Автор: Бранимир Събев
Издател: Ибис
Формат: 130 Х 200
Година: 2012
Стр: 252
Цена: 11.90 лв
Братя и сестри, дами и господа, лейдис енд джентълмен, мили хорица от България.
Представям на вашето внимание предварително ревю на една книга, която излиза вдругиден. Втората ми самостоятелна книга, вторият ми сборник с разкази. Дълго мислих какво да ви говоря за тази книга,
по-подробна информация плюс разкази от която може да намерите тук. За щастие се намери друг човек, който да каже мнението си по новия ми сборник - а именно небезизвестния роден хорър-матрон
Иво Казар -
Господарят на Сърпа. Споделям ви първото ревю на предстоящия ми сборник - сигурно то ще бъде и най-доброто:
"Човекът, който обичаше Стивън Кинг" е вторият самостоятелен сборник разкази на младия и талантлив Бранимир Събев. Първият беше "Хоро от гарвани", като съставляващите го разкази бяха приятни, но еднотипни. Новият сборник бележи нов етап в творчеството на автора, еволюирал във всяко едно отношение. В "Човекът, който обичаше Стивън Кинг" откриваме един по-зрял Бранимир, израснал като стилист и фабулиращ на доста по-високо ниво.
Не съществува сборник в който всички разкази да са шедьоври. Достатъчно е половината от тях да са добри, два-три – много добри, а останалите – приятни. Сред приятните разкази в "Човекът, който обичаше Стивън Кинг" е "Страх от страха" – своеобразен преход от миналия към настоящия сборник, като в сюжетно отношение вече е налице по-голяма завършеност. Темата тук е любима за Събев – страшни градски легенди, но разликата е, че авторът очевидно вече е проумял, че е грехота да ни лишава от десерта – "последния пирон в ковчега", който в "Хоро от гарвани" нерядко оставаше незакован.
Сред добрите разкази в сборника е "Хижата" – класически ърбън хорър, жанр, към който имам лични пристрастия. Стилът е стегнат и експресивен, без излишни лирически отклонения, а финалът – неумолим и смразяващ, макар и не чак толкова изненадващ, но всъщност напълно реален, ако човек се замисли. Добър разказ е и "Видеокасети" – мрачна история за самота и мизерия, поуката от която е, че цопнеш ли в блатото няма измъкване и че хепиендът, даже да съществува, ти се предлага като опция едва когато няма как да се възползваш от нея, защото вече цял си погълнат от тинята.
"Новият" Бранимир Събев обаче избухва с истинска сила в "Благословеният, вещицата и дяволът" – история, за която си личи, че е обмисляна и разработвана дълго. Как да се определи жанрово този разказ? Декамеронов порно-фентъзи-хорър? Разбира се, алюзията е твърде условна. Докато Бокачо гъделичка с перото, осмивайки елегантно лицемерите в раса, Събев размахва бръснача и раздава сурово възмездие, като наказателната акция е гарнирана обилно със секс. Защото движещата сила тук е именно сексът, вкаран съзнателно или не в любопитна йерархия. Всеки един персонаж се явява секс-роб на по-висшия от него по оста Земя-Небе – монахът на вещицата, вещицата на дявола… а дяволът на кого? Струва ми се, че авторът не е осъзнал напълно потенциала на напипаната тема, защото иначе щеше да стигне докрай и ни сервира един по-различен финал, поанта на поантите – дяволът, поставен в партер, а зад него Бог, потящ се и пъшкащ, но не с цел спечелването на квота за Олимпийския турнир по борба.
"Благословеният, вещицата и дяволът" обаче и така ми хареса. Не може да не се забележи израстването на Събев като стилист, езикът му е доста по-сочен и образен в сравнение с предишния му сборник "Хоро от гарвани", а в еротичните сцени има наистина култови моменти.
"Бисерът в короната" обаче е безусловно разказът, дал заглавието на целия сборник – "Човекът, който обичаше Стивън Кинг". Рядко бивам впечатлен от новоизлязла творба, понеже капризен читател като мен държи всичко да е на шест – идея, структура, диалог, ритъм, език, релеф на героите, финал. Е, в "Човекът, който обичаше Стивън Кинг" е налице оптималната спойка между изброените елементи. Този разказ, наред със "Страстен четвъртък" на Симеон Трифонов, друг талантлив млад автор, е определено най-доброто, което съм чел напоследък. Но докато Трифонов съзерцава естетски съградената от него еротична минивселена, а после я срива със същия непомръкващ хедонизъм, Събев енергично и без елитарност ни води по криволиците на софийските потайности, следвайки траекторията на една луда мечта, отвеждаща ни до още по-луд финал. Няма замръзнало съзерцание, няма забавен каданс. Всичко е едно към едно, защото това е истинският, пулсиращ живот. Образите са живи, пълнокръвни – от мърлявото цигане, чиято представа за щастие е да се надиша с лепило, през отрудения търговец на книги от пл. "Славейков", та чак до класическия лузър, просто още една бурмичка в милионния град, дирещ утеха в измисления свят на литературата. Едновременно отблъскваща и будеща състрадание, тази маргинализирана фигура подобно на всеки от нас е преди всичко човек. И той търси свое място под слънцето, и той жадува за нещо повече от това да бъде бурмичка – и най-накрая намира начин да остави "диря" след себе си, макар и с цената на чудовищна автохекатомба, за която, като по ирония на съдбата, не узнава никой с изключение на неговия бог – любимият му писател, с когото няма шанс да се срещне дори след десет живота.
Идеята в "Човекът, който обичаше Стивън Кинг" е наистина забележителна, развита е зряло, без бързане, с внимателно вглеждане в детайла, а още по-забележителен е финалът. Сред галерията образи се открояват и две действителни личности, една от които – самият автор. Но това не е просто приумица, фойерверк, продукт на авторовото его, а добре обмислен литературен прийом, използван на място и с мяра. "Човекът, който обичаше Стивън Кинг" е история, която надхвърля регионалните рамки и би се харесала на всеки фен на литературата по света, без значение на етнос, вероизповедание, цвят на кожата и пр. Наистина много добър разказ!
Безусловно пишещите хорър имат своята тъмна половина. Но колцина от тях имат и светла страна? Във всеки случай у Бранимир Събев определено присъства и такава, което личи от умението му не само да размахва бръснача, но и да поетизира. Два са разказите в сборника, в които може да открие поетика, изпипана при това, еманация на една очевидно сложна душевност – "Любов моя, ангел мой" и "Жените на живота ми".
Първият започва в почти мерена реч. Резкият контраст между поетиката и последвалата касапница е находка, но пък така авторът вдига твърде високо летвата в композиционно и структурно отношение. Това, което искам да кажа е, че на историята може би й липсва един по-различен финал. Искаше ми се накрая да се затвори кръгът, като поантата кореспондира с интрото, т.е. да бе решена в същия стил. Поетика-екшън-поетика. Това би затвърдило без уговорки двамата протагонисти – просто двойка влюбени, които няма как да бъдат упрекнати, че са това, което са.
В "Жените на живота ми" обаче кръгът се затваря, защото тук авторът е вече напълно наясно къде да започне да полага финалните щрихи и кога да спре. Чудесен разказ! Доста по-кратък и много по-различен от "Човекът, който обичаше Стивън Кинг", но може би най-въздействащият в целия сборник. В този разказ ни се разкрива зрелият и завършен Събев. Рисунъкът е ритмичен и майсторски, без нищо излишно, дори запетая. Всичко тук е под контрол – и това, което е било, очевидно реминисценция от житейския опит на автора, и това, което трябва да бъде – апокалиптичен и силен финал, в който личното елегантно прелива в епична стилизирана фикция.
Жанровата и стилова пъстрота в сборника аз разкодирам като проявление на един неспокоен творчески дух. Бранимир Събев очевидно все още напипва своя автентичен писателски почерк, който да се превърне в негова запазена марка. Очаквам с интерес следващото стъпало в развитието на този млад и талантлив автор, на когото, стига да съумее да съхрани набраната инерция, предричам голямо бъдеще."
Сборникът излиза за първия ден от
Пролетния Панаир на Книгата - на който сте добре дошли! На въпросния панаир моя милост ще бъде от 31 май до 3 юни на щанд № 1 (издателство Ибис), където ще продава въпросната книга с отстъпка и автограф. Вход свободен, всички сте добре дошли!
