Да си писател на хорър

Писателите на хорър бързо разбират какво е да си подложен на биготизъм. Ние сме втората класа граждани на литературния свят.
Мамка му, ние даже не сме граждани в този свят. Ние сме пришълци, нелегални имигранти, натрапници. Умници, изроди.
Говновози.
Децата ни обожават. Както и шепата истински почитатели на жанра.
Но повечето уважавани хора – „литературни” писатели, редактори, учители, библиотекари, професори, политици, пастори, родители – като цяло смятат авторите на хорър за петна по пода.
Имал съм достатъчно възможности да наблюдавам дискриминацията.
Хората ме питат с какво си изкарвам хляба.
Казвам, ”О, пиша романи.”
Очите им светват. Изведнъж съм на пиедестал. Аз съм писател! Творец! Интелигент!
Толкова са впечатлени, „Наистина?”, бърборят. ”Какви неща пишеш?”
„Ми плашещи неща. Хорър.”
В повечето случаи очите им замръзват.
Вече не съм проводник на култура и изкуство – вече съм боклукчия.
Насилват учтива усмивка и казват, „О, колко хубаво. Просто обожавам Стивън Кинг.”
Но не обичат мен. Никога не са чували за мен.
И не искат да чуят.
Защото съм се самоопределил като автор на „хорър.” Повечето хора автоматично предполагат, че съм безполезен хамалин, на който му е невъзможно да напише нещо, което биха искали да прочетат. С изключение на продавани автори като Дийн Кунц, Стивън Кинг и Ан Райс, ние сме „парии.”
Ние пишем хорър.
Ние сме кучешкото лайно на обувката на литературата.
Семействата и приятелите ни ги е срам от нас. „Защо не напишеш нещо хубаво?”, питат. Мнозинството читатели удължават пътя си, за да избегнат закупуването на книга, която е определена като хорър. Повечето хора в издателския бизнес едва ни понасят. Съмнявам се, че съществува писател на хорър, който не е бил натискан от агенти и редактори да зареже хоръра и да се пробва с друг жанр.
Те знаят, че хорърът „не се продава.”
Хората не искат да четат хорър.
Само дето искат, нали?
Фактите са, че милиони хора четат хорър.
Ама не четат нас.
Искат да избягат от нас.
Което е доста странно при положение, че обожават Стивън Кинг, Дийн Кунц и Ан Райс. Безкрайно странно, при положение, че книгите на тези три мегазвезди не са особено различни като фабула или качество от това, което много от нас предлагат. Дори, бих отишъл по-далече, някои от безполезните умници и хамали в многоругания хорър клан са писали книги, които са по-добри от някои от бестселърите на мегазвездите.
Не че има значение.
Защото, според мнението на всеки голям американски издател, хорърът не продава.
Въпреки че всички знаем друго.
Та. Какво става?
Едно е ясно: хорърът има огромен проблем с имиджа си.
За книжната индустрия и масата читатели в тази страна думата „хорър” няма нищо общо с „Древният враг,” или „Шепоти”, или „Лошо място,” или „Полунощ.” Хорърът няма нищо общо със „Сейлъмс Лот” или „Сиянието”, или „Град Отчаяние.” Хорърът няма нищо общо с „Интервю с вампир.”
Хорърът има общо само със зле написани, празнодумни, жестоки, кървави, гнусни, депресиращи, подли, неморални, неправдоподобни помии, написани от утайката на опитващите се да бъдат писатели, за глупости като призраци, вампири, върколаци, вещици, демони, проклятия, чудовища и психопати.
Това звучи ли като груба преценка на ситуацията?
На бас, че не. Не и ако си писател на хорър.
За повечето писатели на хорър, ловя бас, че звучи като тежката истина. Но защо ни обругават? Ние не сме лоши хора. Или поне някои от нас...
Обратно на въпроса. Защо сме обругани?
Хората в индустрията ни гледат отвисоко, защото, с малко емблематични изключения, книгите ни не се продават особено добре.
Редакторите твърдят: „Читателите просто не искат да купуват хорър.”
Съветват: „Намали свръхестествения елемент. Можем да го наречем трилър и ще продаде мнго повече бройки.”
Като цяло, изглежда никой не иска да купува хорър, ако не е написан от знаете кой.
А издателите отдавна са се отказали да търсят нови звезди. О, опитаха няколко пъти. Но впечатлението беше, че никой не захапа и престанаха. Сега, с голямо нежелание, пускат по някой хорър роман. Отделяйки му малко или никаква публичност. Пускайки миниатюрни тиражи.
Обикновено, един хорър роман ще бъде издаден без никаква реклама. В резултат, нищо особено не се случва. С меки корици, ще си доволен, ако 5-6 броя стигнат до определена книжарница. С твърди – 2-3 могат да се появят на някоя лавица с гръбчето напред. Сламки в купа сено. Никой няма да забележи тези книги, камо ли да ги купи. Ако бъдат купени, повечето книжарници няма да поръчат отново (въпреки, че твърдят обратното).
Когато романът ми „Funland” излезе на хартия, местна книжарница получи дузина бройки. Те изчезнаха от полицата. „Изпариха се” за два дни. Въпреки че изразих желание да ги заредя с още бройки ми казаха, че няма да поръчват повече.
Дори книги, които се продават, всъщност „не се продават.”
Което идва да покаже, че издателите са прави. Хорърът не се продава.
Когато книгите не вървят като топъл хляб, издателят обвинява писателя.
Дотук е ясно защо издателите ни презират.
Ами масовата публика? Ето го „проникновеният” ми отговор.
Масовата публика обругава хорър писателите (освен...), защото често засягаме табута, което ги изнервя. Книгите се занимават с неща като мъчения, деформации, лудост, разчленяване, канибализъм, изнасилване, инцест, зверства и гадни начини да умреш. Ние сме специалистите във „възможно най-лошия сценарий.” Ние сме екскурзоводи, водещи читателя в опасни, плашещи територии. Като цяло, пишем гадни работи. Това отблъсква доста читатели. Но също и ги привлича.
Много читатели вероятно се чувстват особено некомфортно, ако са привлечени от подобни теми. Добрите хора не би трябвало да се забавляват с четенето на подобни неща. Ако го правят, много от тях вероятно изпитват вина.
Четенето на хорър е като гледането на порно.
Много хора искат да го правят, но знаят, че е нередно. Мръсно.
Трябва да се срамуват от себе си, че им харесва.
И ако ги хванат, какво ще си помислят другите за мръсната им малка тайна?
В резултат, тези добри хора презират хорър романите.
Презират хорър писателите, защото сме цинични амбуланти... търгуваме цинизъм който биха искали да докопат в ръчичките си, само ако можеше да не рискуват с неудобство, остракация или присмех.
ДАМИ И ГОСПОДА! ВНИМАНИЕ, МОЛЯ! ИМАМ ВАЖНО СЪОБЩЕНИЕ!
Току-що се натъкнах на причината защо, докато повечето автори са презирани, мегазвездите са почитани.
Те доставят културно приемствен костюм на тези, които жадуват да се валят в хоръра.
„Ще отида при тях!”, казва си читателят (подсъзнателно – не мисля, че го осъзнават). „Така пак ще получа дяла си от настръхвания и тръпки, пак ще мога да удовлетворя радостта си от разчленяване, изнасилвания, инцест, канибализъм, вампири – цялата воайорска баница – но не рискувам самоуважението си, защото тези книги са бестселъри! Всички ги четат. Ако всички го правят, няма причина да чувствам вина, няма причина да се чувствам мърляв илитерат, валящ се в помия.”
„Помия е това, което пишат останалите. Голямата тройка пише литература.”
Това беше „проникновеният” ми отговор на въпроса „Защо масовият читател ни мрази, но обича големите трима?” Ето ви друг отговор, не толкова гениален, но най-вероятно не по-малко верен. Прекалено много „хорър писатели” пишат зле написани, празнодумни, жестоки, кървави, гнусни, депресиращи, подли, неморални, неправдоподобни помии за глупости. И ако това не е достатъчно, повечето са скучни.
Години (като изключите претоварените с книги на Кунц, Кинг и Райс лавици) хорър секцията на книжарниците са заредени с книги, толкова зле измислени и написани, че не би трябвало изобщо да бъдат публикувани.
Определено, брилянтни хорър романи също е имало.
Но са били заобиколени от зле списан, досаден, скучен боклук.
Ако като читател се пробваш с книга от хорър писател, който не ти е познат, имаш шанс 20 към 1, да поискаш да не си се пробвал.
Аз пиша хорър. Фен съм на литературата на ужаса. Обичам да попадна на книга, която ще ме засмуче и ще ми изкара ангелите.
Почти никога не купувам романи от хорър секцията в книжарниците.
В главата ми има малък, подбран списък от хорър автори на които се доверявам. Доволно ми е писнало от тях, ала прекалено много пъти съм изгарял. Адът ще замръзне преди да грабна случайна „хорър книга” от някой, който не съм чувал.
Защото е много вероятно да е боклук.
Проблемът е, че всички ние сме се осмърдяли от боклука.
Писатели като Дийн Кунц, Стивън Кинг и Ан Райс успяват да се издигнат над боклука, защотто пишат неща, които са толкова зашеметяващо добри, че издателите застават зад тях, въпреки предмета на книгата. Те се издигат над жанра, право в модерното.
Единственият начин за останалите от нас да се очистим е да достигнем статукво на автор на бестселъри, което е доста трудно ако си на лавица, претоварена със скапани хорър романчета. Това е Параграф 22.
Точно за това много от нас се отвръщат от хоръра.
Някои от най-добрите хорър писатели в тази страна в момента пишат модерна проза, шпионски романи, криминални, медицински трилъри, любовни романи, исторически романи, юношески, сценарии за филми, комикаси, компютърни игри и т. н. Някои престанаха да пишат изобщо.
Мога да назова имена.
Предполагам са се уморили да живеят в гетото.
Писнало им е да са презирани, игнорирани и ниско платени.
Това ни оставя с по-малко от шепа мегазвезди, които правят милиони долари всяка година и малка тълпа хорър писатели, борещи се на дъното на варела, обикновено изкарвайки по-малко от 10 хиляди на книга – по-често около 2-5 хиляди.
Повечето добри писатели от дъното на варела си тръгват. Поставят си по-доходоносни цели.
Това е чудесно за издателите, защото винаги има нови писатели, които скачат вътре. Издателите на хорър обожават новите писатели.
Начинаещите са толкова нетърпеливи за първата си книга, че ще приемат всичко. Не им пука дали са на дъното на варела – просто искат да са във варела. Издателят може да им набута договор, който би отвратил нормален писател. Новакът би подписал правата на книгата си за вечни времена за 1500 долара.
Новото хлапе, което продава романа си за фъстъци може да не е толкова добър, колкото професионалиста, но това няма значение. Според мисленето на издателя, читателите никога няма да усетят разликата.
Безсмъртните думи на определен мощен нюйоркски издател: „Защо да плащам на Ричард Леймън десет хиляди долара за книга, след като мога да получа от всеки Джон Смит на улицата за две хиляди?”
ДАМИ И ГОСПОДА! ВНИМАНИЕ МОЛЯ! ИМАМ ВТОРО ВАЖНО СЪОБЩЕНИЕ!
Познайте? Най-голямата нюйоркска институция за книги смята, че предпочитанията ви са боклук.
Презира ви.
Вие сте точно толкова долни и безполезни, колкото и пишещите хорър писатели, които ви се иска да четете.
Ако издателят смята (а повярвайте ми те го правят), че всички не-нови хорър писатели за взаимозаменяеми и заменими, това е защото смята, че тези които ни четат не могат да направят разликата.
Смята, че имате толкова смотан усет за предпочитани четива, че не можете да направите разликата между бонфиле, шепа пръст и кучешко лайно.
Така че решават да ви подхвърлят, каквото там е най-евтино.
И познайте какво следва?
При подобен развой на събитията, тези които предлагат месо се махат от пазара.
Което, според мен, идва да покаже защо обичащите хоръра имат толкова проблеми да открият добрите неща.
Как намираме добрите неща?
Като за начало следете авторите. Познавайте любимите си автори и дръжте на тях, дори когато пишат не-хорър книги. Качествата, които са ви привлекли към този автор, още са там, дори да са се обърнали към приключенска литература, медицински трилър или каквото и да е.
Второ, наглеждайте малките издателства. Те не са застраховани от издаване на лайна, но някои от тях извеждат качествени хоръри, които са пренабрегнати от литературните гурута на Ню Йорк. Трето, намерете си книжарница или доставчик по пощата, които могат да ви доставят книги публикувани в Англия. Оказа се, за мен и голяма част от другите хорър писатели колеги, че в Британия издателите все още ги е грижа за качеството на хорър литературата – и уважават писателите. Компании като Ходер/Хедлайн не само публикуват недооценени американски автори, но пускат и книги от невероятни английски автори.
Четвърто, останете с необременен ум. В книжарниците не прекарвайте цялото си време заврени в хорър секцията. Доста добри хорър книги са публикувани в големи издателства, но са маскирани. Не се промотират като хорър. Вместо това са етикетирани като трилър, напрегнат трилър или просто проза. Може да бъдат открити в която и да е секция на книжарницата. Примерно, намирал съм мои книги в секцията с фантастика. Няколко пъти дори съм откривал хорър романи (примерно „Ужасът в Амитивил“) набутани в нехудожествената секция на големи вериги книжарници.
Трябва да оглеждате кориците.
Трябва да прочетете няколко страници.
Ситуацията ѐ толкова иронична.
Същите американски издатели, които толкова презират хоръра и читателите му ще отидат до края, за да напишат възможно най-шокиращата, зловеща анотация за своите масови трилъри. Те знаят, че читателите са гладни за плашещи, графични описания. Също са наясно с вкуса към грозното до толкова, че умишлено заблуждават читателя, правейки някакво средно трилърче да звучи по-отвратително от „Мълчанието на агнетата.“
И все пак презират хоръра, читателите и писателите му.
Как така?
Какъв е проблемът с хоръра в американското книгоиздаване?
Колкото повече се вглеждам в ситуацията, толкова по-сложна ми изглежда. Някакъв възел от противоречия, ирония и парадокси.
Повечето издатели и читатели се мръщят на хоръра, независимо от факта, че тримата най-високо оценявани автори в страната очевидно пишат хорър романи.
На всичкото отгоре, какво да кажем за „литературните“ автори?
Как може същите хора, които поругават писателите на хорър някак да успяват да благоговеят пред хора като Омир, Вергилий, Софокъл, Данте, Чосър, Шекспир, Стивънсън, Дикенс, Достоевски, По, Конрад, Мелвил, Хоторн, Твен, Дойл, Бронте, Шели, Колдридж, Фокнър, Бредбъри... ?
Списъкът може да продължи до безкрай. Всеки от тях е писал неща, които бих назовал „хорър“.
Обаче тези от нас, които го правим тук в Америка, в края на двадесети век сме безполезни писатели, бълващи боклук, който никой не иска да чете.
Ами, ами, ами...
Могат да ни презират. Могат да отхвърлят книгите ни. Могат да ни плащат жълти стотинки за книгите, които решат да купят. Могат да откажат много от нас.
Но някои от нас...
Ами, няма да ходим никъде.
Бяхме тук първи и ще останем до края.
Първите истории разказвани покрай лагерния огън в средата на нощта – векове преди някой дори да сънува издателската индустрия – са били хорър истории. И ако има някаква последна история, разказана някъде на малка, сгушена група оцелели, чакащи края, съм наясно точно какъв вид история би била.
Не би била модерен романс.
Не би била съдебна драма.
Не би била техно-трилър.
Не би била за холивудски съпруги, или покрити мостове, или борбени кариеристки, или професорска криза с идентичността.
Надявам се.
Би била за онова, което е в мрака... и идва за тях.
Би била хорър история.

Ричард Леймън, 1997 г.

Превод: Иван Величков