събота, 24 април 2010 г.

Пясъчните Крале



Автор: Джордж Р. Р. Мартин
Издател: Бард
Формат: 130 Х 200
Година: 2010
Стр: 336
Цена: 11.99 лв

По принцип Джордж Мартин ми е известен основно като писател на фентъзи, по-точно авторът на поредицата „Песен за огън и лед”. Затова когато видях фантастиката „Пясъчните крале” бях, меко казано, заинтригуван и любопитството ми се пробуди.
Сборникът съдържа седем кратки новели, които много ми харесаха. Издаден е за пръв път през далечната 1981-а и една сега вижда бял свят на български. Ако ви допадат книги от типа на „Хиперион”, „Небесните господари”, „Галактически хазартни войни” и прочее представители на жанра, където научният елемент на фантастиката е изместен от задъхано действие, битки, пътешествия, тайнствени цивилизации и колоритни извънземни раси, тази книга е само за вас. Ще спомена накратко поместените в нея творби:

Пясъчните крале – новелата, дала заглавието на сборника. Красиви, колоритни описания и силен хазартен елемент, припомних си романите на Уилям Форсчън. Повествованието стремително градира и накрая завършва буквално като хорър, каращ те да изтръпнеш, сякаш пясъчни крале пъплят по кожата ти…
Бързите приятели – готов съм да се обзаложа, че Хиперионът на Дан Симънс е вдъхновил Мартин за този разказ. Една чудесна история за необятните простори на космоса и тайнствените енергии, които той крие, както и за една любов… А може би две любови?
Каменният град – леко психарска новела за древна цивилизация на прокълната планета. Един тайнствен град, съграден изцяло от камък, в който на моменти сякаш мярках сянката на великия Хауърд Лъвкрафт, при който съм забелязвал подобни похвати.
„Нощен летец” – новела, филмирана още през далечната 1987-а година с Катрин Мери Стюарт в главната роля. Не съм гледал филма, но творбата си е чиста хорър-фантастика. Група изследователи тръгват със странен кораб на далечна мисия в космоса, когато изведнъж всичко се обърква и започват да измират един по един.
Свръхконтрол – ха-ха, ето нещо по-различно. Кой от вас би искал да командва екип от зомбита? Зомбита, контролирани с помощта на техниката, за да вадят за вас руда от рядък минерал на далечна планета? Кой би искал да бъде… труповладелец?
Уикенд във военна зона – типичен разказ, лъхащ отдалеч на американска военщина. Показва безсмислието на войната, представена като отдушник на напрежението през дългата работна седмица, водена само заради тръпката и как промива мозъка на човек, имал неблагоразумието да се забърка във военни действия.
И седем по нивга не убивай човек – достоен завършек на сборника. Темата за слепия религиозен фанатизъм, особено ако е криворазбран, ми е добре позната. Насилието, извършено от хората уж според благоволението на висше божество, среща своя логичен завършек.

Една досадна техническа подробност: сборникът е отпечатан на много тънка вестникарска хартия. Такава хубава книга заслужава по-добро книжно тяло.
Като изключим това, „Пясъчните крале” на Мартин вероятно ще е ключът, който ще отвори пред мен вратите за творчеството на този писател, останали досега залостени.

Линк към статията в Словесата

неделя, 11 април 2010 г.

Черните пътища на Европа



Автор: Мартин Карбовски
Издател: Стандарт
Формат: 130 Х 200
Година: 2009
Стр: 160
Цена: 6 лв

Затварям книгата на Мартин Карбовски, изпълнен с тъга и размисъл. По подобен начин се чувствам, когато гледам някое от наистина силните му предавания. Не преставам да се учудвам как на толкова малко страници може да се събере толкова много истина. Толкова много истина за Европа... за България.
И за българите.
Накратко, за какво става въпрос. Карбовски и екипът му правят проект, при който обикалят цяла Европа - тръгват от София, минават през Румъния, Унгария, Австрия, Швейцария, Франция, Испания, Португалия, завиват на юг и пак през Испания, Италия, Сърбия и обратно в България. През този европейски поход те се срещат с немалко чужденци и с още повече българи, разговарят с тях и записват впечатленията си. На пръв поглед звучи - не е кой знае какво.
Но е.
Мартин Карбовски предупреждава - "Не се заблуждавайте. В Европа черни пътища няма. Най-скапаният път през който минахме, беше от София до Видин и на връщане през Калотина". Черните пътища са тези, по които ние, българите отиваме в Европа да работим. Те са. Почернели от хора, спуснали се да си дирят късмета извън България. Почернели от носталгия по родината, почернели от глад, мизерия, мъка и огорчения, търпени и в България, и в Европа...
Корицата е интересно нещо в случая. Не е опит за имитиране на известната картина на Салвадор Дали с часовниците, нито е дело на фотошоп. Този светофар е сниман в Италия на малко неаполитанско кръстовище във Варка д'Оро и се е разтекъл така, защото черните емигранти, които кибичат там са събрали около него всякакви боклуци и са ги запалили. И въпреки това той продължава да работи. No comment.
Тази тънка книжка съдържа в себе си неща, които ще провокират всякакви чувства във вас - мълчаливо съгласие с автора, бурно негодувание и отричане на нещата които казва, на места ще ви удиви, на други развесели, ще се почудите как разсъждават европейците, ще си задавате въпроса как може българи да живеят в чужбина ТАКА и да им харесва... Но най-вече книгата съдържа в себе си тъжната истина, че няма за какво да се гордеем, че сме българи. Дори и някога да е имало с какво да се гордеем, сега вече просто няма.
Ако журналистиката на Мартин Карбовски ви допада и следите "Емигранти" и "Отечествен Фронт" по NOVA, то "Черните пътища на Европа" са задължително четиво за вас. Не знаех, че и днес все още излизат евтини книги на пазара, па макар и тънки.
Но ако не харесвате този журналист, по-добре не четета книгата. И без това вероятно мразите Карбовски - не е нужно да намразвате човека още повече. Както е казал мъдрецът - хората ще забравят какво си им казал, какво си им сторил, но никога няма да забравят как си ги накарал да се чувстват...

понеделник, 5 април 2010 г.

Орки: Кръвна Вражда



Автор: Стен Никълс
Издател: Бард
Формат: 130 Х 200
Година: 2010
Стр: 496
Цена: 14.99 лв

В своята поредица Стен Никълс преобръща представите ни за орките като една от най-презряните раси в жанра фентъзи, наложена първо от Толкин, а после и от други автори. Тук орките не са грозни, гнусни, смрадливи изчадия, жадуващи за човешко месо и служещи безрезервно на зли господари. Не са тъпи и малоумни същества, нито пък прокълнат изкривен вариант на елфите. Орките са силни, горди и могъщи създания, които не признават друга воля освен тяхната, известни по всички светове като умели бойци, кълнящи се само в своите мечове.
Във втората книга авторът изправя смелите воини пред нови изпитания. Страк и неговата дружина са изтръгнати от досадното бреме на скуката – Дженеста се е завърнала и трябва да бъде унищожена. Ала това не единственият проблем – има светове и раси за освобождаване, както и намеса на нови играчи в борбата за контрол над инструментумите. Екшънът е перманентен, действието е задъхано, битките просто не спират.
Естествено, няма как да не споменем и някои минуси – Хаскеер е още по-противен и на моменти безпричинните му заяждания дразнят читателя, карайки го да се съмнява в точните авторови цели. Друг пропуск е липсата на карти – нещо едва ли не задължително в една фентъзи книга. За сметка на това положителните черти за много. На първо място е великолепният превод на Валерий Русинов, който е превеждал титани в жанра като Джордан, Мартин, Ериксън, Бруст и др. Друг плюс е тънкият черен хумор в книгата, така подхождащ на раса като орките. Ала най-силното нещо, което те кара да се замислиш дълбоко, е ролята на човешката раса в поредицата. Показани отстрани, хората наистина заслужават негативно отношение. Подли, алчни, коварни, интриганти, ламтящи за богатства и власт, те няма да се спрат пред нищо, за да постигнат целите си. Постоянно воюващи с всички други раси, дори и помежду си – това са човеците и неслучайно всички други същества ги ненавиждат. Защото появата им води до робство, до умъртвяване на природата, до заграбване и изчерпване на природните ресурси… Защото след появата им изчезва дори и магията.
„Кръвна вражда” е не по-малко увлекателна от първата книга, дори напротив, по-интересна е. Е, като всяко уважаващо себе си фентъзи, поредицата не свършва дотук и макар да си бях обещал повече да не подхващам дълги многотомни саги, които не е ясно кога (и дали) ще свършат, явно ще чакам с нетърпение следващата част от поредицата на Стен Никълс.

Линк към статията в Словесата.