петък, 11 ноември 2016 г.

Щъркелите и Планината



Автор: Мирослав Пенков
Издател: Сиела
Година: 2016
Стр: 392
Цена: 14,90 лв

Както казваше учителят ми по физика и електротехника в техникума - "Оценка: две и половина, в ущърб на ученика: две!". Толкова звезди съм дал в Гудрийдс, не мога повече. Това е Мирослав Пенков, стига ве човек. Харесвам Мирослав Пенков като автор, наистина, чел съм му и двете предни книги - и Кървави Луни, която е готина, и На Изток от Запада, която буквално ме размаза от кеф. Но тук съм по-скоро разочарован.

Нека споделя какво ми хареса в книгата и какво не.

Плюсове:

+ Дядото към внука си: "Аз ерекции получавам по-често, отколкото обаждания от теб!" - хахаха!
+ Четивност;
+ Ярко изразен, изграден, самобитен и оригинален стил, който си личи и се превръща в запазена марка;
+ Книга, написана с добро, с добри намерения;
+ Близките отношения между дядото и внука бяха наистина затрогващи;
+ Разказва увлекателно;
+ Чудесни природни описания.

Минуси:

- Всичките тия въхкания бяха дразнещи. Ако бяха по-малко и по-нарядко сигурно нямаше да се забелязва толкова, но не са. Въх тук, въх там, пфууу, прекалено е.
- Пак същите теми като предната книга - селото, комунизма, исляма, българи в Америка и т.н. Тогава бяха хубави, разделени на разкази - един разказ, една тема. Сега са омешани. И нещо по-лошо: долавям тенденциозност, загатваща за школувано писане, или занаятчийство. Хемингуей е казал "Няма нищо по-лесно от писането. Просто сложи бял лист в пишещата машина и остави сърцето ти да кърви". Живец, живец искам!
- "въглена птица"?
- Миро прави голяма грешка - опитва се да се хареса хем на българите, хем на чужденците. Близо 16-годишният ми опит като писател ми е доказвал нееднократно, че когато се мъчиш да се харесаш на всички, накрая не се харесваш на никой.
- Честно, не съм виждал за главен герой в книга такъв завършен жалък мухльо никъде другаде. Не, да не слушам оправдания - въпросният е на 25 години, голям човек е. Не е нито на 5, нито на 15. Не казвам, че главният герой трябва да е Конан или Рамбо, но все пак трябва да има гръбнак.
- Ах! Още в самото начало Елиф ни е представена в така модерният в днешно време литературен образ на силната, зла, страховита, злокобна и могъща жена. Ама, то поставен до червея от предната точка и померанец ще изглежда като Саурон.
- Следващите във военни университети в България не се наричат кадети, а курсанти.
- Действието се развива през 2006-а (91-а напуснал България, след 15 години се върнал обратно). На Орхан му остават да служи ОЩЕ 9 месеца - няма как да стане, цялата наборна служба тогава беше 9 месеца (6 ако си висшист), никой фатмак няма да даде в ръцете на новопостъпил киртак калашник и да го прати с джип да охранява границата. За целта е нужна поне година служба (че да изкараш поне 3 месеца вътре и след това), а едногодишния военен дълг го намалиха на 9 месеца няколко години преди това. И за каква евросубсидия говори Орхан, като България е член на ЕС от 1 януари 2007-а? И накрая - последния шамар. От 1998-а започва смесена система в Гранични войски - да служат наборни+кадрови военни, а от 2003-а г. вече наборни военнослужещи в Гранични войски НЯМА. През 2006-а Орхан няма как да е служил в гранично поделение. Епизода, дето изстреляха общо към пълнител патрони пък няма да го коментирам, дето всеки патрон в казармата през 2006-а ти се води на гъза.
- Не можеш да ме убедиш, че колкото и да е забутано едно село в страната ни през 2006-а не можеш да се свържеш с външния свят и по-специално Щатите с телефон или джиесем. Ще пишеш писма? Айде бе! И ще си светиш с газена лампа? Нали.
- Героят няма име, всички му викат Американчето. Нямаше да е зле да е кръстен някак.
- Все съм виждал щъркелови гнезда, ама такова дето двама души да се излегнат вътре и да се скрият... Егати спалнята.
- Всичките дядовци и баби разправят истории, философстват, говорят завоалирано с намеци, разказват притчи... Нямаше ли барем за цвят един пропаднал пияница или селски идиот, тъй, за колорит?
- "А после цяла седмица валя нестихващ, мелодраматичен дъжд." Е стига де.
- Книгата изобилства с WTF-епизоди - то не бе първата сцена с автогаричката, дето стъклата й избухнаха от пясъчната буря и после всички си миха лицата от пясъка с вино от дамаджана, не бе срещата с прадядото, дето бръкна в устата на шестгодишния си правнук, изтръгна млечно зъбче и го изяде, не бе триседмичното страдане по любимата, свързано с некъпане, неподстригване и небръснене и какво ли още не.
- "За да спестим пари от бръснар, ще купим ножица, ще наемем хотелска стая и там ще те подстрижа". Уау. Видни икономисти, планиращи правилно семеен бюджет.
- Някои прочели книгата вече споменаха, че имамът не пее/призовава за молитва от минарето, а го прави мюезина. Да го спомена и аз.
- Авторът сякаш не успява да канализира таланта си в правилната посока, а го разпилява в ирелевантности. И: почти нищо не се случва. Приказки, лафове, разкази, притчи, тракане на табла, бръскане на ракия, смукане на джойнт, танци в жаравата и прочее. Действие, действие!
- срещнах ту сурат, ту сюрат. Последно? И кремАклийки. От крема сирене ли идва? КремЪклийки бе, българино.
- На няколко места споменаха, че този роман е лицето на България пред света. Мечтая си за родни творци, които пишат по-малко за селския бит и обичаи, комунизъм, мутри, наркотици и далавери.
- джетлага. Нещо бележка под линия, самолетен синдром, часова разлика, ала-бала? И какъв бе тоя джетлаг, няколко дни не може да го пребори.
- Това звънче, тая хлопка, която се окачва на шията на овцата, се нарича чаН. А не чаМ! Чам е боров дървен материал. Чамкория = Боровец, anyone?
- Книгата можеше да се съкрати доста, определено. А: и едно-две сравнения на хората с отломки бива, ама оттам нататък се набива в очи.
- Е може ли финалът да е толкова никакъв, наникъде и на практика да го няма?

Въпреки всичко, ще си купя и прочета и следващата книга на Мирослав Пенков. С надеждата обаче да е по-добра от тази.

Няма коментари:

Публикуване на коментар