.
Препоръчвам книгата за всеки фен на хоръра, а защо не и на фантастиката - този роман е не по-малко фантастичен, отколкото ужасен...

неделя, 21 ноември 2010 г.

Чупливи Неща



Автор: Нийл Геймън
Издател: Бард
Формат: 130 Х 200
Година: 2007
Стр: 384
Цена: 10,99 лв

Самобитен и оригинален автор е Нийл Геймън. Повече самобитен, отколкото оригинален, смея да заявя. Във всички случаи обаче е добър писател. Наистина добър.
За настоящия сборник в интернет се срещат различни мнения. Едно небезизвестно онлайн списание го провъзгласи за книга на броя си, на годишните си награди му връчи приз за най-добър сборник с разкази излизал изобщо и като цяло изля куп суперлативи. Малко попресилено. Вероятно най-добро представяне на сборника ще прочетете в Старлайтър. Малко по-хладни към книгата са в Сивостен, а изказването на колегата Ангел Богданов за автора е доста честно: "За мен е удоволствие да чета този автор, но ми е много трудно да опиша впечатленията си от книгите му." Вярно си е. Но най-кратко, точно и обобщено представяне за Геймън и сборника му е безспорно при Алвин: "Все същата странна птица. С няколко чудесни разказа."
За мен Геймън е добър автор и ще потърся да прочета "Американски богове", както и евентуално нещо друго, но този сборник ми се струва някакси... прекалено разпилян. Има страхотни разкази, редувани обаче от поезия (!!!), което смятам като кофти в един сборник. Лично аз прочета ли добър разказ, след което веднага стихотворение в немерена реч се чувствам така, сякаш ям зеле с мляко. Има творби, които са по-скоро есеистични, а други изтъкани от импресионизъм до такава степен, че напомнят повече авторска мастурбация по белите страници, нежели нещо друго. В началото на сборника има увод от автора, който разкрива немалко истини относно разказите. Почувствах се кофти - признанията му са, че в повечето случаи ги е писал по поръчка. Тук му поръчали тематичен разказ за някой конкурс, там за някоя антология или сборник... Но нека карам подред:

+:

1. Етюд в изумрудено - вече писах за този разказ. Просто е нещо гениално, смесването на световете на Лъвкрафт и Конан Дойл е страхотно, феновете и двамата автори ще останат повече от доволни. Но моля ви, прочетете специално този разказ в алманаха Фантастика 2008. Първо, там липсва уводната част в сборника, която убива над 50% от удоволствието от първото четене. Второ, бележките под линия, които в сборника липсват, а има нужда от тях, са безценни. Трето, в алманаха превода е в пъти по-кадърен от този на Бард. Недомислици като Старите вместо Древните и Древният Козел, Бащата на Хилядата вместо Козирога с Хилядното Потомство ще вбеси ултрасите на Лъвкрафт без съмнение.
2. Председателят Октомври - нелоша приказка за дванадесетте месеца от годината, които са се събрали край лагерния огън и си разказват истории. Приказка за приятелството на две момчета, мистика и тъга по едно изгубено време, издържана в добрите традиции на стария Рей Бредбъри, на когото е посветена.
3. Забранени невести - нарочно съкратих заглавието до първите две думи, просто нямам нерви да изписвам такова състоящо се от дузина думи, заело четири реда. Но е отличен хорър, напомнящ ми класическите писания на Мерит, По и Блох.
4. Другите - кратичка приказка за това как изглежда Ада. Хубаво е.
5. Спомени и съкровища - разказа е чиста лудница! Едно извратено момче, служещо на извратен господар. Жалко, това нещо можеше да се доразвие до уникален роман.
6. Фактите в случая с отпътуването на г-ца Финч - старата история за зловещия цирк, криещ страшни тайни. Не е оригинално, но е много добре разказано.
7. Арлекин Валентин - разказ, изтъкан от забава и страх, вплетени в уникално приятна комбинация, подобно ромбовете по костюма на шут.
8. Проблемът със Сюзан - алтернативен завършек на Хрониките на Нарния от К. С. Луис. Вярвайте ми обаче, ако сте по-деликатна натура, обичаща въпросните Хроники, по-добре да не четете това.
9. Звена от хранителната верига - хорър, каращ ме да настръхна, напомни ми разказа на Джон Конъли "Госпожица Фрум, вампир". Какво ли няма да направят добрите мъже, за да задоволят женските нужди...
10. Голиат - става разказа, действието се развива буквално във вселената от филма "Матрицата". На техно-кибер феновете ще им се понрави.
11. Слънчевата птица - красота! Добре дошли в клуба на епикурейците, хора, за които гастрономическите удоволствия стоят на първо място в този свят. Хора, които искат да ядат от всичко на тази планета, неща, за които не би ви хрумвало никога, че стават за ядене. Те вече са яли всичко, което може да се яде. С едно изключение...
12. Монархът на долината - история от света на "Американски богове", почитателите на книгата ще останат доволни. Шадоу се озовава в шотландски замък, наобиколен от нагли богаташи, където трябва да се бие с чудовища.

- :

1. Всичките останали 19 творби в сборника. Преспокойно можеше и без тях, смалявайки книгата почти наполовина. Всичките поезии, импресии, детски спомени и въображения, страници от намерен на автобусна спирка дневник, съдържащ словоизлиянията на полуоткачена лесбийка, петнадесетте рисувани карти от вампирско таро, които всъщност са двадесет и две, отнесените разговори с непонятни момичета на един купон, писания в стил Кастанеда на някой предрусал и прочее баласт.

Но имате ли свободно време, прочетете този сборник. Струва си най-малкото заради дузината положителни разкази.

четвъртък, 4 ноември 2010 г.

Каменното Яйце



Автор: Петър Бобев
Издател: Народна Младеж
Формат: 140 Х 200
Година: 1989
Стр: 152
Цена: 0,66 лв (за мене - 2 лв)

Петър Бобев ми е познат като писател, творящ основно във фантастичния и приключенския жанр. Никога няма да забравя какво силно впечатление ми направи като малък романа му "Зеления вампир". Затова когато видях "Каменното яйце" да си почива кротко в един кашон на символична цена реших, че трябва да притежавам тази книга.

За този роман бях чул от няколко познати интересната хипотеза, че това е българският първообраз на "Джурасик Парк" и едва ли не Крайтън е бил крал от българския автор. Факт: "Каменното яйце" излиза за пръв път 1989-а, варианта на Крайтън - година по-късно. Според мен е може би съвпадение, макар да се сещам веднага за един мой доцент, който обичаше да казва, че случайности случайно не се случват.

Книжката е много приятна, предназначена основно за юноши. Повече е приключенска, отколкото фантастична. Ученият успя да извлече мезозойско ДНК от намерени вкаменени динозавърски яйца - версия, която лично на мен ми се струва по-реалистична от леко наивната в Джурасик Парк, където точиха кръв от праисторически комар, хапал приживе страшните гущери. Да бе, нали. Е, във версията на Крайтън успяха да възкресят един куп динозаври, разбира се, а в българската - само тиранозаврите, но нищо. Описанията как гигантските влечуги търчат из африканската савана и помитат всичко живо по пътя си определено си струват, и то как. Романът се чете леко и приятно, няколкото сюжетни линии накрая се преплитат по съвсем логичен път, изобщо съм доволен от книжката.

Друго нещо, което ми хареса е една от малкото добри специфики на книгоиздаването преди десети - книгата има редактор, художествен редактор, технически редактор, коректор и двама рецензенти. Нещо, което в новите книги, особено българските, за съжаление просто липсва - няма как, няма пари, няма нужда от излишни разходи.

Разбира се, има и кофти характеристики от онова време - първи две коли са на жълтеникава хартия, следващите на бяла, последните кола и половина пак на жълтеникава. В самият край има три чисто бели страници - цял късмет, че са от нещо като следговор и романът не пострадва от това. Еми да, когато се печатат книги в 60 000-ен тираж стават и такива издънки, сега къде ти тия тиражи, къде ги тези дребни недостатъци...

Няма да бъда излишно многословен този път. Книжката е приятна, екшънът изобилства, отлична е за отмора и отпускане след дълъг тежък ден.

събота, 30 октомври 2010 г.

Алексис Зорбас



Автор: Никос Казандзакис
Издател: Христо Г. Данов - Пловдив
Формат: 130 Х 200
Година: 1984
Стр: 312
Цена: 1,89 лв (за мене - 5 лв)

Има книги, които не ни се иска да свършват и препрочитаме с трепет отново и отново в продължение на години. Има книги на този свят, които променят човешките съдби и личния ни живот. Има книги, в които мъдростта, истината, добротата и удоволствието са в толкова голямо количество и се комбинират по такъв неповторим начин, че се превръщат в житейска философия.
„Алексис Зорбас” е точно такава книга.

Презрително се изплюх, след като разбрах, че само заради един-единствен глас Казандзакис е пропуснал да стане първият гръцки нобелист. И то заради поредния французин с будно гражданско съзнание и политически уклони, взел отношение в някоя война. И то не заради книга, а заради есе, насочено срещу смъртното наказание! Защо ли се изненадвам – Нобеловата винаги е била повече политическа, отколкото литературна награда. А гръцкият класик е достоен за уважение творец, най-малко заради безсмъртната си епитафия: „Не се надявам на нищо, не се страхувам от нищо. Аз съм свободен“.



Един съвет: не бързайте да почвате този роман, ако сте твърде млади. Завършете училище, поочукайте се малко от живота и тогава започнете "Алексис Зорбас", за да успеете да му се насладите в пълната му цялост.

В краен случай ако прекалено много ви мързи, романът е филмиран през 1964-а с Антъни Куин и Алън Бейтс. Самият филм е номиниран за седем Оскара, от които печели три. В него е и известният на всички ни танц на Зорбас, виновник за който е големият гръцки композитор Микис Теодоракис.



Уникална е магията на образа на Алексис Зорбас, който Казандзакис нарича "този възхитителен лакомник, пияч, як работник, женкар и скитник. Най-широката душа, най-крепкото тяло, най-свободният вик, който съм срещал през живота си". По-точно изказване едва ли може да има.

Страхотен е Зорба Гъркът - дори когато работи тежката миньорска работа, изцапан от стъпала до перчем с въглищен прах, неговият смях, дух и каризма увличат всички останали работници и ги заразява с доброто си настроение, превръщайки работата в удоволствие и песен.



Да сравним книгата с ястие. Има книги, които, да си го кажем честно, са трудно смилаеми, понеже месото е недопечено. Има книги, които са като фаст фууд – бързо ги глътваме, ала не чувстваме ситост. Има и книги, които просто са сготвени калпаво и не стават за нищо.
Но има и редки книги като романът „Алексис Зорбас”, които са като грамадна маса, отрупана с всевъзможни ястия и питиета по случай голям празник. Празник, на които се събираме около масата цялото семейство и най-близките приятели и се наслаждаваме на всичко. Тогава ядем и пием без да бързаме, изпитвайки неутолимо удоволствие и колкото и да сме яли, пили и разговаряли, изпълнени с любов един към друг в слънчевия ден просто не ни се иска да ставаме от масата.

В тази книга има всичко, което би трябвало да присъства в един роман - любов, приятелство, мъка, радост, мъдрост, философия, живот, смърт, сблъсък между ново и старо, страст, омраза и какво ли още не. Искрено ви завиждам на вас, които още не сте я чели и тепърва ще изпитате неизмеримата радост да го направите. Защото малко удоволствия на този свят могат да се сравнят с усещанието, което ни носят хубавите книги. Дори самият Хемингуей казва: „Давам един милион долара, за да прочета за пръв път Братя Карамазови”.



„Алексис Зорбас” е книга, която всеки от нас трябва да прочете.
За да разбере живота.

вторник, 19 октомври 2010 г.

Пътят



Автор: Кормак Маккарти
Издател: Новелон
Формат: 130 Х 200
Година: 2009
Стр: 244
Цена: 12,90 лв

Кормак Маккарти е автор от световна величина, без да преувеличавам. Сред неговите творби са филмираните "Няма място за старите кучета" (Томи Лий Джоунс, Джош Бролин, Хавиер Бардем, Уди Харълсън), "Тези прекрасни коне" (Мат Деймън, Пенелъпи Круз, Робърт Патрик, Сам Шепърд) и въпросната, на която сега ще хвърлим бегъл поглед (Виго Мортенсен, Робърт Дювал, Гай Пиърс, Чарлийз Терон). Няма как да се подмине роман, който е обрал куп награди, сред които и "Пулицър" за 2007-а. Книгата е шокираща в своята простота: баща и син бягат през постапокалиптична Америка, живеейки ден за ден на ръба на оцеляването. Навсякъде е пълно с побеснели от глад хорица, които не се свенят от канибализма. Направи ми впечатление стегнатия, изчистен език, казващ много неща в малко думи. Това не пречи описанията да са богати, силно въздействащи по своята същност. Красотата на бащината обич към единственият му останал близък на този свят, а именно неговото дето, е повече от затрогваща. Чете се бързо, без да омръзва, потъваш дълбоко в историята и любопитно искаш да разбереш какво ще се случи по-нататък. Да не забравя и любимите ми хорър-моменти, които хич не са слаби. Краят е тъжен, но логичен.
Не мога обаче да се въздържа да не изтъкна и минусите. Учудващо за мен, ала не са никак малко:
- хвалбите за романа, намиращи се по корици, първи и последни страници от разните му вестници и литературни критица са точно 32 (!) на брой. То хубаво да се изказват позитивно немалко хорица, ама това е вече прекалено.
- не приветствам авторовия похват да премахва тиретата от пряката реч и диалозите просто да са на нов ред. Човек се бърка и погледът му просто се пързаля през тях.
- самите диалози на моменти са вбесяващи със своята тъпота. 99% от тях са разговорите между бащата и сина от типа на какво е това, къде отиваме, те какви са и отговорите такова е, натам, такива и разни други от сорта. Цели пасажи спокойно могат да се изтрият, без творбата да пострада и грам от това.
- не знам дали е добра маркетингова идея да се използва за корица постера на филма, но определено е проява на лош вкус. Най-малкото.
- като цяло романът е насочен основно към американската публика. Всички тези неща в романа за честта, справедливостта, Бог, силата на човешкия дух, откривателството и прочее подобни са характерни основно за мисленето на някой, който е мейд ин Ю Ес Ей.
- сюжетът е пълно дърво. Без извинение. През цялото време бащата и момчето пътуват нанякъде, крият се от канибалите, търсят нещо за ядене и спят където заварят. Тъкмо останат без храна и погладуват няколко дни и хоп - като с вълшебна пръчица по поръчка успяват да намерят неплячкосано от мародери място.
- до самият край не става ясна причината за катастрофата - война ли е било, зараза ли, извънземни ли или нещо друго.

Макар недостатъците от моя гледна точка да не са малко за книга, която е отличена с Пулицър и филмирана с холивудски асове, определено няма да си загубите времето в прочитането й. Най-малко заради изброените неща. Ще трябва да гледам и въпросният филм, явно.

понеделник, 11 октомври 2010 г.

Конан - Черният Колос



Автор: Робърт Хауърд
Издател: Бева Прес
Формат: 120 Х 160
Година: 1992
Стр: 192
Цена: 9.40/10.40 лв, но за мен само левче

Сдобих се с книгата на един отдавнашен търг в клуб "Ефремов", ала едва сега й дойде реда да я прочета. Като изключим абсурдната корица и на моменти дървения превод, книжката е номер 1.
Това джобно изданийце съдържа в себе си шест истории от големия Робърт Хауърд. Всичките са страхотни, макар да немея пред гения на посткомунистическия издател - книгата уж обединява под обща шапка темата за Конан, а всъщност първите три са за Конан, а вторите три нямат нищо общо. Силно се съмнявам, че оригиналното издание от 1933-а година е съдържало точно тези разкази.
Та:

1. Плъзгащата се сянка - уникален разказ за Конан и една руса мадама, която го следва с обожание по петите. Двамата крачат изнурени под жаркото слънце на пустинята, когато успяват да различат в далечината стените на тайнствен град. Странно място със странни жители и страховити обитатели...
2. Черният колос - злокобната сянка на страховит магьосник е надвиснала над кралствата. Откъде мине, той унищожава и заробва всичко по пътя си в стремеж да завладее целия свят. Отчаяна, младата принцеса отива да се моли в храма, където получава божествено просветление - излез на улицата и първият човек когото срещнеш ще спаси кралството ти. Принцесата така и прави и налита на... познахте, Конан. Единственият минус е че финалната битка беше прекалено кратка.
3. Феникс върху меча - Конан е вече крал на Аквилония, ала прекалено много хора (и не съвсем хора) желаят да го свалят от трона. На помощ на Конан изненадващо се притичва тайнствен легендарен старец със статут на светец
4. Чудовище на покрива - стигнахме и до трите творби, които не са посветени на Конан. Изненадващо за мен, те са хоръри, и то от висок клас! Какво бе изумлението ми, когато разбрах, че Робърт Хауърд и великият Х. Ф. Лъвкрафт са били първи приятели! Разказите са написани в характерен за Лъвкрафт стил с лек привкус от творбите на легендарния Едгар Алън По. В този разказ едно зловещо чудовище, изпълзяло от дълбините на тайнствен храм ще затропа с могъщите си копита по нечий покрив...
5. Проклятието на морето - творба, започваща уж обикновено в типичен моряшко-приключенски стил, за да завърши в смразяващ костите хорър. Кадърът накрая, който съм сигурен че в "Карибски пирати" са го заимствали именно оттук е безценен.
6. Гълъби от Ада - една фамилия, една страшна легенда, една ужасна жена и едно същество, избиващо хората в запустяло имение. Негрите знаят предание, предаващо се от поколение на поколение, от уста на уста, за литващите гълъби, предвесници на Злото.

Изпитах истинско удоволствие, прочитайки книжката. Ако ти, читателю я видиш някъде и си падаш по Конан и хоръра, не се колебай...

четвъртък, 30 септември 2010 г.

Победителят Печели Всичко



Автор: Саймън Грийн
Издател: Жар
Формат: 130 Х 200
Година: 2005
Стр: 256
Цена: 6.20 лв

За пръв път се запознавам с творчеството на малко познатия у нас писател Саймън
Грийн. "Виновникът" за това е моят приятел и колега Александър Драганов, който ми
подари "Победителят печели всичко" за рожденния ми ден. Трябва да призная, че съм
приятно изненадан от това откритие на литературния хоризонт. Някои от
по-запалените фенове сигурно познават Грийн като авторът на "Хоук и Фишър". Тази
книжка проследява други приключения на легендарната двойка стражи. За какво става
въпрос:

Всеки град има своите любими кървави спортове. Някои си падат по боя с петли,
други задоволяват низките си страсти, гледайки гладиаторите на арената.
Пристанищният град Хейвън се забавлява с най-мръсния и кървав спорт на света -
политиката...

Хоук и съпругата му Изабел Фишър са единствените честни и неподкупни стражи в
града. Той налага реда по улиците с помощта на бойната си брадва, а тя - с верния
си меч. В Хейвън наближават избори и целият град полудява, когато кандидатите
започнат да използват всички възможни методи, за да спечелят. Подкупи, сделки,
корупция, убийства, сплашвания, физическа саморазправа, употреба на магии, дори
искане на помощ от Богове - кандидатите няма да се спрат пред нищо, само и само да
постигнат целта си.

Саймън Грийн обръща поглед към нещо изненадващо и малко познато във фентъзито - а
именно комбинирането му с политика. Интересуващите се от последната ще останат
доволни, гарантирам. Толкова мръсни номера, толкова спестени истини, актуални и в
съвременния свят рядко се срещат на едно място. Авторът доказва, че за да се
напише едно хубаво фентъзи не са нужни многотомни поредици и разточителни описания
- Грийн пише стегнато, изчистено и адски увлекателно. Харесаха ми и немалкото
хорър моменти, използвани от писателя в книгата - на моменти може да бъде наистина
безмилостно брутален. Интригите в романа се заплитат по такъв начин, че до самия
край не знаеш какво ще се случи.

Нека цитирам някои запомнящи се пасажи, с които авторът обича да завършва абзаците
си:

Никой в Хейвън, пиян или трезвен не беше толкова глупав, че да разгневи Хоук и Фишър. Има си и по-бързи и безболезнени начини да се самоубиеш.

Ценеше мечтите си твърде много, за да ги загуби заради слабост или склонност към компромиси.

Всеки има нужда от нещо, в което да вярва. Особено ако не вярва на себе си.

Той не бе особено добродушен дори когато беше жив, а след смъртта си е развил много гадно чувство за хумор.

Добрите намерения не бяха достатъчни, за да контролираш множеството.

Подходящите думи, казани в подходящия момент могат да събарят тронове и да строят империи. Или да донасят бунтове и граждански войни и трупове в горящи бойни полета.

Мъжете се биеха толкова добре, защото се страхуваха повече от собствените си офицери, отколкото от врага.


Препоръчвам книгата горещо. Този роман е един от редките, които ме карат да съжалявам, че автори със солидно творчество като Саймън Грийн са почти непревеждани на български.

сряда, 22 септември 2010 г.

Генератор на Реалности



Автор: Христо Пощаков
Издател: Аргус
Формат: 130 Х 200
Година: 2004
Стр: 224
Цена: 5 лв (за мене - 4)

Днес е 66-ият рожден ден на българският писател-фантаст Христо Пощаков. По една случайност неотдавна намерих по кашоните неговият "Генератор на реалности" и мисля, че моментът е повече от подходящ, за да ви представя този сборник с разкази и новели. За разлика от "Планетата на Скъли", тук фантастиката е повече научна, отколкото космическа. И така:

1. Бумеранг - познат разказ за алчността на хората, готови да изтезават извънземните заради техните ресурси (не се бъркайте с "Аватар", това е по-старо). Интересен е обратът в самия край, както и уникалната логическа игра от нишки.
2. Флейта от времето на Монтесума - хареса ми вплитането на историческите факти с митологията и вярванията на ацтеките, както и връзката с днешното настояще.
3. Неразрешим проблем - философски разказ за същността на любовта в едно изкривено бъдещо общество. Мен лично ме натъжи малко.
4. Най-страшният звяр - моя личен фаворит в сборника, супер е просто. Старите и опитни космически вълци са се събрали в заведението и си говорят за страховитите извънземни чудовища, с които са се сблъсквали. Всеки е срещал все по-голямо и по-ужасяващо, докато накрая...
5. Посредникът - кратък разказ в класически научен стил, даже прекалено кратък бих казал, идеята можеше да се поразвие мааалко повече.
6. Произшествие в космоса - страхотен разказ за силата на вярата, способна да покори дори висш разум, дори машина.
7. Теди, обещанията, лъжите и надеждата - разказ за самотен несретник, описващ целият му пропилян живот. Финалът ми хареса особено - "надеждата никога няма да спази обещанието си, колкото и да лъже, винаги умира последна".
8. Играта - забавен разказ за една игра на въпроси и отговори с големи награди, в която участват двама чешити и цяла планета хитри извънземни, напомни ми Хари Харисън като стил.
9. Изпит за двама - чел съм разказа преди в последния брой на "Други светове". Малко се поразсърдих, понеже бат Ицо и променил името на главния герой. Може би в сегашната версия на разказа началото за някои да е хубаво ("Мартин Ковалски напредваше трудно, мазната кал полепваше по подметките му и превръщаше ходенето в мъчение"), на мен ми харесва повече старият образец - "Збигнев напредваше трудно". Точка.
10. Странни събития - преводач е обзет от ужас, когато разбира, че с помощта на своята клавиатура може да променя реалността...
11. Силата на еволюцията - смахнат учен изобретява машина, с която може да пътува през времето и пространството. Каква е изненадата му, когато той и съпругата му разбират, че са променили кардинално живота на цели планети?
12. Подаръкът - прекрасна история за космически пътешественик, който помага на изпаднали в беда инопланетяни. Много тъжен край.
13. Спасеният - разказ, издържан в добрите традиции на Азимов и Бредбъри. Самотен мъж е изолиран на парче скала в космоса и чака да дойде спасението, а компания му прави само неговият андроид.
14. Големият шанс - космически търговец се опитва да сключи сделка с хитри извънземни, но кой ще излезе по-хитър накрая?
15. Силата на завистта - притча за завистта, омразата и злобата, които владеят света и според автора ще продължат да властват дори и след намесата на по-висш разум от нашия.
16. Гост от космоса - разказ, описващ събития в робовладелска Куба и намесата на висша сила. Личи си, че Латинска Америка е позната територия на Пощаков.
17. Изумителното прераждане - творба, описваща жизнените цикли на героя Алекс. Живял скучен живот и безинтересен живот, в отвъдното той е осъден да се преражда на различни планети и да върши добро, ставайки част от историята на безброй цивилизации. Хубаво е.
18. Така е справедливо, Боткин - изненадващ край на историята за трима изследователи, попаднали на планета с извънземни, кланящи се на необикновен камък...
19. Уредът за унищожение на човечеството - омразата ще доведе до логичен завършек.
20. Апокалипсис - увлекателен разказ за гениален учен и извънземни, страдащи от необикновен глад.
21. Апаратът на реалностите - предполагам, на него е бил кръстен сборника, макар заглавията да се разминават. Героят, който го е изобретил, се скита из паралелните светове, неспособен да спре цикъла на създаването на машината, прехвърлянето в следващата реалност и фаталната жена, която го следва навсякъде.

В заключение ще помърморя отново на темата за корицата на книгата, която не ми харесва ама никак, както и за работата на редактора, който можеше да бъда малко по-внимателен, но това са дреболии на фона на чудесните разкази.

неделя, 12 септември 2010 г.

Светлият Боец



Автор: Елена Павлова
Издател: Аргус
Формат: 130 Х 200
Година: 2004
Стр: 240
Цена: 5 лв (за мене - 2)

С известни уговорки мога да заявя, че "Светлият боец" на Елена Павлова ми хареса, определено. Сдобих се с нея преди месеци на един от търговете в "Ефремов" и досега кротко чакаше на рафта между другите книги да дойде и нейният ред. Е, той дойде.
Хорър романите в родното книжно пространство за голямо мое съжаление са по-редки от зъбите на дървения гребен на прапрабаба ви, скъпи читатели. Учудих си, когато видях тази книга, за която дори аз не бях чувал. Рекоха ми - хорър е, по твоята част, купувай. И аз купувам, чудейки се наистина ли читателите на хорър сме толкова малко, та книгите от родни автори са така апокрифни.
Елена Павлова е един от най-плодотворните български писатели, които са ми известни. Когато този роман вижда бял свят, авторката е тридесетгодишна, а изпод пръстите и ума й са се родили две дузини книги-игри, романът "Номад: Самият пъкъл" и солидната тухла "Сърцето на Скиталеца Отвъд", да не отварям дума за разказите. Освен това е преводач, развъжда кучета, за останалите проекти не знам. Тя е и авторът с най-много псевдоними, който изобщо ми е известен - освен под името си се е подвизавала и като Върджил Дриймънд, Кристофър Макдоуел, Лени Кинг, Ким Нюмън, Елайджа Джауит - пропуснах ли някой? Това се казва човек, изпълнен с енергия - само като погледнете щурата снимка на гърба на романа, и ще ви стане ясно.
Ще започна с нещата, което не ми харесаха в романа, а не са едно и две. Засякох немалко клишета, които ме издразниха, имаше и доста диалози, които бяха просто неестествени. Повече ме изнервиха логическите бели петна: нахакана млада радиожурналистка, която е същевременно богата наследница на някакъв магнат отива да вземе интервю от наркобарон (после и от главатар на градска банда) просто ей така, впоследствие двамата се изчукват и влюбват, егати; малко момче, изнемогващо от глад, върви из зимната нощ в града, а апетитните миризми от гозбите не му правят впечатление; стар пандизчия бяга от затвора и отива да прибере от партньора си дела от плячката, впоследствие решава да вземе него, жена му и двете невръстни деца за заложници, накрая изколва всички и други подобни. Можеше ли едиственият грузинец, който се мерна за част от секундата да се казва точно Джугашвили?
Безсмисленото насилие преобладава, от нищото хората започват да се трепят едни други с учудваща жестокост, бруталията няма край. Щом дори на мен това ми направи неприятно впечатление, значи е сериозно. Изненадан съм, че когато 2002-а Адриан публикува разказа си "Сбъдващият мечти" в "Точка на Пристигане" се вдигна толкова шум и хвърча перушина по форумите, а когато две години по-късно се появява този роман - ни говор, ни картина. А жестокостта на "Светлия Боец" не отстъпва на тази на "Сбъдващия Мечти", напротив.
Разбира се, книгата ми хареса въпреки всичко - все пак това е Елена Павлова, написала е толкова много неща досега. Стилът е увлекателен, макар и с леки комерсиални наченки, доколкото изобщо можем да говорим за комерсиализация в България в тази сфера. Чете се бързо, действието е шеметно, авторката употребява чудесни сравнения съвсем на място, от книгата би излязъл страхотен филм. Склонен съм да адмирирам идеята й за обособяване на собствен терен за развиване на действието в Щатите - градчетата Стики Шайн, Пийс, Бъчървил, както и новите марки коли, пистолети, всичко. Струва си да се споменат и чудесните илюстрации в книгата, дело на Пепи Станимиров.
Личното ми мнение е, че след прочитането на толкова нейни разкази, книги-игри, фантастика, фентъзи, киберпънк Елена сякаш пише най-добре хорър. Бих се запознал с удоволствие с книгите й, които е издала под псевдонима Ким Нюмън.

четвъртък, 2 септември 2010 г.

Замъкът на Престола



Автор: Колектив
Издател: Фентъзи Фактор
Формат: 110 Х 160
Година: 2006
Стр: 256
Цена: 6 лв

По принцип в повечето случаи се отнасям със скептицизъм към фентъзи разкази. Това е продиктувано от убеждението ми, че за да се получи едно добро фентъзи, е необходимо книгата да е солидна тухла и то не просто роман, а цяла поредица от такива. Бях приятно изненадан след прочитането на "Замъкът на престола". Просто не съм бил прав.
Действието в този сборник разкази се развива на приказния свят Титания и по-точно на неговият единствен оцелял континент - Магландиум. Място, населено с хора, джуджета, елфи, гиганти, гоблини и всякакви други раси. Място, където магията буквално извира от земните недра. Хареса ми факта, че в края на всеки разказ най-известните герои от разказа са представени като персонажи от ролева игра - с различни показатели, характеристики и умения, също като в Хрониките на Ралмия. Не ми хареса обаче факта, че в сборничето не са пипали ни редактори, ни коректори. Просто някои изречения трябва да се структурират по-добре, а един куп излишни запетаи да отпаднат. Но стига съм ви занимавал с подробности. Нека преминем към представяне на самите разкази.

1. Мечът на светлината - Марин Трошанов и Евгени Пройков: не съм чувал авторите досега, но разказът ми хареса. Интересни ми бяха расата на щархите - нещо средно между гущер и човек. Добър фентъзи екшън, описващ стремежа на една група персонажи да достигнат легендарен артефакт и сблъсъка им с друга подобна група с подобни желания.
2. Стария храм - Александър Драганов: много добър разказ, за който можете да видите автограф по-долу. Тук най-силно впечатление ми направи тънкото чувство за хумор на автора, правещ творбата страшно увлекателна. Единственото, за което бих направил забележка е, че разказът свърши прекалено бързо - тъкмо бях набрал инерция и потънах дълбоко в историята, и краят дойде.
3. Две кристални късчета изумруд - Ивайло Даскалов: единственият разказ, който ми се стори по-посредствен на фона на останалите. Прилича по-скоро на фрагмент от нещо много по-голямо, обемно и съответно - интересно, но само по себе си не е кой знае какво.
4. Тайната на черната стомана - Иван Димитров: познавам лично Фогъра и си го знам като хорър-писател. Това разказче е много добро дарк фентъзи и за разлика от първия разказ, тук мечът е пълната противоположност на доброто. Много добро, много. А, да не забравя и нелошата секс-сцена, ммм.
5. Династичният камък - Борис Цветков: супер историйка, която ме открехна за непозната до момента за мен фентъзи раса - а именно, фелините. Представляват нещо средно между човек и котка, много силни и грациозни. Шино е страхотен, легендарен герой, уникални бойни сцени, неочаквани обрати, тук има всичко.
6. Последната нощ - Марко Тотин: оригинална идея, която срещам за пръв път. Около лагерния огън са се събрали елф, джудже, гигант и дребосък, които имат съкровище за подялба. Разказът е структуриран като комбинация от мислите на четиримата - всеки подозира останалите в измяна, всички се дебнат един друг, чудесия.
7. Замъкът на престола - Иван Атанасов: ето го и флагманът на сборника, дал името си на антологията. Хубава легенда за зловещ древен трон, намиращ се на върха на планина и който седне на него, ще властва над целия свят. Хареса ми.

Между другото, хубавият послеслов в края на сборника, дело на Дамян Христов, щеше да е по-добре да се премести в началото като предговор, хвърляйки светлина на това, което очаква читателя. Но въпреки това сборничето определено си струва, без съмнение.

четвъртък, 26 август 2010 г.

Алманах "ФАНТАSТIКА" 2009



Автор: Колектив
Издател: Човешката Библиотека
Формат: 165 Х 235
Година: 2010
Стр: 400
Цена: 20 лв

И така, дами и господа, на пазара е новият Алманах Фантастика '09. Похвални са усилията на издателите от "Човешката Библиотека" веднъж годишно да пускат един обемист алманах, който да отрази най-важните фантастични събития през изминалата година. Моите най-искрени уважение към Калин Ненов и Атанас Славов - личи си, че са работили доста и то здравата по създаването му. За разлика обаче от предишния брой, който прочетох, в този намерих и неща, които не ми се понравиха. Но нека да започна отначало с нищенето.

Какво ми хареса в алманаха:

1. Упорството на възприятието - Джон Варли: уникална, просто уникална новела. Неслучайно е носител и на Хюго, и на Небюла. Оригинална идея, вплетена в лекият, така естествен разказвачески стил на автора, непреходни истини, поднесени по смилаем за читателя начин и разбираеми термини. Варли рисува картина на едно напълно реално общество - с проблемите и плюсовете му, с удивителна логика пресъздава съществуването му от А до Я, а любовта и мъката просто те сграбчват за сърцето и ту стискат, ту пускат. Задължително четиво за всеки любител на природата, естествените източници на енергия и на фантастиката като цяло.
2. Портрет в 3D - Ангелина Илиева: това е цял раздел, включващ три разказа на Ани.
Качеството на творбите й не подлежи на съмнение - който е чел нейни творби, знае за какво говоря, а който не е обезателно трябва да прочете. Останах приятно изненадан от разказа "За оня мрачен миг, преди да съмне" - не го бях чел досега, много, много добро произведение.
3. Прошка за грешните - Георги Христов: това ме заби в земята просто, страхотно е! Нищо не съм чел от автора досега, но попадне ли ми, ще му изгълтам цялата библиография. Страховит хорър с елементи от българската митология, разкъртващо е просто, препоръчвам за любителите на хоръра и на българското фентъзи.
4. Секцията "Млади гласове" - има какво да се види тук, определено. Като автор ми е познат само Антон Фотев, но и двете момичета се справят изненадващо добре.
5. Раздел "Фантастихия" - поезията е страхотна, даже мисля че е по-добра и от тази в предишния брой. Стиховете на Сашо Карапанчев, Анибал Радичев, Мирослав Моравски, Георги Кацаров и Александър Бурмов не са за изпускане.
6. Некрономикон - Александър Драганов: статия, заслужаваща специално внимание. Става въпрос за едноименния легендарен том от творбите на Х.Ф. Лъвкрафт, разбира се. Полезна информация, хвърляща светлина над тази мрачна книга.
7. Как "Стар Трек" изпревари бъдещето - Ангел Петров: много хубава статия за технологиите, използвани в едноименния сериал, които са претърпели реализация в днешния бит.
8. Елегия за книгата - Кори Доктороу: уникален материал от канадския фантаст в прослава на книгата като цяло. Засяга належащи проблеми пред съвременното общество, свързани с писаното слово.

Какво ме издразни в алманаха:

1. Силата на силните - Дмитрий Биленкин: фантастична повест, която не ми допадна по абсолютно никакви параграфи. Просто ми бе скучна тази съветска фантастика и това си е. Успях да прочета как главния герой бяга незнайно от кого незнайно къде незнайно накъде, после внезапно пропадна в непонятни времеви изменения, които мозъкът ми просто отказа да ги смели и се озова някакъв старец, който на всичкото отгоре се оказа познат от спомените му. Когато обаче героят започна монолога си (който не бе нищо повече от авторски мисли с тиренце отпред) пред стареца посредством ръсене на пълни с технологични термини шепи, се отказах да дочитам творбата.
2. Какви ще бъдете? - Братя Стругацки: по същество това не е разказ, а глава от неиздаван на български роман на Братята - "Пладне XXII век". Сигурно романът е добър, но от този откъслек не успях да разбера нищо повече от това, че няколко руснака (доста пестеливо описани, впрочем) долетяха на Земята, кацнаха на морския бряг, наловиха риба и му седнаха да хапнат и релаксират.
3. Таблицата на Станислав Лем - моите уважения към полския фантаст, но това което е направил е повече от неприемливо. Да си единственият славяноезичен автор, поканен за член на Асоциацията на американските фантасти - много хубаво, браво. Да съставиш двутомен труд "Фантастика и футурология", с което което критикуваш американската фантастика през 60-те и 70-те години и да те изгонят от въпросната асоциация - ще замълча. Но да съставиш груба шаблонна таблица, с която принизяваш ЦЯЛАТА американска фантастика до сюжети от типа "Земята е застигната от катастрофа" или "е атакувана от извънземни чудовища" е, меко казано, смешно. Много ми е интересно къде г-н Лем ще постави в таблицата си писани през този период романи като "Нещо зло се задава" и "Дървото на Вси Светии" на Бредбъри, "Господарят на светлината" на Зелазни, "Гробищен свят" и "Междинна станция" на Саймък, примерно, да не изброявам повече.
4. Бъдещето в НФ - банално и новаторско - Васил Сивов: познавам Васко Сивов от сбирките в клуб Ефремов, но това няма да ми попречи да му се скарам за тази статия. Последната предлага интересен поглед върху много аспекти на засегнатата тема и като се замисля, Сивов е много прав за доста неща. Това, което ме вбеси, бяха нещата, които каза относно хоръра в тази статия. Първо, имам чувството, че тази статия или не е нова, а е "отлежала" поне 7-8 години, или Васко няма информация за хоръра днес. Просто е изброил твърде малко автори от българския хорър, повечето от които вече са неактивни (за голямо мое съжаление) и на тях гради разсъжденията си. А съгласете се, че градиш ли нещо на слаба основа, то се срутва и точка. Последният автогол, който Васко си вкара, бе уникалното умозаключение: "Авторите на хорър не са се справили с общото за всички ни фантастично наследство, т.е. не са им четени достатъчно вълшебни приказки, когато са били малки". Останах ням. Браво бе Васко, ти с няколко думи направи психологически профил на всички автори и читатели на хорър, изкарвайки ги едва ли не потенциални психопати, серийни убийци и абонати на лудниците! Хора, разберете веднъж завинаги - ние, които четем и творим хорър, не сме изроди за затвора, нито пък кръвожадни изверги. Ние сме съвсем нормални хора, които обичаме да четем и пишем страшни истории и това е съвсем естествено, също както има хора които обичат сладолед и такива които не ядат люто. Тази наша страст не е продиктувана защото като малки не са ни чели приказки или твърде много са ни пляскали. И нещо друго от статията - тази наша особеност няма абсолютно никаква връзка с песимизма на българина. Ако имаше такава връзка, хора като мен, Адриан Лазаровски, Иво Казар, Юлиана Манова, Елена Павлова, Спасимир Тренчев, Йордан Матеев щяхме да сме продали шестцифрена бройка от книгите си. Не стига, че все по-малко българи пишем хорър (лично наблюдение от първа ръка), ами и имам чувството, че и отвсякъде се стремят да ни намалят още повече. Не е толкова важно какво е написано, а как е написано, още Оскар Уайлд е казал, че литература се дели единствена на добра и лоша, това е. В литературата не трябва да има ограничения за какво да се пише и как да се пише.

Това беше моето виждане спрямо Алманах Фантастика 2009.

неделя, 15 август 2010 г.

Петимата Велики Воини



Автор: Матю Райли
Издател: Бард
Формат: 130 Х 200
Година: 2010
Стр: 400
Цена: 12.99

Матю Райли далеч не е непознато име на българския читател. Първата си книга – „Битката” австралийският писател публикува едва 22-годишен, финансирайки самичък 1000 бройки от романа. Днес, вече на 36, Райли е горд автор на десетина книги от областта на трилъра, екшъна и приключенията, които са публикувани в над 20 държави и продадени в милиони екземпляри.
„Петимата велики воини” е третата книга от серията за Джак Уест, австралийският суперкомандос. Джак заедно с верният си екип от воини ще се впусне в смъртноопасна мисия, залогът за която е спасението на цялата планета.
На практика тази книга е продължение на „Шестте свещени камъка” и за да успее да вникне в събитията, човек трябва да е чел първо нея. Подозирам, че след „Седемте смъртоносни чудеса” (първата от серията за Джак Уест, която може и да се чете отделно от останалите), „Шестте свещени камъка” и „Петимата велики воини”, следващата книга на Райли за Джак Уест ще се казва „Четиримата/четирите нещо-си” – така де, имаме налице едно обратно броене от логическа гледна точка.
Според мен тази книга е определено насочена към твърдия контингент фенове на творчеството на Райли. Аз лично не успях в нея да намеря нещо, което да не съм видял досега в предишните книги от серията за Уест, в самостоятелните книги „Битката” и „Храмът на инките” или в серията за Шейн Скофийлд – Плашилото („Експлозивно”, „Обект 7”, „Плашилото”). Основната идея в романите на Матю Райли е следната: имаме налице някакво съкровище, събитие или артефакт(и), с помощта на които човек ще стане безумно богат/мъдър/владетел на света/ще спаси последния от унищожение/комбинация от всички изброени. Към така лелеяната цел се изсипват едновременно една камара бойци от всички региони на света, представители на разнообразни спецчасти, терористи, иманяри и т.н. Започва жестока битка за надмощие и собственост, временни примирия и съдействие, предателство, смърт, кръв, куршумите във въздуха стават повече от кислорода и пр. Не ме разбирайте погрешно – Матю Райли е страхотен автор, пише увлекателно и обсебващо, държи те на нокти до самия край, книгите му се четат на един дъх с убийствено темпо и много бих искал да ги видя филмирани всичките. Просто идеята във всичките му книги досега е една и съща, сериозно се изтърква и започва да дразни. Скромното ми лично мнение, че върхът в творчеството на Райли беше серията за американеца Шейн Скофийлд, а най-добрата книга – последната, „Плашилото”. Страхотна, върховна. Самото започване на серията за австралиеца Джак Уест беше грешка.
Стискам палци догодина да излезе следващата книга за Шейн Скофийлд и силно се надявам да видим на български „Адският Остров” (продължение на „Плашилото”) и неиздаваният у нас досега спортно-фантастичен роман “Hover Car Racer”.

вторник, 10 август 2010 г.

Смъртта Ще Дойде Боса



Автор: Андрея Илиев
Издател: Феникс
Формат: 130 Х 200
Година: 2009
Стр: 160
Цена: 6.99 (като за мене - 3)

По една щастлива случайност докопах "Смъртта ще дойде боса" от кашоните с книги до Софийския и бързам да споделя впечатленията си с Вас. Беше ми горещо препоръчана от Адриан Лазаровски, а и щом е писана от Андреята - трябва да се види определено. Да си призная честно, повечето романи от серията "Креалистични" на Феникс не ми допадат, но този е едно от малките изключения. Типичният за Андреята стил - разговорен, кратък и стегнат по войнишки (направо мирише на партенка на моменти ;-) Макар авторът да има добри попадения и в други стилове като българско фентъзи ("Самодивата", "Реваншът на Тангра"), за мен истинската му сила си остава в кримито и реалистиката - този роман, "Детектив в зоната на здрача", "Когато ангелите подивеят", "Да събудиш динозавър". И, естествено, несравнимата "Когато един мъж е на колене". В "Смъртта ще дойде боса" за пръв път се сблъсквам с интересен авторски похват - две сюжетни линии, и двете разказани от първо лице! Едната проследява героят Румен - корав наемник, бившо ченге лежало по затворите, хладнокръвен килър, и въпреки това не е абсолютно зло. Другата проследява Калин - на пръв поглед "почтен" бизнесмен, достоен за уважение богаташ с лъскав офис, секретарка, мерцедес и охрана, а всъщност - страхливо и жалко подобие на мъж, натрупало богатството си чрез отвратителни измами и машинации. Андреята пише честно, без да спестява нищо на читателя от на моменти отвратителното ни ежедневие.
Разбира се, ще спомена и някои минуси. Уличният разговорен стил на моменти ми идваше малко в повече, да не говорим за поредното сравнение на хълмове с женски хълбоци (иновация - появи се и сравнение раменете на як циганин с конски такива). На едно място в диалозите има прекалено говорене с недомлъвки до степен и аз да не разбера, аджеба, за какво става дума. Но това са дреболии.
Солидната доза екшън, неочакваните поврати в повествованието, заплетената до самия край интрига - всичко това прави "Смъртта ще дойде боса" достойно четиво за любителите на кримито и реалистиката, за почитателите на серията "Креалистични романи" на Феникс и разбира се, задължителна част от библиотеката на почитателите на творчеството на Андрея Илиев.

четвъртък, 5 август 2010 г.

Покани Ме Да Вляза



Автор: Йон Айвиде Линдквист
Издател: Колибри
Формат: 130 Х 200
Година: 2010
Стр: 488
Цена: 18

След прочитането на „Покани ме да вляза” думата, която за мен описва този роман най-точно, е оригиналност. Авторът на пръв поглед е леко смахнат швед – и по снимката на задната корица, и по биографията му до момента: илюзионист, специализиран във фокусите с карти, комик, телевизионен и театрален сценарист… Книгата, преведена на много езици и филмът по нея са пожънали световен успех и обрали куп награди до такава степен, че освен оригиналната шведска екранизация Let The Right One In скоро по кината ще излезе и американската й версия Let Me In.

Малкият Оскар е плах и затворен в себе си шестокласник, живеещ сам с майка си в мрачно стокхолмско предградие. Ежедневно е тормозен, преследван и унижаван от съучениците си до степен на моменти да се напикава. Изведнъж в съседство се нанася странно момиченце, с което двамата се сприятеляват. Загадъчната Ели не ходи на училище, появява се само вечер, а тялото й винаги е студено. В желанието си да са заедно всеки един от тях ще промени другия, ще разбере тайните му, за да го направи по-добър…

Личното ми мнение е, че авторът можеше да пише малко по-сбито, на моменти леко се разлива в почти 500-страничната шведска тухла „Låt Den Rätte Komma In”. За сметка на това повествованието е увлекателно, напомня Стивън Кинг. Да предупредя отсега почитателите на „Здрач” – в романа няма и грам сърцераздирателност, о, не, напротив. Хорърът е на високо ниво, понякога ми идваше в повече дори на мен. Бруталностите се случват с ужасяваща логика като естествено развитие на действието, а вампирът-зомби беше просто нещо, от което да изтръпнеш на макс. Хомосексуалните педофилски вметки са в изобилие, няма да се понравят на всеки.

„Покани ме да вляза” е страховит, зловещ роман, но също така и история за приятелството и доверието. Доразвита е идеята, че вампирът не може да влезе при теб, ако не го поканиш. Тази мрачна особеност на вампирското съсловие е издигната до символ на близостта, на спасението. Ако харесвате шведски автори, книгата е само за вас. Ако пък харесвате вампирите повече в оригиналният им, класически вид… е, можете да сте сигурни, че ще останете изненадани приятно.

И още нещо. Докато четете, потънали в историята и на вратата ви се почука, не отговаряйте автоматично с „Влез!”

Все пак, знае ли човек…

Линк към статията в Словеса

вторник, 20 юли 2010 г.

Пощальонът на Неруда



Автор: Антонио Скармета
Издател: Колибри
Формат: 130 Х 200
Година: 2010
Стр: 124
Цена: 10

Един чудесен кратичък роман, написан от Антонио Скармета – чилийски писател, преподавател и сценарист, лауреат на престижни литературни награди. Неговите книги са преведени на над двадесет езика, а „Пощальонът на Неруда” е филмиран с Филип Ноаре в главната роля.
Младият пощальон Марио Хименес има един-единствен клиент – големия поет и бъдещ нобелист Пабло Неруда. Пощата, която великият чилиец получава е толкова много, че е необходим един пощальон само за него. Марио обаче е влюбен в красивата кръчмарска дъщеря Беатрис и моли Неруда да му помогне, за да спечели сърцето й. Една красива история, позната ни още от книги като „Сирано дьо Бержерак” на Ростан и „Любов по време на холера” на Маркес.
Книгата обаче не е любовен роман, не е и политически такъв, въпреки събитията в Чили по това време. Тя е основно исторически роман за последните години от живота на Пабло Неруда, за главоломните му успехи като автор, известността му по цял свят, опитите му да стане президент и назначаването му за посланик на Чили в Париж. Тя е хумористичен роман за неудачите на младия Марио Хименес във всичко, с което се захване, за неговото преклонение и обожание пред великия дон Пабло. Роман за едно на пръв поглед невъзможно приятелство – между стар, известен и велик творец и никому неизвестен, наивен млад пощальон. И всичко това – на фона на събитията в Чили: комунизмът, прохождащата демокрация, военния преврат в годината на смъртта на поета.
Лекият и приятел стил, с който се лее повествованието, тънкият хумор на Скармета, контрастът между идилията в живота на обикновените хора и грозотата на политическата сцена в Чили превръщат „Пощальонът на Неруда” в красив шедьовър и гордост за всяка библиотека.

Ето тук можете да прочетете още една анотация за творбата.

А пък ето тук можете да прочетете статията и в Словесата.

сряда, 14 юли 2010 г.

Нещо Зло Се Задава



Автор: Рей Бредбъри
Издател: Бард
Формат: 130 Х 200
Година: 2010
Стр: 288
Цена: 11.99

Винаги досега съм уважавал Рей Бредбъри като автор. Като малко дете с интерес следях телевизионната поредица „Театър на Рей Бредбъри”, където филмираха негови разкази, нерядко доста зловещи. Това ме накара да се запозная с творчеството му и да прочета сборника „Възпявам електрическото тяло”, както и романите „451 по Фаренхайт” и „Дървото на Вси Светии”. Всичко това затвърди в мен впечатлението, че Бредбъри е много добър автор.
След прочитането на „Нещо зло се задава” вече съм твърде убеден, че той е много повече.
Той е ВЕЛИК автор.
Не мога да разбера защо този страхотен роман, издаден преди кажи-речи петдесет години, излиза чак сега на български. Е, не бива да се учудвам – „Бленуващите кристали” на Стърджън, послужили за вдъхновение на Бредбъри, виждат бял свят на английски преди шест десетилетия, а на български – едва миналата година.
Накратко: сюжетът на пръв поглед не е кой знае какво – две тринадесетгодишни хлапета, Уил Холуей и Джим Найтшейд са привлечени от току-що пристигналия в градчето пътуващ цирк. Цирк, който е едновременно плашещ и пленителен, който може да сбъдне най-съкровената човешка мечта, ала цената за това е ужасна. Момчетата са сътворени като уникални образи, колоритни и запомнящи се. Майстор Бредбъри е направил страхотни описания, писал е пищно и сочно, черпейки с препълнени шепи от богатството на английския език, използвани са всички възможни изразни средства. Единствената творба, която съм срещал досега и можеща да си съперничи в това отношение с „Нещо зло се задава” е романът на Ник Кейв „И магарето видя ангела”. Тук е мястото да сваля шапка на Любомир Николов за прекрасния превод – човекът, благодарение на когото българските читатели могат да се насладят на автори като Кинг, Толкин, Гришам и Шекли.
В романа Бредбъри е гениален композитор, дирижиращ епичен опус. Придал е живост на неодушевените предмети, намесил е сериозна доза хорър от висш клас – личи си откъде автор като Стивън Кинг например е бил вдъхновен за творби от рода на „Сблъсък”, „Необходими Неща”, „Бурята на века”. Романът е пълен с мъдрост, философия и синтезирана житейска логика, достъпна за всеки. И на фона на всичко това изпъква една тиха красота – красотата на приятелството между две млади момчета, двама буйни пакостници, които мечтаят да порастнат, да открият непознати светове, жадуват за приключения.
„Нещо зло се задава” е роман-легенда, една кутия, пълна със звезди от лятото. Финалът затрогващ по своето естество – могъщата смиреност на доброто смазва агресивното зло с безапелационна кротост. Книга, задължителна буквално за ВСЕКИ. След прочитането й не просто уважавам, а почитам Бредбъри. Прочетете я и вие.
И докато го правите, си спомняйте за „Макбет” на Шекспир, от чиито редове е взето заглавието на романа:

By the pricking of my thumbs
Something wicked this way comes!*


----------------------------------------------------------------------------
* „Чувствам, палци ме сърбят – значи злото е на път!” (превод Валери Петров)

Линк към статията в Slovesa.net

неделя, 4 юли 2010 г.

Дзверове



Автор: Адриан Христов
Издател: АВС
Формат: 130 Х 200
Година: 2010
Стр: 144
Цена: 7.99

Адриан Христов е ново име на българския литературен небосклон, по-скоро непознат на по-голямата читателска маса. Дебютната му книга „Дзверове” е сама по себе си доста оригинален творчески подход. Погледнете само корицата! Това прасе, което вие по луната е култ, бе хора!

За добро или лошо, прасетата, вълците и овцете са основните характери, от които изобилства книгата. Творбите представляват ултракратки форми, които аз определям лично като комбинация между хайку и бял стих. Бях силно заинтригуван, след като прочетох някои от тях:

що е то
естествена смърт
чудели се прасетата

всички прасета пърдяли
но едно го правело
по ноти

и понеже имал само прасета
замести петела с прасе
и ставаше по първи прасета

ранена лисица
дъвчела жив петел
пусни ме
ще ти изпълня едно желание
ти вече го изпълни
други желания нямам

Единственият минус, който бих искал да спомена, е че за тези кратки форми формат А5 е прекалено голям – А6 би свършил идеална работа.

За финал бих искал да споделя с вас за последно една от кратките форми – тази, която е отпечатана на задната корица на книгата:

истината е обезкуражаваща
казал вълкът на прасето
а аз искам
да имаш кураж
прасе такова

Прекрасно злободневно четиво, идеално за повдигане на духа на читателя, особено подходящо за четене в метрото или трамвая.

Линк към статията в Словесата

събота, 3 юли 2010 г.

Лунно Сияние



Автор: Рейчъл Хоторн
Издател: Издателска Група "България"
Формат: 130 Х 200
Година: 2010
Стр: 224
Цена: 11.99

И мен не ме подмина вълната от романи подобни на "Здрач", която заля световния книжен пазар. Признавам си, беше ми много любопитно да разбера що за четива са въпросните книги, които се превърнаха в мания, съперничеща си само с тази за Хари Потър.

Накратко: тийнейджърката Кайла е красиво американско момиче, което обожава природата. Изгубила родителите си като малка, тя не подозира, че над нея тегне мрачна тайна, която ще промени живота й завинаги. Раздвоена мужду увлеченията си към Лукас и Мейсън, две абсолютни противоположности, Кайла ще се гмурне в шеметен водовъртеж от пламенни изживявания, потресаващи разкрития и мистериозни обрати, за да открие истината за себе си и истинската любов.
Какво харесах в книгата: корицата и оформлението са на страхотно ниво, браво. Струва си да се отбележи, дори оригиналната американска корица в сравнение с българската си е чисто дърво. Отличният превод на Адриан Лазаровски е залог за качество, както и добрата работа на редактора. Развеселих се от споменаването на д-р Брандън, който говори с обърнат словоред като учителя Йода. Писано е стегнато, без излишни разливания и въпреки това природните описания в романа са на много добро ниво. Сцената, когато Кайла и Мейсън пият бира под звездите и си говорят е просто замечтателна, връща те назад във времето, когато си бил по-малък и всичко е било по-лесно. Самата развръзка и краят на романа са определено интригуващи и предполагат бурно продължение.
Какво не харесах: това си е на практика „Здрач” с върколаци, ако мога да се изразя така книгата е „върколашки чиклит”. Четиво, предназначено за тийнейджърки и стари моми, те са основната таргет-група. Романа не е хорър, не се заблуждавайте, т.нар. „шифтъри” се превръщат от хора във вълци с едно мигване на окото, промяната е рязка и внезапна, липсва ужасяващото превръщане на човека във вълк, когато костите се разкривяват, муцуната се удължава с пукане, а самият върколак се тресе от гърчове в ембрионална поза, докато от разкъсващите му се дрехи надничат бързо окосмяващи се резени плът… Извинявайте, увлякох се, ама какво да направя, като съм фен на класическите чудовища. Не ми се видя реалистична сцената, когато двете 17-годишни момичета обсъждат момчетата в палатката – този начин на мислене е присъщ на девойки, които са поне 5-6 години по-малки.
Като цяло романът следва световните комерсиални тенденции на „Здрач”-оподобните книги. Истински интерес обаче представлява самият край, когато се нареждат основните късчета от мозайката, която постила пътя към следващите три (засега) книги от поредицата. Определено истинската интрига предстои в продълженията на сагата за Тъмните Пазители.

Линк към статията в Словеса.нет

петък, 25 юни 2010 г.

Планетата на Скъли


Автор: Христо Пощаков
Издател: Орфия
Формат: 130 Х 200
Година: 2001
Стр: 176
Цена: 4,50 лв (за мене - 2)

Поредното съкровище, което успях да прилапам от кашоните със стари книги. Христо Пощаков е български фантаст от по-старото поколение, известен във фендъма с лютия си и непримирим нрав. Превеждан на десетина езика, в Русия е реализирал от последните си книги сериозни за тамошния и убийствени за българския пазар тиражи, измерващи се с 6-цифрено число. Ако искате да разберете нещо повече за него - можете да го направите тук и тук.
Разказите и новелите, съставляващи това сборниче, ми харесаха определено (и не само на мен, нали, Ицо?) Четат се леко, бързо и приятно, неусетно минаваш на следващия, а книгата свършва все по-бързо и по-бързо... Забелязах, че макар да е писана преди близо десетина години, в книгата няма и помен от архаизъм, така характерен за творбите на фантастите, творили от по-отдавна. Хареса ми и факта, че фантастиката в сборника е повече космическа, отколкото научна - такава, каквато обичам. Хуморът също е в щедри дози, а това е безценно. Нека ви представя разказите:

1. Нещо забравено - героят Кад Никар (името много ме кефи, не знам защо) и неговият звезден екип са на мисия и откриват едно същество, което крие в себе си най-великата тайна за нещо отдавна забравено от хората на бъдещето...
2. Повторението - за поуката от прекалената алчност за удоволствия.
3. Творчески експеримент - ах, планетата ни, представена като едно огромно реалити шоу (много преди в България изобщо да сме чували за подобно явление!) е нещо буквално затрогващо...
4. Търговска одисея - разказ за двама звездни тарикати, мъчещи се да изкопчат далаверка отвсякъде и от всичко.
5. Невероятно приключение - заплетен юридически казус, в който обаче става ясно, че дори и през десет галактики няма по-големи мошеници от земляните.
6. Добра работа с добро заплащане - разказ, печален със своята реалност спрямо днешната в България. Какво ли няма да направи човек заради единия хляб...
7. Справедлив съвет - кратък, забавен и хумористичен.
8. Генераторът на щастието - изключително завладяваща и силна творба. Всички знаем какво става, когато някой скрит гений изобрети адска машина, нали?
9. Очакването - история, започваща като обикновена космическа реалия и завършваща като страховит ужас.
10. Дяволският кръг - класическа история от художествената литература, когато всичко се повтаря отново, и отново, и отново...
11. Откривателите - за да не умре от глад, човек е готов да се направи на маймуна, дори да стане роб, това е ясно на всички. Но какво се случва, ако господарят ти е луд за връзване и див за цяло неоткрито племе от поречието на Амазонка?
12. Несъществуващият - ето тук Пощаков доразказва известната ни на всички история за човека, който е толково лош, че не го искат нито в Рая, нито в Ада. И я завършва с такъв жесток и заслужен край.
13. Обсебеният - сериозен разказ, напомнящ ми малко "Думата" на Пощаков, отпечатана в сборниците "Златен Кан", т. 2. До самият край развръзката е неизвестна.
14. Кутията на Пандора - красива фантастика, засягаща така любимите ми жежки пясъци, пирамидите, фараоните и техните проклятия.
15. Двубоят - едно състезание на различни раси и разуми с такава силна, че е способно дори да промени Битието...
16. Планетата на Скъли - макар и не най-обемната творба в сборника, определено е най-въздействащата, неслучайно Пощаков е кръстил сборника си на нея. Авторът описва едно бъдещо общество, живеещо в скучновата утопия, което изведнъж открива какво му липсва - нещо, изтрито отдавна с такива усилия от умовете на хората, внезапно се завръща, за да превърне утопията в антиутопия. Страшен и силен разказ, зареден със сила и големи количества логика и философия.

Eдинствените неща които не ми харесаха в книгата са, че корицата е крадена от Луис Ройо и че редакторът Веселин Рунев си е свършил работата през пръсти. Но все пак тези неща не зависят от автора, нали така?

Между другото, в книгата ми се оказа че има автограф от Пощаков! Е, вярно, не е насочен към мен, а към някакви други хора, но кои са те няма да споменавам, а ще подшушна на писателя лично, когато се видим. Ако ви попадне "Планетата на Скъли" - мога само да ви пожелая приятно четене!

неделя, 20 юни 2010 г.

Дневен Патрул



Автор: Сергей Лукяненко
Издател: Инфодар
Формат: 130 Х 200
Година: 2009
Стр: 536
Цена: 17 лв.

Дневния Патрул е следващата книга от поредицата на Лукяненко. Малко по-дебела е от предишната, но за сметка на това сякаш не е чак толкова хубава. Може би това се дължи на факта, че Лукяненко я е писал в съавторство с някой си Владимир Василев, също руски автор, не съм го чувал. Корицата я бива определено повече от тази на старото издание с меки корици:



За какво става дума: този път автора е насочил погледа си през очите на членовете в Дневния Патрул. Силите на Злото. Вампири, върколаци, вещици, тъмни магове и какви ли още не. Гледната точка е интересна, Лукяненко отново залага на вечното Равновесие между силите, което трябва да се поддържа и лансира тезата, че Мракът е не по-малко важен от Светлината. Наистина става ясно, че във вечната битка между Доброто и Злото не всичко е толкова просто.

Подобно на предишния Патрул, и тази книга е разделена на три части:

Първата от тях е разказана от небезизвестната ни вещица Алиса Доникова, любовницата на Завулон, шеф на московския Дневен Патрул. След могъща схватка силите на Алиса са изчерпани и тя трябва да си ги възстанови, лекувайки се на едно определено място. Ала какво ли ще се случи там, където всичко би трябвало да е спокойно и безметежно...

Втората част е разказана от един странен персонаж - човек, внезапно озовал се на път за Москва с изтрити спомени и липсваща памет. Човек, който не помни собственото си име, кой е, откъде е дошъл, какво е правил досега, ала за сметка на това притежаващ магически способности. Способности, които постоянно нарастват, стават все по-големи и по-големи, позволяващи му да се изправи дори срещу самия Хесер...

Третата част не е разказана от някой герой в първо лице, прецедент в досегашната история на Патрулите. Тайните планове на Хесер и Завулон, шефовете на московските Нощен и Дневен Патрули отново ще се сблъскат - и двамата се стремят към генерални промени в Доброто и Злото. Ще успее ли единия да докара Апокалипсиса, а дали другият ще постигне създаването на новият Месия?

Лукяненко продължава философската линия от предишната книга на доста добро ниво. Нещата които ме подразниха в Дневния Патрул обаче бяха многото текстове на песни на различни руски рокгрупи и прочее руски изпълнители. Тенденция, започната в Нощния Патрул и доста добре застъпена тук. Явно авторът се е вдъхновил, слушайки песните, ала не вярвам читателите да придобият по-голямо ниво на възприемане на книгата. Другото което не ми хареса е твърде постният край на третата част. Ала за един читател, харесал Нощния Патрул, то Дневния си е просто естествено продължение.

неделя, 13 юни 2010 г.

Нощен Патрул



Автор: Сергей Лукяненко
Издател: Инфодар
Формат: 130 Х 200
Година: 2005
Стр: 488
Цена: 17 лв.

Без да преувеличавам, "Нощен Патрул" е толкова великолепна книга, та чак ме е срам да я ревюирам.
Тази приятна тухличка е част от пролетния ми набег на книжния панаир. За пръв път я прочетох преди пет години, когато тепърва излезе на български с меки корици и ей тая обложка:



Още тогава историята ме покори необратимо и си казах - трябва да я притежавам. Така и стана, макар и чак сега. Признавам си, сегашната обложка и твърдите корици ми харесват много повече от първото издание, което не ми пречи тихичко да мърморя по адрес на Инфодар, че е така оскъпена. Но ако има книга която да си струва, това е Нощния Патрул.

Накратко: по московските улици бродят Нощния Патрул, силите на Доброто, които се намират в постоянна ту студена, ту напълно гореща война с Дневния Патрул, силите на Злото. По силата на древен договор Доброто и Злото се намират в постоянен баланс и безконтролните действия от страна на едните водят до ответни такива със същата сила от страна на другите. Всичко е много сложно и нееднозначно в отношенията между Белите магове, Светлите Вълшебници и трансформиращите се магове от една страна и Тъмните магове, вампирите, върколаците и вещиците от друга. Балансът трябва да се запази, нерядко се налага Доброто и Злото да си сътрудничат, а Светлото и Тъмното се размиват в Сивота...

Знам, малко дървено го обясних, но няма нужда да преписвам текста на задната корица - предпочитам да преразкажа със свои думи.

Книгата се състои от три повести, разказани от гледната точка на Антон Городецки - Светъл Маг от Нощния Патрул. Първата повест беше филмирана по един рядко отвратителен начин и горещо се надявам да не сте изпитали неудоволствието да я гледате. Поредното доказателство, че в повечето случаи от филмовото изкуство книгите само страдат. В тази първа част Антон е прохождащ маг и пред него и колегите му от Нощния Патрул стоят две неотложни задачи - опит да се привлече на тяхна страна млад и могъщ, но все още неутрален маг и да се попречи на проклятието, тегнещо над една девойка да погуби цяла Москва...

Във втората част в руската столица нощем вилнее неосъзнат Светъл Маг, избиващ безконтролно Тъмните. По следите му са и Дневния, и Нощния Патрул, а вече средният по равнище маг Антон е заподозрян, че всъщност той е извършителят на убийствата...

В третата част Антон е силен маг, ала страдащ от любов, която му е забранена от всичко и всички. Той отново е разменна монета между Светлите и Тъмните, ала няма ли този път да се окажа пешка с прекалено много неизвестни в хилядолетната игра...

Тук е мястото да спомена и отличният превод на романа от Васил Велчев.

Нещото, заради което това urban-фентъзи ми хареса най-много обаче е един рядко срещан от мен факт. За мен Нощния Патрул е едновременно и масова, и елитарна книга. Може да се чете спокойно както от хора, които търсят дълбоки философски прозрения и литературна стойност, така и от хора, които просто искат да потънат в историята и да изпитат удоволствие от това, отмаряйки след дългия изнурителен ден.

Тази книга е за всички.