Щъркелите и Планината

Автор: Мирослав Пенков
Издател: Сиела
Година: 2016
Стр: 392
Цена: 14,90 лв

Както казваше учителят ми по физика и електротехника в техникума - "Оценка: две и половина, в ущърб на ученика: две!". Толкова звезди съм дал в Гудрийдс, не мога повече. Това е Мирослав Пенков, стига ве човек. Харесвам Мирослав Пенков като автор, наистина, чел съм му и двете предни книги - и Кървави Луни, която е готина, и На Изток от Запада, която буквално ме размаза от кеф. Но тук съм по-скоро разочарован.

Нека споделя какво ми хареса в книгата и какво не.

Плюсове:

+ Дядото към внука си: "Аз ерекции получавам по-често, отколкото обаждания от теб!" - хахаха!
+ Четивност;
+ Ярко изразен, изграден, самобитен и оригинален стил, който си личи и се превръща в запазена марка;
+ Книга, написана с добро, с добри намерения;
+ Близките отношения между дядото и внука бяха наистина затрогващи;
+ Разказва увлекателно;
+ Чудесни природни описания.

Минуси:

- Всичките тия въхкания бяха дразнещи. Ако бяха по-малко и по-нарядко сигурно нямаше да се забелязва толкова, но не са. Въх тук, въх там, пфууу, прекалено е.
- Пак същите теми като предната книга - селото, комунизма, исляма, българи в Америка и т.н. Тогава бяха хубави, разделени на разкази - един разказ, една тема. Сега са омешани. И нещо по-лошо: долавям тенденциозност, загатваща за школувано писане, или занаятчийство. Хемингуей е казал "Няма нищо по-лесно от писането. Просто сложи бял лист в пишещата машина и остави сърцето ти да кърви". Живец, живец искам!
- "въглена птица"?
- Миро прави голяма грешка - опитва се да се хареса хем на българите, хем на чужденците. Близо 16-годишният ми опит като писател ми е доказвал нееднократно, че когато се мъчиш да се харесаш на всички, накрая не се харесваш на никой.
- Честно, не съм виждал за главен герой в книга такъв завършен жалък мухльо никъде другаде. Не, да не слушам оправдания - въпросният е на 25 години, голям човек е. Не е нито на 5, нито на 15. Не казвам, че главният герой трябва да е Конан или Рамбо, но все пак трябва да има гръбнак.
- Ах! Още в самото начало Елиф ни е представена в така модерният в днешно време литературен образ на силната, зла, страховита, злокобна и могъща жена. Ама, то поставен до червея от предната точка и померанец ще изглежда като Саурон.
- Следващите във военни университети в България не се наричат кадети, а курсанти.
- Действието се развива през 2006-а (91-а напуснал България, след 15 години се върнал обратно). На Орхан му остават да служи ОЩЕ 9 месеца - няма как да стане, цялата наборна служба тогава беше 9 месеца (6 ако си висшист), никой фатмак няма да даде в ръцете на новопостъпил киртак калашник и да го прати с джип да охранява границата. За целта е нужна поне година служба (че да изкараш поне 3 месеца вътре и след това), а едногодишния военен дълг го намалиха на 9 месеца няколко години преди това. И за каква евросубсидия говори Орхан, като България е член на ЕС от 1 януари 2007-а? И накрая - последния шамар. От 1998-а започва смесена система в Гранични войски - да служат наборни+кадрови военни, а от 2003-а г. вече наборни военнослужещи в Гранични войски НЯМА. През 2006-а Орхан няма как да е служил в гранично поделение. Епизода, дето изстреляха общо към пълнител патрони пък няма да го коментирам, дето всеки патрон в казармата през 2006-а ти се води на гъза.
- Не можеш да ме убедиш, че колкото и да е забутано едно село в страната ни през 2006-а не можеш да се свържеш с външния свят и по-специално Щатите с телефон или джиесем. Ще пишеш писма? Айде бе! И ще си светиш с газена лампа? Нали.
- Героят няма име, всички му викат Американчето. Нямаше да е зле да е кръстен някак.
- Все съм виждал щъркелови гнезда, ама такова дето двама души да се излегнат вътре и да се скрият... Егати спалнята.
- Всичките дядовци и баби разправят истории, философстват, говорят завоалирано с намеци, разказват притчи... Нямаше ли барем за цвят един пропаднал пияница или селски идиот, тъй, за колорит?
- "А после цяла седмица валя нестихващ, мелодраматичен дъжд." Е стига де.
- Книгата изобилства с WTF-епизоди - то не бе първата сцена с автогаричката, дето стъклата й избухнаха от пясъчната буря и после всички си миха лицата от пясъка с вино от дамаджана, не бе срещата с прадядото, дето бръкна в устата на шестгодишния си правнук, изтръгна млечно зъбче и го изяде, не бе триседмичното страдане по любимата, свързано с некъпане, неподстригване и небръснене и какво ли още не.
- "За да спестим пари от бръснар, ще купим ножица, ще наемем хотелска стая и там ще те подстрижа". Уау. Видни икономисти, планиращи правилно семеен бюджет.
- Някои прочели книгата вече споменаха, че имамът не пее/призовава за молитва от минарето, а го прави мюезина. Да го спомена и аз.
- Авторът сякаш не успява да канализира таланта си в правилната посока, а го разпилява в ирелевантности. И: почти нищо не се случва. Приказки, лафове, разкази, притчи, тракане на табла, бръскане на ракия, смукане на джойнт, танци в жаравата и прочее. Действие, действие!
- срещнах ту сурат, ту сюрат. Последно? И кремАклийки. От крема сирене ли идва? КремЪклийки бе, българино.
- На няколко места споменаха, че този роман е лицето на България пред света. Мечтая си за родни творци, които пишат по-малко за селския бит и обичаи, комунизъм, мутри, наркотици и далавери.
- джетлага. Нещо бележка под линия, самолетен синдром, часова разлика, ала-бала? И какъв бе тоя джетлаг, няколко дни не може да го пребори.
- Това звънче, тая хлопка, която се окачва на шията на овцата, се нарича чаН. А не чаМ! Чам е боров дървен материал. Чамкория = Боровец, anyone?
- Книгата можеше да се съкрати доста, определено. А: и едно-две сравнения на хората с отломки бива, ама оттам нататък се набива в очи.
- Е може ли финалът да е толкова никакъв, наникъде и на практика да го няма?

Въпреки всичко, ще си купя и прочета и следващата книга на Мирослав Пенков. С надеждата обаче да е по-добра от тази.

Сказания за Ледената Планина

Автор: Александър Драганов
Издател: Гаяна
Година: 2016
Стр: 374
Цена: 15 лв

Ех, още помня преди 5-6 години, когато двамата с брата Драганов създадохме Мечове в леда, първия сборник от поредицата, която сега той поддържа сам. В този сборник имаше два прекрасни негови фентъзи разказа - "Ледената планина" и "Лихваря", които положиха началото на "Сказания за ледената планина" - книгата, за която ще ви говоря днес.

Казвам се Алтиарин и съм дете на мрака, от расата, която човеците наричат черни елфи. Роден съм Иррхас-Аббат, Града на Странните Удоволствия, под черните кули на Храма, посветен на Рамакар, нашия бог, кули, издигащи се толкова нависоко, че върховете им се губят дори от нашия, виждащ надалече взор. По произход съм това, което хората наричат Лорд на Мрака, син на една от благородническите фамилии на нашата древна и могъща раса и съм възпитан като такъв – владея четмото и писмото както на моите събратя, така и на нашите презрени светли братовчеди, макар да не зная езика на хората, еднодневките, живеещи между нашите две държави, оградени от Мруул’аббан, Планината на Ледените Хребети, от една страна и от Древния лес на Всемайката от другата.

Така започва първата история от сказанията, за тъмния елф Алтиарин - горд и самоуверен, един от най-известнити и силни бойци на Иррхас-Аббат, пълководец, всяващ страх, могъщ и студен. Ала за съжаление се влюбва и тогава нещата тръгват главоломно надолу, всичко се променя и започва първото приключение. Алтиарин ще научи неща за расата на хората, които досега е презирал, ще научи и неща за самия себе си... за да се изправи срещу могъщ противник.

Втората история е може би още по-интересна - Лихварят е на вид красавец, приличащ на елф, ала всъщност е представител на още по-древна раса. Той е Последния Силф, същество, обладаващо голяма магическа мощ, изпълняващо желания, ала след време идва да си събере дълговете. С лихвите. Историята ще ни сблъска с вампира Римиел, който е изпратен по дирите на Алтиарин, прокудения от Иррхас-Аббат. Няма да скучаете.

И идва основното в книгата. След двете новели е ред и на романа - "Водопадът на зората", най-обемното произведение тук. Алтиарин и Римиел са станали още по-могъщи и добри бойци, а техните половинки са магьоснички - лечителката Лерта, съпруга на Алтиарин и Алтира, дъщеря на предните двама и гадже на вампира. Човек би казал, че тези четиримата са квартет, на който почти нищо не може да се опъне. Е да, ама не. Появяват се Пилигримите на Черното Начало: гнусни създания, владеещи чудовищни сили и умения, с желание да погубят света такъв, какъвто го познаваме. Започва преследване, бесен бяг, търсене, изобщо екшъна е на ниво. На героите ни никак няма да им е лесно... ала това важи и за противниците им.

- Кой сте вие? Как си позволявате да влизате в дома ми?
- Аз съм Алтиарин от Иррхас-Аббат, мракът, който се спуска над тази земя, нощта, която пада, за да погълне деня завинаги, опустошителят на джуджешките острови, гибелта на инквизиторите, убиецът на жреците. Аз съм сянка, пред която ти си повей на вятъра. Аз съм вечен. Аз съм елф на мрака.

Много хора казват за мен, че от първата си книга насам съм израсъл доста като автор. Това е така, но абсолютно същото важи и за Александър Драганов - от Ралмията до Ледената Планина той има скок, така гигантски, че и Сергей Бубка не може да го преодолее. Имаме изчистен изказ, изграден стил, богати описания, зверски добре описани противници - лошите са на отлично ниво! В книгата има много бой, както подобава на едно уважаващо себе си класическо епично фентъзи.

Е, имаше и неща, които не ми допаднаха - например, някои сравнения аз лично бих ги променил, за да станат по-добре, пък и между битките любовните излияния на двете двойки на моменти ми идваха прекалено сълзливи, но това е до лично възприятие. Сигурен съм, че ще има почитател(к)и, на които ще харесат. А и в личен разговор Сашо много правилно ми довери, че без тези епизоди повествованието ще се опрости твърде много.

За вас остава тази книга, която можете да поръчате на лично съобщение от Сашо Драганов или от издателя му Явор Цанев. Тиражът, както знаете, е бутиков, ограничен и е само за истински фенове, така че не се бавете, а си книгата купете.

Пък за мен остава надеждата след година да държа в ръцете си продължението - "Черната корона", последното сказание за Ледената планина.

Аварията / Ново Небе, Нова Земя

Автор: Тихомир Димитров
Издател: Илия Вълчев
Година: 2016
Стр: 240
Цена: 15 лв

Тишо е един много хубав човек и много умен мъж - някои от вас може би са забелязали, че едно от мненията на задната корица на "Човекът, който обичаше Стивън Кинг" е писано от него. По съвместителство е и много добър писател: ако следите блога сигурно си спомняте, че съм ревюирал неговите "Душа назаем" и "33 любовни истории". Затова щом разбрах, че продължава да пише и има нови творби (а именно - два нови миниромана), се сдобих с тях. Книжката е двулицева - единият роман от едната страна, продължението му от другата, знаете, двулицевите книги са гот, и преди съм ревюирал такива - на Кънчо и Ангелина, както и на Доктора.

"Аварията" на практика е стартирала живота си от един разказ на Тишо - "Когато токът спря" от "33 любовни истории". Тишо се е хванал и е дописал продължението, което е добре, мен и тогава този разказ ми висеше недовършен някъде в безтегловност. Сега е патрон! И, каква точно е идеята?

Главния герой Адам е на път да се ожени за богаташка щерка, но проблема е, че е срещнал преди това красивата художничка Юлия. Зарязва парите, кариерата и сигурния живот и се хвърля с главата напред в истинската любов, което го прави свободен, но му навлича и проблеми: безпаричие, глад, а накрая и Юлия му бие шута. Затънал в депресия, самосъжаление, алкохол, наркотици и прочее шит, Адамчо прави келяв опит да се самоутрепе, и точно оттук започва истинското, същината на романа, интересната част.

Поради някаква причина токът на цялата планета спира и Адам се озовава буквално в нов свят. Хората почват да мародерстват, да се трепят едни други, да си правят кал, всички се мъчат да оцелеят, лудницата е пълна, тотал! Имаме даже военен, който организира който му падне в нещо средно между казарма и концлагер! Чук.

"Ново небе, нова земя" е продължението на първия роман. Хвърля ни в едно леко утопично бъдеще, където нашият главен герой се е събрал с възлюбената си... на станция в космоса, където живота е хубав и уреден. Не така стоят така нещата с милата ни родна планета обаче.

Интересен (няма да споменавам какъв) катаклизъм е сполетял Земята и сега тя е пустош. На нея са оцелели буквално шепа хора, дълбоко под земята, в чудовищни бункери и искат също да живеят добре, нормално. На сцената излиза Хулио Алварес: харизматичен, строг и справедлив, безпощаден командир. Положението се затяга...

Проблеми на двата романа - четат се бързо и увлекателно, тъкмо ти стане интересно вземат, че свършат, а продължение си трябва, пък няма! Сериозно: друго, което не ми допадна - и в двата романа интересното идва след първите няколко десетки страници. Тишо е попрекалил както с удивителните и въпросителните, така и с диалозите и инфодъмповете. Надявам се продължението да е изшлайфано и лишено от тези проблеми.

Ако искате да си поръчате книгата от автора, можете да го направите на ето този линк.