неделя, 3 ноември 2019 г.

Сърца от Стомана



Автор: Бранимир Събев
Издател: Ерго
Година: 2019
Стр: 232
Цена: 15 лв

2041-ва. България е световна икономическа сила, обществото й е богато и мирно. Няма престъпления и насилие, затворите са празни. Благодарение на новите ваксини са елиминирани почти всички болести, а най-тежките са сведено до хроничен режим. Страничен ефект: няма агресия.
Внезапно се случва немислимото. В центъра на София едновременно падат няколко астероида. От тях се измъкват чудовищни създания, които бързо се размножават и избиват всичко по пътя си. Останалият свят дава ултиматум на България да се справи сама с проблема, в противен случай ще заличи целия мегаполис от лицето на земята. Никой българин обаче не може да вдигне ръка срещу врага, дори животът му да е застрашен - толкова силно е чувството за пацифизъм.
Или почти никой.
Благодарение на неотдавнашен модерен експеримент няколко десетки младежи са годни да хванат оръжие в ръка и да разстрелят изчадията, без да трепнат. Ще се окажат ли обаче те достатъчни, за да се справят със заплахата?
Отговорът се крие между кориците на този роман със задъхано, динамично действие, за истините и за изборите, които правим. Роман за приятелството. За сърцата от стомана.

– Казармата... армията... войната... Всичко това е изградено от грохот. Той е същината, основата на всичко. Грохотът на танковите вериги, дъвчещи земята. Грохотът на маршируващите войници, набиващи крак в бетона на плаца. Грохотът на снарядите, взривяващи къщи, грохотът на ракетите, събарящи сгради. Грохотът на тракащите картечници и автомати, грохотът на избухващите гранати. Грохотът на самолетните двигатели, грохотът на хеликоптерните перки. Грохот – прашен, смърдящ на барутен дим, каращ костите ти да вибрират, заплашващ да спука тъпанчетата ти. Най-лошото на грохота е, че свикваш с него, започва да ти харесва. Приемаш го за част от теб, дори започваш да си въобразяваш, че си роден с грохота, че сте едно неразривно цяло. Вярваш, че единственият начин да се разделиш с него, да познаеш тишината и покоя, е смъртта. А не е така. Нужно е просто да се освободиш от грохота, да го оставиш да си иде. Да се оттече от теб като кална вода от чешмата след ремонт на водопровода, да го изкашляш от дробовете си, да го измиеш от ръцете си.

Очаквана дата на издаване - 20 ноември.

неделя, 1 септември 2019 г.

Личен Топ 10 Книги-Игри



Реших да пуса блог пост, подобен на колегата Драганов в Цитаделата, където да опиша любимия си топ 10 от книги-игри. Доста се чудих на класацията си и вметвам, че след първите 2 места останалите са с леко условна подредба. Няма какво да си кривим душата, книгите-игри през 90-те години в България си бяха култ за едно цяло поколение и в продължение на близо десетилетие бяха един от най-важните фактори в родния фендъм, преди да бъдат изместени от компютърните игри и други. Все пак, продаваха хилядни тиражи всяка, а и тогава нямаше много опции за забавление: четеш книга-игра, играеш на ръчките, ходиш да риташ топка и туйто. Нямаше смартфони, таблети и интернет, джиесемите бяха допотопни слушалки с размер на YTONG-блокче, струваха 2000 марки и с тях разполагаха само мутрите, компютрите бяха една идея повече от елки с размер на телевизор, шепа щастливци имаха конзоли, представляващи прадядото на Плейстейшън 1, други на които бащите бяха тираджии имаха видеокасетофони и ходехме на гости да гледаме при тях Командо, презаписван трета цедка и т.н. В личната си класация, която въпреки усилията ми пак не можа да обхване всички заглавия, които исках, присъстват само деветдесетарски книжки. Не се чудете защо съм посочил толкова на брой книги - прочел съм над 200 заглавия към момента от този специфичен жанр, който за мен бе основно четиво в периода между пети и десети клас. Просто искам освен да си ги припомня и да се опитам да закрастя някои от вас, ако не сте ги чели. Та - започвам!

10. Майкъл Майндкрайм


Както може би знаете, почти всички от българските автори от старата вълна пишеха под англоезични псевдоними с цел повече продажби - през 90-те роден автор, подписващ се на книгите си по паспорт се купуваше много трудно, към нашите творци имаше изключителни резерви (не че сега е особено по-различно, но пак е малко по-добре в това отношение). Един от тези автори бе Димитър Славейков Дафовски с псевдоними Майкъл Майндкрайм и Стюърт Дарк. Майндкрайм бе доста известно и разпознаваемо име като автор, едно от шестте най-големи и плодовити имена, с доста оригинален подход и ярко открояващи се заглавия. За съжаление в някои отношения бе черната овца на стадото поради високомерие, надменност и конфликти с други свои колеги и издатели. Макар от 30-те книги-игри, които написа за мен лично една трета да са пълни шитни, не мога да си изкривя душата и да не посоча петте си любими негови заглавия, които бяха едни от най-първите му неща. "Изпитанието" бе неговият дебют и представляваше чудесна на пръв поглед невъзможна комбинация между фантастика и фентъзи, "Златният Оракул" бе замечтателна книга за пирати в открито море, а и да не забравяме запазената му марка, спортните книги-игри. "Демоните в NBA" бе чудесна книга за баскетбола, който играех ежедневно като хлапе, а "Боговете на футбола" излезе през 94-а точно преди Световното в Щатите и е вероятно най-продаваната книга-игра в България изобщо (по слухове с петцифрен тираж). Мой личен фаворит в случая, естествено, бе "Тъмната страна на Земята", която бе изненадващо добър хорър с лек Кингов привкус, където главният герой трепе вампири, демони и всякаква друга зла гад в стремеж да спаси приятелката си, отвлечена от силите на Злото.

9. Робърт Блонд - Пустинник



Лицето Богдан Русев, пишещ книги-игри под псевдоним Робърт Блонд си остана най-най-любимият ми автор на книги-игри, изпреварващ в мои очи с мъничко дори вездесъщия Любо Николов, кръстника на жанра книга-игра в България и е неслучайно, че присъства по различни пунктове в половината от тази класация. Следващото място е за него и съм обърнал внимание на две негови специфични книги-игри, които първо са тактически по карта (отчасти, за щастие, иначе ще стане монополи), второ действието им се развива в пустинята, както може би сте се досетили от заглавията им. В "Синът на пустинята" сте строен арабски принц, чиято дясна ръка е огромен червенокос варварин с не по-малко огромен меч и трябва да си върнете престола, защото по право сте султан. Жега, пустиня, битки с разбойници, чудовища и зверове, магии и една красива принцеса - какво повече му трябва на човек в това чудно ориенталско фентъзи? Вече в "Пустинен огън" сте тарикат, който се разхожда насам-натам из пустинята с танка си и пие бира, а сетингът е нещо подобно на Лудия Макс. Ще се стреляте с други танкисти, ще срещате всякакви хаховци и, за финал, накрая ще има малка киберпънкария с виртуална реалност. Бонбон.

8. Кървав Меч



Поредицата "Кървав Меч" бе от преводните книги-игри на родния пазар и една от малкото, които можеха да се играят в комбина - броят играчи варираше до 4 максимум. Действието се развива в света на Легенда: там, където можеш да срещнеш всички възможни създания и богове от всички митологии. Наистина си бе легендарна поредица! Историята беше за петима полубожествени магове, които искат да се върнат от мъртвите и да поробят или унищожат света, а ти трябва да ги спреш, като за целта трябва да намериш два артефакта: Кървавия Меч, или Меча на Живота, и изкривения му близнак Демонския Нокът, или Меча на Смъртта. Изключително добра, на мен любими ми бяха трета и четвърта книга, понеже бяха яко тъпкани с митология, сравнително линейни и за такава трудна като цяло поредица се минаваха нормално, а не със зор, като втората например, която освен че бе гадна имаше и доволно количество сгрешени препратки. Да, обърканите цифри на епизодите си бяха чумата на жанра. Играчът може да избира от 4 класа герои: Воин, як брониран млатач, Магьосник - ясен ви е и още двама, които можеха и да стрелят с лък: Тарикат, добър боец и хитряга и Мъдрец, недотам добър воин, ала можеше да лекува, левитира и още някакви работи. Едно от любимите ми неща бе началото на пета книга, когато вече си намерил и двата меча и ако играеш с Воин, можеш да вземеш по един във всяка ръка: така поражението, което нанасяш се изразяваше в една паница зарове, а противниците, колкото и смущаващо яки да бяха, падаха под ударите ти като гардже от бряст.

7. Други преводни книги-игри


Сред останалите книги-игри от небългарски автори искам да спомена и две от четирите, издадени от ИК Сова. Докато "Кървав Меч" е с автори Дейв Смит и Оливър Джонсън, а друга силна поредица "Пътят на Тигъра" е с автори Марк Смит и Джейми Томсън, то споменатите тук са с един автор от едната и друг от другата, тъй че няма как да не се получи нещо силно! Силно митологични, "В бездната сред мъртъвците", първата е нещо като Джак Спароу бифор ит уос куул, ама на анаболи! Пиратски митове и вярвания, магии, търсене на кораб, страхотни битки и персонажи, които в някои отношения са вдъхновени от исторически реални такива: сблъскваш се с пирата-вампир Ел Дрейк, който е всъщност Сър Френсис Дрейк и трябва да спасиш кралица Глориана, която си е на практика Елизабет I. Другата е "Огърлица от черепи" и вече на ход са вярванията на южноамериканските индианци, маи/инки/ацтеки, кървава и страховита. Ти си благородник, чийто брат-близнак е загинал, погубен от злия магьосник Огърлица от Черепи, който е недотам хуманоид. Тръгваш по стъпките му, като минаваш дори през царството на мъртвите, биейки се с какво ли не. За финал ще спомена "Мечът на самурая", написана от авторите на "Тигъра" и представена от други силни имена, макар да е част от друга поредица. Тук вече на ход е японската митология, извратена и чудовищна, също трудна книга-игра. Препоръчано.

6. Робърт Блонд - Орм

Киберпънкарската трилогия на Боби заслужава специално внимание отделно. Най-различни раси, андроиди, извънземни, дилъри на какво ли не, пълно с киберприсадки, приключения и битки във виртуална реалност, ъпгрейди и какви ли не чудесии, всичкото това и още толкова ситуирано в мегаполиса Орм. Като се замисля, на мен лично в немалко отношения ми напомня това новото, готино филмче Алита: Боен ангел. В "Роди се сянка" имате избор от няколко различни герои, като ще трябва да им намерите мястото в големия град, т.е. да се хванете да бачкате за една от няколкото големи корпорации, владеещи положението като Сянка: наемен килър и момче за особени поръчения! В "Бойците на Орм" ще си изберете един от легендарни бойци на града: Брус О' Конър(грамадно яко копеле със стоманен скелет и тежки юмруци), Ом Бустър (побъркан дребосък с имплантирани остриета), Ванеса Ченг (крадлива полукитайка с афинитет към далаверите и източната философия), г-ца Елейа Казума, дъщеря на един от най-богатите, луда поетеса с електрошоков бич и накрая ронинът Муджина, чиято катана е отнела безброй животи. Заслужава внимание и третата, "Войната на Сенките", когато вече си избирате една от осемте големи корпорации и тръгвате на война срещу останалите седем, за да завладеете Орм напълно. Любим момент от нея - когато си избрал строителната корпорация "Вулкан", управлявана от 7 дракона и сте решили да нападнете корпорацията на извънземните:
"- Оберон, избрахме да нападнем "Тайера". Нещо да имаш да казваш?
Надигаш се. Винаги си се възприемал като защитник на Земята и към Външните изпитваш само чиста и неподправена омраза.
- Братя - оголваш зъби към останалите дракони, - когато приключа с корпорация "Тайера", на Земята никога повече няма да има близки срещи от трети вид."


05. Робърт Блонд - Валенс

Петте книги за безстрашния монах Валенс, всъщност са четири: Вампирите на Флавия е в два тома. Поредица, обхващаща целият житейски път на Валенс, замислена като седемтомник, от която така и не видяхме последните три запланувани заглавия: "Последният кръстоносен поход", "Кръв и пот", "Блажени са чистите по сърце". То, и от предната поредица, Орм не видяхме нито "Сянка на съмнение", нито поне още една. Героичният монах се изправя срещу купища изверги, въоръжен било с меч или голи ръце, било с нещо друго, но задължително със силна, огнена вяра. В първа книга ще се озове в малко, сгушено градче, където ще намери истинското Зло в случая: страховит демон от Ада, описан, ама един път. В "Небето ви чака" младият и надъхан монах вече е в голям град, където ще се изправи срещу орден на еретици и пътищата му ще се пресекат с тези на вещерите. Ахъм, доста преди да сте чували за Гералт, и тука има подобни, ама не баш, и са обърнати към злото немалка част от тях. Във "Вампирите" Валенс вече събира отряд от вампироубийци и отиват на отдалечен остров, където се сбиват с камари кръвопийци: ниските класове са като зомбита, ала най-високите ще ви изпълнят на макс. Втора част от "Вампирите" е леко отклонение, защото не е за Валенс, а за Вирош: архвампирът от предната част и живота му. Първата книга-игра, която се обърна към Злото за главен герой. Вече последната, "Убийство в Белскейд" ми е най-слаба от всичките, понеже цялата работа е разследването на едно убийство, опит за крими във фентъзи свят, по-скоро неуспешен. Иначе, като цяло - поредица и половина.

4. Любчо Николов - Фентъзи


Любомир Николов (да, точно този, преводачът на Толкин и др.) е първопроходецът, бащата на жанра в България. Случайно ровейки се в антикварна книжарничка в София, когато демокрацията тепърва прохождаше, Любо Николов намира френска книга-игра. Да, освен от английски и руски, човекът може да превежда и от френски. Зачита се, сторва му се интересна, решава да напише нещо такова... И легендата започва. За коя книга да говоря по-напред, не знам. Дали за "Огнена Пустиня", която е доказано най-най първата книга-игра на български и в нея си рицар, натоварен с тежката задача да убие злия магьосник Агамор, понеже е откраднал сънищата на хората? Дали с първата книга-игра, която прочетох лично аз, "Замъкът на таласъмите" и е ориентирана към малко по-малки читатели, пълна с персонажи като Баба Яга, Педя човек-лакът брада, таласъми и разни други, хем легендарни и известни от приказките, хем измислени от Любчо? Или със завладяващата фантастика "В лабиринтът на времето", където си пътешественик във времето и най-най първата написана? В "Тайната на светещия мъх" влизате в обувките на Дик Ченси, изследовател и археолог, нещо като Индиана Джоунс. В "Светилището на Хиперборея" се пренасяте в алтернативен свят, където всичко е сковано в сняг и лед, а в страхотната "Господарят на зверовете" вече сте магьосник-превръщенец, който има на разположение в началото списък с 9 животни и трябва да избере в кои 3 от тях може да се превърне. А, да, и следващите две - Конникът и Сянката, които са свързани. Вече исторически книги-игри (е, с добавени тук-там авторски хрумки малко, естествено), които засягат Реконкистата в Испания и ще поемете ролята на принц Диего де Алтасар, който трябва да отбранява замъка си от пълчищата фанатизирани маври. Просто, просто чудесни неща.

3. Блонд и Уейн


Ейдриън Уейн и Робърт Блонд, или Александър Александров Султанов и Богдан Бориславов Русев бяха голям дует в книгите-игри. Боби отговаряше за литературната част на повествованието, Уейн - за игровата. Бяха близки на публиката не само с чудесните си съвместни произведения, а и с факта, че бяха много млади, едва няколко години по-големшки от средновъзрастовия читател на книги-игри. За сравнение - когато излиза първата им книга-игра, "Варварският бог" (777 епизода и 338 стр, нещо нечувано като обем за жанра досега, привикнал на тънки книжлета, а и впоследствие книгите-игри, които я задминаха по тия показатели бяха много малко), двамата са на по 18 години ненавършени. Аз лично повече харесах продължението й, "Принцът на Алкирия", където главният герой е принц и трябва да очисти кофти маг с помощта на брат си, съвместните им умения в ръкопашния бой и боят с меч, както и купчината вълшебни предмети, с които разполагат. Гадняви чудовища и доволни хорър-моменти в това иначе чудно фентъзи. Друга много любима ми е Сонора - откачена сладка лудница, вече космическа фантастика, в която вие сте Тед Бън - уж-детектив, бивше ченге, нацепена батка. Тук отивате на мисия до планетата Сонора, където супертерорист е похитил щерката на най-богатия човек в Галактиката - мултиквинтилионера Фратус Нефъл. Натоварвате се с бластери, лазери, мазери, гипсофазери, плазмени пушки, чудесии и всякаква друга тресня и се стоварвате, а срещу вас са куп урунгели, похитители, чудовища, луди същества, извънземни, че и динозаври чак. Ех... В "Шоу на Смъртта" сте младо адвокатче, натопено и в пандиза. Вадят те с истински криминалци, килъри, изнасилвачи и всякаква друга измет и ви мятат в реалити шоу да се трепете един друг, докато един от вас стигне финала. А пък в "Последния убиец на дракони" сте пич от бъдещето, дето има каръка да изпадне в дупка в пространството в алтернативен свят, който е средновековно фентъзи и сте принуден да се сражавате с копие. Вече в култовата екшън-фантастика "Патрул за Ада" (където има и немалко бъзици с Майндкрайм, хахаха, след войната Майндкрайм срещу всички в книгите-игри се разрази чак после войната в хип-хопа ни Варна срещу София, мдааа) сте три ченгета-идиоти, където изпадате в такива идиотски ситуации, че никога няма да бъдете същите след това. Бау даун, мистър.

2. Робърт Блонд - Белегаст


Точно оттук започна известният цикъл за Белегаст на Боби, за който излязоха и други книги, макар и неинтерактивни. Добре дошли в приказния Белегаст - градът на 1001 кули, град на фантастични истории, мрачни тайни и мистериозни, очарователни герои. Градът най-далеч на север, краят на света. Всяка от трите книги съдържа в себе си по три истории. В първата ще сте превъплътите в червенокос пич с тъмно минало, отиващ към средна възраст, който е успял да поспести някой лев и се връща в родния Белегаст, за да си отвори кръчма и да води спокоен, улегнал живот. Не е ли яко? В първата част на книгата ще купувате кръчмата, припаси, ще плащате рекет, наемате охрана, взимате помощници, сервитьорки, бардове да веселят народа и всякакви такива. Във втората част от книгата ще проведете биткаджийски турнир, Снежна Арена и в кръчмата ви ще отседнат 16 бойци, от които само един ще стане шампион. А в третата, последната, в кръчмата ще започне редовно да идва при вас един много, много странен странник и ще ви се наложи да спасявате света. Вече в продължението ще играете с племенника на кръчмаря, който иска да си отвори в Белегаст цирк, хохохо! Наемате шатри, тенти, огнегълтачи, ножохвърлячи, дресьори, клоуни, акробати, ездачи и всякакви такива, а във втората третина в Белегаст акостира най-известния цирк в света и вашият ще трябва да се изправи в дуел срещу него! Вече в третата част пак ще трябва да спасявате света, пак от оня същия в предната книга. Невероятни книги.

1. Любчо Николов - Хорър


Топ ъф дъ топ. Когато Любо прави хорър, го прави като никой друг. В едната книжка се пренасяте в мрачен средновековен свят, където стават кървави убийства. Някой се превръща в огромен звяр и избива хора, а вие трябва да премахнете въпросния... звяр. Невероятна атмосфера, тъмни гори и зловещи блата, която ще ви изправи космите като бодлите на таралеж. Прочетох тази книга навръх 14-ия си рожден ден, напихме се с приятели у дома, тръгнаха си и реших на замотана глава да изиграя Нощта на Върколака. Всичките бири и джинове се изпариха за нула време, мисля, че това е показателно. Колкото до втората книга, само ще кажа, че е вдъхновена от Лъвкрафт и в нея сте хлапе, бачкащо в книжарница за през лятото в родното си градче, а един богат старец в града има Некрономикон и идеята му е да завладее света, пускайки тук Ктхулу и компания, а вас да обсеби, понеже тялото ви е младо, а неговото вече не. Заклинания, чудесии, страхотии, чудовища, демони, призраци, зомбита, аплодисменти, дами и господа.

Бонус: Книгите Джордж М. Джордж


Не мога да не спомена още едно име, друг от голямата шесторка автори на книги-игри, макар да не успях да го набутам нейде тук в класацията, затова ще го спомена като бонус. Лицето Георги Миндизов от Плевен, известен повече като Джордж М. Джордж (както и под 2-3 други псевдонима) бе най-плодовития автор от всички с цели 37 заглавия зад гърба си, това включва и стратовете. За мен бе нещо като родна версия на Майкъл Крайтън: подобно на него пишеше в куп жанрове, и навсякъде го правеше добре. В "Сенките на мрака" сте никому неизвестен китаец в средновековен Китай, който трябва да научи кунг-фу, ама както трябва! Сменяте учители, добавяте стилове, ъпгрейдвате се и ставата мегаяко животно. Друга любима ми е Пари и Гангстери, втора част от трилогията - там хем сте намесен в съвременен екшън и гангстерска война между мафиоти, хем ще се занимавате с разни финансови чалъми от типа на банки, валути, акции, търговии, дивиденти, спекула, заеми и всякакви такива! Следващите две са свързани фентъзита, от класическия тип викат пича, грухат го с вълшебни предмети, аре отивай да биеш един кой си и т.н. Въпреки куцото ми описание са мегадобри! В Проклятието на Меча се озовавате в средновековна Япония и влизате в кожата на самурай, после следват три космически фантастики, които малко напомнят Междузвездни Войни тук-там, особено Легионът. Ще обърна внимание само върху корицата на последната - да, знам, това първо е прерисуван Капитан Пауър от Войниците на бъдещето, второ виждате главния злодей в книгата, едно шимпанзе-киборг.

Благодаря, че изтърпяхте този дълъг пост, надявам се да съм пробудил приятни спомени във вас, свързани с книгите-игри, пък белким съм ви и зарибил да прочетете някоя :-)

сряда, 22 май 2019 г.

Да си писател на хорър



Писателите на хорър бързо разбират какво е да си подложен на биготизъм. Ние сме втората класа граждани на литературния свят.
Мамка му, ние даже не сме граждани в този свят. Ние сме пришълци, нелегални имигранти, натрапници. Умници, изроди.
Говновози.
Децата ни обожават. Както и шепата истински почитатели на жанра.
Но повечето уважавани хора – „литературни” писатели, редактори, учители, библиотекари, професори, политици, пастори, родители – като цяло смятат авторите на хорър за петна по пода.
Имал съм достатъчно възможности да наблюдавам дискриминацията.
Хората ме питат с какво си изкарвам хляба.
Казвам, ”О, пиша романи.”
Очите им светват. Изведнъж съм на пиедестал. Аз съм писател! Творец! Интелигент!
Толкова са впечатлени, „Наистина?”, бърборят. ”Какви неща пишеш?”
„Ми плашещи неща. Хорър.”
В повечето случаи очите им замръзват.
Вече не съм проводник на култура и изкуство – вече съм боклукчия.
Насилват учтива усмивка и казват, „О, колко хубаво. Просто обожавам Стивън Кинг.”
Но не обичат мен. Никога не са чували за мен.
И не искат да чуят.
Защото съм се самоопределил като автор на „хорър.” Повечето хора автоматично предполагат, че съм безполезен хамалин, на който му е невъзможно да напише нещо, което биха искали да прочетат. С изключение на продавани автори като Дийн Кунц, Стивън Кинг и Ан Райс, ние сме „парии.”
Ние пишем хорър.
Ние сме кучешкото лайно на обувката на литературата.
Семействата и приятелите ни ги е срам от нас. „Защо не напишеш нещо хубаво?”, питат. Мнозинството читатели удължават пътя си, за да избегнат закупуването на книга, която е определена като хорър. Повечето хора в издателския бизнес едва ни понасят. Съмнявам се, че съществува писател на хорър, който не е бил натискан от агенти и редактори да зареже хоръра и да се пробва с друг жанр.
Те знаят, че хорърът „не се продава.”
Хората не искат да четат хорър.
Само дето искат, нали?
Фактите са, че милиони хора четат хорър.
Ама не четат нас.
Искат да избягат от нас.
Което е доста странно при положение, че обожават Стивън Кинг, Дийн Кунц и Ан Райс. Безкрайно странно, при положение, че книгите на тези три мегазвезди не са особено различни като фабула или качество от това, което много от нас предлагат. Дори, бих отишъл по-далече, някои от безполезните умници и хамали в многоругания хорър клан са писали книги, които са по-добри от някои от бестселърите на мегазвездите.
Не че има значение.
Защото, според мнението на всеки голям американски издател, хорърът не продава.
Въпреки че всички знаем друго.
Та. Какво става?
Едно е ясно: хорърът има огромен проблем с имиджа си.
За книжната индустрия и масата читатели в тази страна думата „хорър” няма нищо общо с „Древният враг,” или „Шепоти”, или „Лошо място,” или „Полунощ.” Хорърът няма нищо общо със „Сейлъмс Лот” или „Сиянието”, или „Град Отчаяние.” Хорърът няма нищо общо с „Интервю с вампир.”
Хорърът има общо само със зле написани, празнодумни, жестоки, кървави, гнусни, депресиращи, подли, неморални, неправдоподобни помии, написани от утайката на опитващите се да бъдат писатели, за глупости като призраци, вампири, върколаци, вещици, демони, проклятия, чудовища и психопати.
Това звучи ли като груба преценка на ситуацията?
На бас, че не. Не и ако си писател на хорър.
За повечето писатели на хорър, ловя бас, че звучи като тежката истина. Но защо ни обругават? Ние не сме лоши хора. Или поне някои от нас...
Обратно на въпроса. Защо сме обругани?
Хората в индустрията ни гледат отвисоко, защото, с малко емблематични изключения, книгите ни не се продават особено добре.
Редакторите твърдят: „Читателите просто не искат да купуват хорър.”
Съветват: „Намали свръхестествения елемент. Можем да го наречем трилър и ще продаде мнго повече бройки.”
Като цяло, изглежда никой не иска да купува хорър, ако не е написан от знаете кой.
А издателите отдавна са се отказали да търсят нови звезди. О, опитаха няколко пъти. Но впечатлението беше, че никой не захапа и престанаха. Сега, с голямо нежелание, пускат по някой хорър роман. Отделяйки му малко или никаква публичност. Пускайки миниатюрни тиражи.
Обикновено, един хорър роман ще бъде издаден без никаква реклама. В резултат, нищо особено не се случва. С меки корици, ще си доволен, ако 5-6 броя стигнат до определена книжарница. С твърди – 2-3 могат да се появят на някоя лавица с гръбчето напред. Сламки в купа сено. Никой няма да забележи тези книги, камо ли да ги купи. Ако бъдат купени, повечето книжарници няма да поръчат отново (въпреки, че твърдят обратното).
Когато романът ми „Funland” излезе на хартия, местна книжарница получи дузина бройки. Те изчезнаха от полицата. „Изпариха се” за два дни. Въпреки че изразих желание да ги заредя с още бройки ми казаха, че няма да поръчват повече.
Дори книги, които се продават, всъщност „не се продават.”
Което идва да покаже, че издателите са прави. Хорърът не се продава.
Когато книгите не вървят като топъл хляб, издателят обвинява писателя.
Дотук е ясно защо издателите ни презират.
Ами масовата публика? Ето го „проникновеният” ми отговор.
Масовата публика обругава хорър писателите (освен...), защото често засягаме табута, което ги изнервя. Книгите се занимават с неща като мъчения, деформации, лудост, разчленяване, канибализъм, изнасилване, инцест, зверства и гадни начини да умреш. Ние сме специалистите във „възможно най-лошия сценарий.” Ние сме екскурзоводи, водещи читателя в опасни, плашещи територии. Като цяло, пишем гадни работи. Това отблъсква доста читатели. Но също и ги привлича.
Много читатели вероятно се чувстват особено некомфортно, ако са привлечени от подобни теми. Добрите хора не би трябвало да се забавляват с четенето на подобни неща. Ако го правят, много от тях вероятно изпитват вина.
Четенето на хорър е като гледането на порно.
Много хора искат да го правят, но знаят, че е нередно. Мръсно.
Трябва да се срамуват от себе си, че им харесва.
И ако ги хванат, какво ще си помислят другите за мръсната им малка тайна?
В резултат, тези добри хора презират хорър романите.
Презират хорър писателите, защото сме цинични амбуланти... търгуваме цинизъм който биха искали да докопат в ръчичките си, само ако можеше да не рискуват с неудобство, остракация или присмех.
ДАМИ И ГОСПОДА! ВНИМАНИЕ, МОЛЯ! ИМАМ ВАЖНО СЪОБЩЕНИЕ!
Току-що се натъкнах на причината защо, докато повечето автори са презирани, мегазвездите са почитани.
Те доставят културно приемствен костюм на тези, които жадуват да се валят в хоръра.
„Ще отида при тях!”, казва си читателят (подсъзнателно – не мисля, че го осъзнават). „Така пак ще получа дяла си от настръхвания и тръпки, пак ще мога да удовлетворя радостта си от разчленяване, изнасилвания, инцест, канибализъм, вампири – цялата воайорска баница – но не рискувам самоуважението си, защото тези книги са бестселъри! Всички ги четат. Ако всички го правят, няма причина да чувствам вина, няма причина да се чувствам мърляв илитерат, валящ се в помия.”
„Помия е това, което пишат останалите. Голямата тройка пише литература.”
Това беше „проникновеният” ми отговор на въпроса „Защо масовият читател ни мрази, но обича големите трима?” Ето ви друг отговор, не толкова гениален, но най-вероятно не по-малко верен. Прекалено много „хорър писатели” пишат зле написани, празнодумни, жестоки, кървави, гнусни, депресиращи, подли, неморални, неправдоподобни помии за глупости. И ако това не е достатъчно, повечето са скучни.
Години (като изключите претоварените с книги на Кунц, Кинг и Райс лавици) хорър секцията на книжарниците са заредени с книги, толкова зле измислени и написани, че не би трябвало изобщо да бъдат публикувани.
Определено, брилянтни хорър романи също е имало.
Но са били заобиколени от зле списан, досаден, скучен боклук.
Ако като читател се пробваш с книга от хорър писател, който не ти е познат, имаш шанс 20 към 1, да поискаш да не си се пробвал.
Аз пиша хорър. Фен съм на литературата на ужаса. Обичам да попадна на книга, която ще ме засмуче и ще ми изкара ангелите.
Почти никога не купувам романи от хорър секцията в книжарниците.
В главата ми има малък, подбран списък от хорър автори на които се доверявам. Доволно ми е писнало от тях, ала прекалено много пъти съм изгарял. Адът ще замръзне преди да грабна случайна „хорър книга” от някой, който не съм чувал.
Защото е много вероятно да е боклук.
Проблемът е, че всички ние сме се осмърдяли от боклука.
Писатели като Дийн Кунц, Стивън Кинг и Ан Райс успяват да се издигнат над боклука, защотто пишат неща, които са толкова зашеметяващо добри, че издателите застават зад тях, въпреки предмета на книгата. Те се издигат над жанра, право в модерното.
Единственият начин за останалите от нас да се очистим е да достигнем статукво на автор на бестселъри, което е доста трудно ако си на лавица, претоварена със скапани хорър романчета. Това е Параграф 22.
Точно за това много от нас се отвръщат от хоръра.
Някои от най-добрите хорър писатели в тази страна в момента пишат модерна проза, шпионски романи, криминални, медицински трилъри, любовни романи, исторически романи, юношески, сценарии за филми, комикаси, компютърни игри и т. н. Някои престанаха да пишат изобщо.
Мога да назова имена.
Предполагам са се уморили да живеят в гетото.
Писнало им е да са презирани, игнорирани и ниско платени.
Това ни оставя с по-малко от шепа мегазвезди, които правят милиони долари всяка година и малка тълпа хорър писатели, борещи се на дъното на варела, обикновено изкарвайки по-малко от 10 хиляди на книга – по-често около 2-5 хиляди.
Повечето добри писатели от дъното на варела си тръгват. Поставят си по-доходоносни цели.
Това е чудесно за издателите, защото винаги има нови писатели, които скачат вътре. Издателите на хорър обожават новите писатели.
Начинаещите са толкова нетърпеливи за първата си книга, че ще приемат всичко. Не им пука дали са на дъното на варела – просто искат да са във варела. Издателят може да им набута договор, който би отвратил нормален писател. Новакът би подписал правата на книгата си за вечни времена за 1500 долара.
Новото хлапе, което продава романа си за фъстъци може да не е толкова добър, колкото професионалиста, но това няма значение. Според мисленето на издателя, читателите никога няма да усетят разликата.
Безсмъртните думи на определен мощен нюйоркски издател: „Защо да плащам на Ричард Леймън десет хиляди долара за книга, след като мога да получа от всеки Джон Смит на улицата за две хиляди?”
ДАМИ И ГОСПОДА! ВНИМАНИЕ МОЛЯ! ИМАМ ВТОРО ВАЖНО СЪОБЩЕНИЕ!
Познайте? Най-голямата нюйоркска институция за книги смята, че предпочитанията ви са боклук.
Презира ви.
Вие сте точно толкова долни и безполезни, колкото и пишещите хорър писатели, които ви се иска да четете.
Ако издателят смята (а повярвайте ми те го правят), че всички не-нови хорър писатели за взаимозаменяеми и заменими, това е защото смята, че тези които ни четат не могат да направят разликата.
Смята, че имате толкова смотан усет за предпочитани четива, че не можете да направите разликата между бонфиле, шепа пръст и кучешко лайно.
Така че решават да ви подхвърлят, каквото там е най-евтино.
И познайте какво следва?
При подобен развой на събитията, тези които предлагат месо се махат от пазара.
Което, според мен, идва да покаже защо обичащите хоръра имат толкова проблеми да открият добрите неща.
Как намираме добрите неща?
Като за начало следете авторите. Познавайте любимите си автори и дръжте на тях, дори когато пишат не-хорър книги. Качествата, които са ви привлекли към този автор, още са там, дори да са се обърнали към приключенска литература, медицински трилър или каквото и да е.
Второ, наглеждайте малките издателства. Те не са застраховани от издаване на лайна, но някои от тях извеждат качествени хоръри, които са пренабрегнати от литературните гурута на Ню Йорк. Трето, намерете си книжарница или доставчик по пощата, които могат да ви доставят книги публикувани в Англия. Оказа се, за мен и голяма част от другите хорър писатели колеги, че в Британия издателите все още ги е грижа за качеството на хорър литературата – и уважават писателите. Компании като Ходер/Хедлайн не само публикуват недооценени американски автори, но пускат и книги от невероятни английски автори.
Четвърто, останете с необременен ум. В книжарниците не прекарвайте цялото си време заврени в хорър секцията. Доста добри хорър книги са публикувани в големи издателства, но са маскирани. Не се промотират като хорър. Вместо това са етикетирани като трилър, напрегнат трилър или просто проза. Може да бъдат открити в която и да е секция на книжарницата. Примерно, намирал съм мои книги в секцията с фантастика. Няколко пъти дори съм откривал хорър романи (примерно „Ужасът в Амитивил“) набутани в нехудожествената секция на големи вериги книжарници.
Трябва да оглеждате кориците.
Трябва да прочетете няколко страници.
Ситуацията ѐ толкова иронична.
Същите американски издатели, които толкова презират хоръра и читателите му ще отидат до края, за да напишат възможно най-шокиращата, зловеща анотация за своите масови трилъри. Те знаят, че читателите са гладни за плашещи, графични описания. Също са наясно с вкуса към грозното до толкова, че умишлено заблуждават читателя, правейки някакво средно трилърче да звучи по-отвратително от „Мълчанието на агнетата.“
И все пак презират хоръра, читателите и писателите му.
Как така?
Какъв е проблемът с хоръра в американското книгоиздаване?
Колкото повече се вглеждам в ситуацията, толкова по-сложна ми изглежда. Някакъв възел от противоречия, ирония и парадокси.
Повечето издатели и читатели се мръщят на хоръра, независимо от факта, че тримата най-високо оценявани автори в страната очевидно пишат хорър романи.
На всичкото отгоре, какво да кажем за „литературните“ автори?
Как може същите хора, които поругават писателите на хорър някак да успяват да благоговеят пред хора като Омир, Вергилий, Софокъл, Данте, Чосър, Шекспир, Стивънсън, Дикенс, Достоевски, По, Конрад, Мелвил, Хоторн, Твен, Дойл, Бронте, Шели, Колдридж, Фокнър, Бредбъри... ?
Списъкът може да продължи до безкрай. Всеки от тях е писал неща, които бих назовал „хорър“.
Обаче тези от нас, които го правим тук в Америка, в края на двадесети век сме безполезни писатели, бълващи боклук, който никой не иска да чете.
Ами, ами, ами...
Могат да ни презират. Могат да отхвърлят книгите ни. Могат да ни плащат жълти стотинки за книгите, които решат да купят. Могат да откажат много от нас.
Но някои от нас...
Ами, няма да ходим никъде.
Бяхме тук първи и ще останем до края.
Първите истории разказвани покрай лагерния огън в средата на нощта – векове преди някой дори да сънува издателската индустрия – са били хорър истории. И ако има някаква последна история, разказана някъде на малка, сгушена група оцелели, чакащи края, съм наясно точно какъв вид история би била.
Не би била модерен романс.
Не би била съдебна драма.
Не би била техно-трилър.
Не би била за холивудски съпруги, или покрити мостове, или борбени кариеристки, или професорска криза с идентичността.
Надявам се.
Би била за онова, което е в мрака... и идва за тях.
Би била хорър история.

Ричард Леймън, 1997 г.

Превод: Иван Величков