Мразя тапетите, без майтап. Свикнал съм като опра длан в стената да усетя успокояваща хладина, а не някаква суховата или лигава хартия. Противно ми е. На всичкото отгоре през няколко години трябва да ги сменяш – мокриш, отлепяш, стържеш, мажеш с грунд, мериш, чертаеш, режеш, клепаш, лепиш, натискаш... Какво толкова лошо има да минеш с четката тия стени? Раз-два, и готово.
Тапетите в обширния хол на къщата, в която се намираме в момента с бандата, са от особено гнусен тип – розови като душата на стопроцентова кифла с дебилна изрусена майка и завършен мухльо за баща. На равни интервали по тях има различни по големина квадрати във вишнев десен. Чудя се ако прасна в стената главата на идиота, избирал тапетите (бас 1000 към 1, че е била майката и/или дъщерята) кървавото петно дали ще си личи изобщо. Няма как да стане обаче – семейство Морън, които току-що ви описах, довчера собственици на тази къща, сега са в мазето, по-мъртви от кроманьонци. Или по-скоро каквото е останало от тях.
На вратата се звъни – дълго, протяжно и така продължително, че може да изкара от кожата му и будистки монах.
- Влизай! – подвиквам. По принцип не е лошо да посрещнеш посетителите, но в редките случаи като този, да лежа разплут в мек фотьойл, а на масичката до главата ми да кротува чаша кока-кола с лед... Хич и не ми е дори.
- Лакомство или пакост? – изписуква гласче отвън. Ох, поредните пикльовци.
Провиквам се малко по-силно:
- Влизай, отворено е!
Вратата лекичко се отваря. На прага стоят и се пулят каре дечурлига, плахо стиснали кошнички с лакомства: две момичета и две момчета. Момченцата са облечени като скелет и Тенекиения човек от Оз, момиченцата като фея и вещица. Никой не е навършил и десет. За момент ме връхлита дежа ву, спомен от далечната 1990-а
(„Брой до седем, малки зайо,
отвори очи, и ще си в рая!”)
но отминава бързо. Дружелюбно им махам да влязат, докато отпивам от кòлата. Успяват да превъзмогнат шубето и със ситни стъпчици навлизат цял метър в къщата. Стараят се да не поглеждат към лицето ми – напълно разбираемо. Как да гледаш спокойно лице, цялото насечено в белези, някои шити с капрон, други директно скопчавани с телбод?
- Л...Лакомство или пакост? – престрашава се вещичката. Ухилвам й се широко – знам, че така изглеждам още по-противен.
- Пакостите тук ги вършим ние, малката. За вас са лакомствата. Изберете си от онази маса.
Мъниците правят още една крачка и вече са до изкушенията, които сме приготвили за такива като тях. Вещичката изпищява и потъва в мрака навън, преди да се усетим.
- Ка-ка-какво е това? – каканиже скелетчето, сочейки с разтреперан показалец.
- Значи, това пред теб в купата са желирани очи – обяснявам. – Набръчканите работи в жълтата чиния до тях са варени тестиси, а тези дълги червени неща в ладията са нарязани сушени сърца: малко са жилави, да знаеш. Аз лично бих ти препоръчал съдържанието на стъклената паница. Карамелизираните зърна от цици на проститутки са любимото ми лакомство, няма такова вълшебно съчетание на вкусове.
Някъде по средата на тирадата феичката и тенекиения човек са се стопили в мрака навън, зарязвайки кошничките си на килима. Скелетчето обаче се оказва по-храбро от всичките, или може би по-тъпо и остава. Междувременно в хола тихо се е вмъкнал един индивид от компанията. Представете си вълк с човешки размери, изправен на задните лапи, с огромна глава, пълна с остри зъби и облечен в прокъсани риза и панталон. Той завира нос в задника на хлапето и с удоволствие го помирисва оттам, та чак до врата. Какво ти помирисва, направо му изсмърква телесния аромат като закоравял наркоман.
- Ах, как ухае... – замечтано ръмжи той. Виждам как панталоните на скелетчето отпред бързо започват да потъмняват.
- Лари, на място – отегчено се прозявам. Върколакът втренчва жълтите си очи в мен с молба.
- Само едничко, Чарли. Дори няма да го изям целия. Само една хапчица от раменцето му, от тази крехка кожичка...
- Лорънс Стюарт Талбът, колко е часа? – търпеливо го питам и прекарвам палци по презрамките на синия си гащеризон.
Лари вдига глава към големия стенен часовник.
- Почти десет, Чарли.
- Значи, има още два часа, преди да излезем и тръгнем на обиколка. Я иди да видиш Франк не се ли зареди вече, цял ден не е свалял клемите на акумулатора от черепа си. А ти, ситен пикльо – обръщам се към скелетчето, което се тресе подобно крем-карамел, – имаш три секунди да си биеш камшика оттук.
Вълкът въздъхва, проследявайки с копнеж пищящото хлапе в мрака. Затваря вратата след него и се завлачва унило към мазето. Чак сега обръщам глава и дарявам с извинителна усмивка госта си, който ми прави компания на другия фотьойл. Облечен с черен фрак, бяла риза и папийонка, той деликатно отпива от чашата си, пълна с нещо прилично на вино и сегиз-тогиз оправя някакви невидими гънки на панталона си, прокарвайки дълги нокти по скъпия плат. Усмихва се и приближава лице към мен. Главата му прилича на глава на видра заради зализаната назад коса, полепнала по черепа.
- Мистър Рей, удивително е как успявате да ръководите тази прекрасна организация от толкова разнолики създания.
- Благодаря ви за комплимента, граф Лугож, той наистина значи много за мен. Контролът над Дяволската Дузина не е никак лесна работа, особено когато си висок едва две стъпки и половина. И благодаря, че се отзовахте на поканата ни. Предполагам е трудно да се пропътува половината земно кълбо, за да дойдете от Румъния чак в Щатите, предвид спецификите на вашата природа...
Графът махва с ръка и се ухилва още по-широко.
- Моля ви, за мен е чест. За нищо на света не бих пропуснал такъв празник.
Античния телефон на масата звъни. Хм, кой ли е? Вдигам:
- Да!
Чувам мазен глас, който и досега ме кара да изтръпвам. Бившата.
- Ооо, скъпиии, къде се загуби миличъъък? Обърнах света наопаки, за да издиря този номер. Няма ли да ни дойдеш на гостиии? Детето все пита за теееб...
- ТИФАНИ, УМРИ В ЯДРЕН ОГЪН!!! – изревавам и така затръшвам черната бакелитова слушалка, че ясно виждам как по нея пробягва пукнатина. Само да свършим с купона и утре най-после се захващам с тая пача. Да не ми е името Чарлз Ли Рей, Езерният Удушвач, ако не й изсипя цялата банда едновременно. Този път ще я изпържа на бавен огън, докато се превърне в буца сгурия, после ще я смеля на прах и ще я разпилея по вятъра. Да видим тогава как ще се върне отново.
Чувам щракване с пръсти и на табуретката до графа се материализира не по-високо от метър създание, облечено в зелени дрехи. Макар и без белези е по-грозен от мен, има червеникава брада, а на шапката му се мъдри златна катарама. Подобни катарами красят и обувките му, а от високите чорапи на зелени и бели ленти би ме напушил смях, ако не се чувствах така кофти в момента.
- Щом двама се обичат, с пръстен те ще са скрепени, за ръка хванати ще тичат, по поляните зелени! – издекламира бързо той, лъхвайки ме с отвратителния си дъх.
- Чудесен поет си, братовчеде Уоруик – злъчно коментирам. – Замислял ли си се скоро за собствена стихосбирка?
Вратата към кухнята се отваря и към нас бавно пристъпя полуразложено създание, което някога може би е било човек. На черепа му на места има коса, на други няма и кожа, а отляво дори липсва парче кост. Смърди на труп, какъвто и е, а в ръцете си носи табла с нови чаши за мен и графа, както и една с ирландско уиски за далечния ми роднина.
- Благодаря, Борис. Моля те, иди и виж онези шантавелци Фреди и Джейсън успяха ли да събудят Имхотеп. Да прекараш хилядолетия в саркофаг не е шега работа, а и вече минава единадесет, почти не остана време.
Зомбито не може да говори, понеже гласните му струни са изгнили и отдавна е изял собствения си език, затова само ми кимва и се затътря към горния етаж на къщата. Приказваме си тримата, необезпокоявани от нахални хлапета, когато внезапно стенния часовник започва бавно и тържествено да отброява дванадесет удара. Звукът му напомня погребална камбана.
Полунощ.
Скачаме от фотьойлите, а останалите от ордата започват да прииждат от другите стаи, от горния етаж, от мазето, въоръжени с остриета, зъби, нокти, кой каквото има. Почти всички са тук, но който дошъл, дошъл, няма време. Графът отваря вратата и потъваме в хладния мрак навън.
Нощта на Хелоуин е една от любимите ми през цялата година, изключая рождения ми ден и датата, когато пречуках майката на Тифани. Така е приятно, сравнително топло за това време на годината. Има и звезди, но луната се е скрила зад облак, сякаш уплашена от това, което ще види в квартала. Хубав квартал – чист, тих, спокоен, с обикновени тъпи жители. С еднакви къщи с еднакви бели огради, с еднакви дървета, храсти и морави, с еднакви дворове, в които се люлеят еднакви люлки от автомобилни гуми. Тия хора как не си объркват домовете в тъмното?
Вижте, не е ли красота. В далечината мяркам Кожоликия да гони с моторна резачка същите досадни хлапета, които наминаха преди. Досами къщата висок чернокож в дълъг до земята овчи кожух разпаря корема на давеща се в собствената си кръв тийнейджърка, използвайки за целта куката, която има вместо дясна ръка. Гаджето й му налита с бухалка, но негърът разтваря палтото и от кухия му гръден кош изригва облак пчели, който нажилва до смърт смотаняка.
Надолу по улицата съзирам Пинхед, омотал в куките си на вериги две възрастни жени. Те са на колене пред него, плачещи и кървящи, а той рови с пръсти между ребрата си, вади късчета месо и ги тика в устата им. Следва извратена версия на молитва. Но сигурно най-гадното е в двора на съседната къща. Клоунът Пениуайз е спипал момченце, толкова малко, че още не е тръгнало на училище и пред очите ми му откъсва ръцете. Детето не издава и звук, просто припада от нечовешката болка, а след малко и умира от кръвозагуба.
- Хайде Чъки, изпускаш купона! – има нахалството да ми помаха с детските ръце клоунът.
- Пак са ви избързали часовниците, а, негодяи? – изръмжах. – Нищо, по изгрев ще си поговорим.
Малко по-нагоре виждам патрулка с разтворени врати, в която лежат неподвижни две ченгета. Приличат на заспали, но не са – Крюгер ги е унесъл и им е изпратил кошмари, които са спрели сърцата им. Разбира си от работата Фреди, няма спор.
Вадя стоманената корда и ловко я мятам към един тичащ наблизо глупак в костюм на млекар. Оловната тежест в края усуква кордата около врата му – едно рязко дръпване и главата весело литва нагоре, изтласкана от фонтан ярка кръв. Затичвам се със ситните си крачета към някакъв превит на колене мухльо, облечен като Зоро, без да спирам да се смея:
- МИХИХИХИХИХИИИИИ!
Скачам и падам отгоре му, стиснал в гумената си ръчичка ножа, подарък от Майк. Докато забивам острието в шията отново и отново, а кръвта му пръска в очите ми, изпитвам така добре познатото ми блаженство. На сутринта ще раздавам похвали и наказания, ще организирам терминацията на Тифани веднъж завинаги, но сега...
Сега е време за забавления.
