вторник, 31 октомври 2017 г.
МИЛО ДЕТЕ
И тази вечер няма да се спи. Колко нощи вече не съм мигвал – седмица? Две? Не мога да преценя. Аз съм виновен за всичко. Понякога грешките, които родителите правят спрямо децата си не могат да се изкупят цял живот.
Случи ли се един мъж да изгуби семейството си, това може да му разбие психиката. Ала щом жена му го е напуснала и съдът й е дал детето, въпреки че благоверният я е сварил на калъп с колега от работата й и онази го избягва всячески, въпреки че й е простил и я моли да се върне обратно при него... Тогава мъжът може да се превърне в звяр. В чудовище, жадно за мъст.
В това се превърнах и аз, заслепен от ярост, от изгаряща нужда да раздам възмездие. Затова форсирах беемвето си и я подгоних, а пред мен на пътя, отчаяно мъчеща се да ми се измъкне бе Ренета, бившата ми жена, настъпваща с все сили маздата. Маздата, която аз й подарих! Маздата, в която се намираше и Христо, тригодишният ми син! Нямаш право! Върни го, той е мой!
Не знам кога се оказахме точно до някакво мостче на пътя за Плевен. Изскочих зад завоя и какво да видя? Оная тъпа патка бе спряла на платното и се мъчеше да си събере багажа и да избяга от колата пеш! Къде ще отидеш – в кърищата ли? Не успях да спра. Бавареца ми се заби в маздата и тя просто литна от платното. Еърбеците изпълниха купето и за няколко мига бях напълно дезориентиран. След малко се опомних и изскочих от колата.
Маздата бе долу в реката. То пък една река – водата и до коляно не стига, а ако се засилиш хубаво, можеш да скочиш от единия на другия бряг. Колата обаче затъваше бързо, заровила муцуна в барата – що за дълбочина? Докато се помайвах и зяпах, потъна цялата и просто изчезна. Няколко мехурчета... и това е. Само следите от удара по шосето показваха, че се е случило произшествие. Стоях така, и не правех нищо. Вместо да скоча във водата и да се опитам да спася поне сина си, постъпих като последния страхливец. Обърнах се и си тръгнах. Мило дете... Изоставих те! Поставих себе си над теб...
Пътя бе пуст. Никой не видя какво се случи. Затова, какво винаги в живота ми досега, послушах разума, а не сърцето си. Няколко километра по-надолу към Плевен видях килнато дърво и удобно наврях предницата на беемвето в него, после звъннах на пътна помощ. Забаламосах ги, че внезапно съм изгубил контрол, после си платих акта в полицията и всичко шест. Предстоеше ми да страдам и да се правя, че не знам къде са изчезнали синът и бившата.
Вечерта Христо дойде в съня ми.
- Татко, къде си? Татко, аз съм добре. Тук е тъмно и студено, влажно е и мирише лошо, но не се оплаквам. Нали съм мъж! Пък и се държат добре с мен. Много искам да се съберем тримата с мама, ала не я пускат. Казаха, че била виновна и трябвало да изтърпи наказание. Мен обаче ме пуснаха, искат да те доведа при тях. Идвам за теб, татко!
Само мрак. Мрак, гласът на сина ми, и очите му. Негови ли са тези очи? Жълти, светещи в мрака, с отвесни зеници.
Не може да се спи.
- Татко, тук са добри с мен. Милват ме и ми говорят ласкаво, гледат да съм добре нахранен. Не знам какви са тези ястия, изглеждат по-грозни от буламачите в детската градина, но пък са много вкусни! Днес ми подариха нож – изглежда досущ като онзи големия в кухнята ни, ала е много ръждив и малко изкривен. Заръчаха да го пазя, щял да ми трябва.
Синът ми ли е това изобщо? Може ли дете на три години да говори така, по такъв начин? Зад него виждам бледо сияние, което очертава фигурата му – той е. Идва към мен, ала стъпва някак... иначе. Крачките му са много странни.
Няма сън.
- Татко, днес за пръв път си приготвих храна! Гордея се със себе си! Тук са много доволни – тупат ме по рамото и се усмихват. За малко излязох от Мястото и се озовах в реката, където се видяхме за последен път. До мен на дъното кротуваше малък сом – хванах го за мустаците и забих ръждивия нож в корема му. После се прибрах и ми показаха как се прави. Просто нарязваш храната на парчета така, както си е, и почваш да ядеш. Нищо друго. Затова изглежда така гадно... но и затова е толкова вкусно.
Ще спиш ли?
Взех си болнични и куп направления, ходя по доктори, психолози, психиатри, къде ли не... Какъв е смисълът? И без това не мога да им кажа истината! Изписват ми по една шепа хапчета, дето струват куп пари. А ефект – никакъв.
- Татко, а пък днес за пръв път излязох от реката! През нощта, естествено – светлината направо ме изгаря целият, предупредиха ме, че няма вече слънце за мен. Това ме натъжава. Но пък, от друга страна, нощта е красива, тайнствена и толкова интересна! Хванах си хубав, голям прилеп и го сготвих. Колко лесна и приятна работа било готвенето! Просто режеш и ядеш.
Не ми стигат другите проблеми, ами днес прекарах деня в полицията – Христо и Ренета вече са обявени за национално издирване. Говорене, разпити, даване на показания, писане, и чакане, чакане, чакане... Вече съм много изморен. Какво ли не бих дал да легна и поспя поне час, без да се будя от този кошмар. Кога ще ме оставиш на мира, мило дете?
- Татко, а пък днес скитах цяла нощ и стигнах чак до Плевен! Не знам как става, уж си вървя нормално, пък в следващия момент съм на Кайлъка. Казаха ми, че е добре и се развивам много бързо, съвсем скоро ще се науча как да пътувам по реките и в рамките на няколко часа да преодолявам стотици километри. Това не е ли хубаво? Скоро ще дойда при теб на София и ще се съберем пак.
Най-страшното при цяла седмица без сън е, че започваш да халюцинираш. Виждаш образите на хората разкривени, или като на чудовища, зверове. Тревата и дърветата сами си избират какъв цвят да са, според настроението им, а нагоре те е страх да погледнеш, понеже не знаеш какво ще видиш в небето.
- Татко, снощи стигнах до София! За съжаление не ми остана време да вляза в столицата, трябваше да се връщам, че утрото наближаваше. Нищо, видях къде бъркам – утре ще съм пак там, и ще разполагам с повече време. Толкова искам да те видя... Искам да ти покажа как готвя, и да опиташ от моите гозби! Ще го направиш, нали? Иначе ще ти се разсърдя.
По-лошо е през втората седмица. Тогава халюцинациите стават реалност. Буквално не можеш да различиш кое е истина и кое илюзия, толкова се смесват едно с друго... придобиват плътност. Това няма да свърши добре, ама никак.
- Татко, обиден съм ти! Снощи бях в апартамента ни – ти защо не беше там да ме чакаш? Къде си? Не ме карай да те търся! На всичкото отгоре като излизах ме видя леля Пепа съседката, не се спря с проклетото й любопитство. Започна да пищи, да вика, помислих, че нещо е заседнало в гърлото й и я ръчнах няколко пъти с ножа там. Помогна – накарах я да млъкне.
Сега се сетих на какво ми напомнят крачките му. Сякаш е кукла на конци и някой горе му ги дърпа, точно така си движи крайниците – в един момент стъпва на земята, в другия сякаш ще литне, а ръцете се размахват неестествено. В дясната ръчичка стиска ножа, а в лявата – нещо като топка козина, сигурно остатъците от последното животинче, което е убил и изял. А смехът, който надава, докато тичка с малките си крачета, смразява мозъка в костите ми – хаХаХАХахаха, хаХаХАХахаха...
- Татко, не се крий! Ядосваш ме! Останал си при чичо Петко – бях при него. Като го ръчнах няколко пъти с ножа ми каза, че утре ще си някъде по пейките в Борисовата. Идвам, татко! Идвам за теб!
Не мога да се крия повече, нямам сили да бягам. Стоя на пейката зад Братската могила и чакам, примирен. Ще се видя отново със сина си, пък да става каквото ще.
Ето го, идва.
Христо пристъпя бавно към мен. Вече е напълно реален, или поне мозъкът ми го възприема така. Пристъпя разкрачено като моряк, ала е стабилен – всяка крачка отеква като силно почукване от старчески бастун. Косичката му се е слепнала от водата, а очите греят – жълти, хищни, гладни. Различавам лицето му в сумрака – посиняло от водата и целият смърди на тиня. Лявата ръчичка свита в юмрук, дясната – сключена около дръжката на ножа, толкова голям, ръждив и гаден. Отваря уста и ме лъхва горещ, сладникав дъх на мърша. Вече се убеждавам напълно, че това не е синът ми. Просто хората нямат толкова много зъби.
- Не се бой татко, няма да боли! Та нали аз съм твоето мило дете?
неделя, 15 октомври 2017 г.
понеделник, 2 октомври 2017 г.
Абонамент за:
Публикации (Atom)