Слънце Недосегаемо

Автор: Николай Теллалов
Издател: Човешката Библиотека
Година: 2009
Стр: 624
Цена: 18 лв

Дами и господа, ще ви призная един грях, който имам към вас. Това е ревю на книгата, в която съм автор на един от общо четирите предговора (!!!), но така и не я бях чел досега. Станаха пет години, откакто се е появила на бял свят и ми стана вече твърде неудобно, та седнах и се хванах, та я прочетох. Нека ви разкажа (като един Хорхе Букай) няколко хубави неща за книгата.

Всъщност, хубавите неща, така или иначе, ще ги прочетете. Има ги и в предговора ми, има ги и в куп ревюта досега. Има ги дори и в книгата. Истината е, че от цялата поредица "Драконче" на Теллалов (Да пробудиш драконче, Царска заръка, Пълноземие) именно "Слънце недосегаемо" ми хареса най-много от всичките. Но като един кисел г*з ще взема да изброя минусите, които не ми харесаха в книгата и които смъкнаха оценката ми за нея в Гудрийдс до 3/5:

- Това не е книга за мека корица. Четена е само 2-3 пъти а вече започва да се прегъва, мачка, покритието на корицата да се отлепя... Трябва да си е на твърда корица.
- Чете се бавно и трудно. Не се заблуждавайте от обема, че е "само" 600 страници. Книгата е в по-голям формат от стандартния (235 Х 165 мм), второ е напечатана със супердребен шрифт. Това на практика си е 1200-странично паве, след прочита на който се чувстваш все едно си изгазил безкрайно тресавище или плаващи пясъци.
- Прекалено много описания, твърде много термини и понятия, непознати думи, в повечето случаи измислени от самия автор, кривене на думи и глаголи, смесица от българско народно фентъзи и твърда научна фантастика, което до голяма степен спъва четенето.
- Авторът си е поставил свръхамбициозната задача да изгради напълно цял един свят буквално от нулата. Нови мерки и понятия за време, разстояние, тегло, възприятия, отношения, езици, диалог, обичаи, оръжия, транспорт, физични закони ако щете и какво ли още не. Защо? Живот, строеви и всякакви порядки. В стремежа си да постигне своята цел авторът е задръстил повествованието с инфодъмпове и така вместо да препредаде абсолютно всички детайли в главата си, те всъщност си остават там.
- Като казах оръжия - главният герой бая време се сражава с някаква алебарда, комбинация между сабя и брадва. Лошо няма, ама оръжието тежи точно 11 кила. За да размахваш такова нещо в битка трябва да си бетер Арнолд - още повече, че това нещо често се размахва само с една ръка, понеже в другата има щит. Като се вземе предвид, че един добър меч тежи към кило-кило и половина...
- Срещнах име на света като Земемория. Не се сетихме за Урсула Легуин никак, ама хич...
- Тия змейове егати Супермените - няколко от тях разбиват цели армии почти без да ги одраскат, събарят летящи чинии, разбиват крепости, носят се в космоса, издържат на какво ли не. Дори супергероите от комиксите си имат поне едно слабо място, тия хич.

Толкоз. Все пак, ако сте фенове на автора и/или поредица и все още не сте я започнали, направете го. Както казах, това е по-добро дори от първото Драконче.

Бурята на Века

Автор: Стивън Кинг
Издател: Ибис
Година: 2014
Стр: 424
Цена: 15,90 лв

За първи и единствен път в забележителната си кариера СТИВЪН КИНГ ни представя история, създадена специално за телевизията. Но, както самият Майстор споделя: “Бурята на века” не е нито тв драма, нито минисериал. Това е истински, пълнокръвен роман, реализиран в малко по-различна форма”.

И критици, и фенове са единодушни, че “Бурята на века” е една от най-добрите екранизации на СТИВЪН КИНГ. Време е да се уверите, че книгата е още по-добра. Прочетете я и се насладете на историята в пълния й блясък – във вида, в който е била първоначално замислена от Краля, обогатена от всички онези детайли, които по една или друга причина не са намерили място във филма.

“Бурята на века” нагледно демонстрира и извежда на преден план една от най-силните страни на КИНГ като разказвач – драматургичното му майсторство. Макар и да е писал истории като “Тъмната кула”, в които героите преброждат най-различни светове, талантът му блести най-силно в пресъздаването на човешките взаимоотношения в сравнително затворени общности, където Кралят подлага на безжалостна дисекция междуличностните отношения и добавя уникално социалнопсихологическо измерение към жанра на свръхестествения ужас. Някои от най-обичаните му творби се развиват в ограниченото пространство на едно градче (“Сейлъмс Лот”, “То”, “Под купола”, “Неизживени спомени”, “Годината на върколака”...), едно училище (“Гняв”), един хотел (“Сиянието”), един супермаркет (“Мъглата”), един затвор (“Зеленият път”), една зловеща надпревара (“Дългата разходка”, “Бягащият мъж”), дори една къща (с двама герои – “Мизъри”… и с един-единствен герой (!) – “Играта на Джералд”). Блестящо показно по възхваляваното от театралите драматургично триединство (единство на времето, мястото и действието), “Бурята на века” поразява не само с невероятния авторов усет за диалог и драматизъм, но и с ръкавицата, която хвърля към едно от емблематичните произведения на Краля – “Зеленият път”. Двете образуват своеобразен диптих, а главните им герои Джон Кофи и Андре Линож са огледални образи, единият от които символизира безкрайната доброта, докато другият... Впрочем ето какво казва самият СТИВЪН КИНГ по въпроса: “Зеленият път започна с образа на огромен чернокож, който стои в затворническата килия и гледа как към него се приближава проскърцващата метална количка на продавача на вафли и цигари. Бурята на века също се зароди от образ, свързан със затворническата тематика – видях мъж (този път бял, а не цветнокож), който седи на нара в килията си с опрян в стената гръб, отпуснати върху коленете ръце и немигащи очи. Това обаче не беше добър човек като Джон Кофи от Зеленият път, а извънредно зъл човек. Или изобщо не бе човек”.

Добре дошъл на остров Литъл Тол, верни читателю. Бил си тук и преди. Помниш Долорес Клейборн… и какво се случи по време на онова слънчево затъмнение, нали? Сега обаче не е лято, а зима… а зимите на острова не са като на континента. Тук яростта на стихиите е невъобразима, а ветровете са ураганни. Задава се страшна буря – синоптиците я наричат “Бурята на века”, – която напълно ще изолира Литъл Тол от материка, оставяйки го без чужда помощ в съдбовния момент. Снегът е красив; снегът е смъртоносен; снегът е като призрачен воал, под който дебнат ужасяващи тайни… Снегът обаче ще се окаже най-малкият проблем на островните жители, защото в разгара на бурята при тях ще се яви зловещ странник. Пришествието му е белязано от брутално убийство; той знае най-мрачните им тайни; пробужда звяра в изтерзаните им души… и ги изправя пред чудовищен избор, който трябва да направят съвсем сами. Избор, след който никой вече няма да е същият.

Защото могъщият Андре Линож е дошъл да вземе нещо от хората там. Най-скъпото им. Избрал е острова, понеже бурята ще го изолира напълно от околния свят. Избрал е и градчето... защото хората там са сплотени и умеят да пазят тайни. За пръв път на български - книга, която по въздействие не отстъпва на най-добрите романи на Кинг. Отново чудесен превод, отново достатъчно бележки под линия. Време е да се види какво е отпаднало и било променено от оригинала, както и да се попълнят празнотите в някои детайли.

“Родените в похот, станете на прах.
Да дойдат при мене родените в грях.”

Куджо

Автор: Стивън Кинг
Издател: Ибис
Година: 2014
Стр: 372
Цена: 14,90 лв

Ето! Новият Куджо вече е на пазара. Чисто нов превод, на Адриан Лазаровски, страхотно оформление, чудесна корица с крилца, разумна цена - изобщо, "Ибис" си вършат перфектно работата, както винаги. Това е четвъртото издание на книгата за така добре известния ви санбернар. Всъщност, тази книга направи със санбернарите това, което “Челюсти” направи с големите бели акули.

Вик и Дона Трентън са идеалното американско семейство. Той е преуспяващ рекламен агент, а тя – красива домакиня, която се грижи за четиригодишния им син Тад. Когато Вик започва свой собствен бизнес, те решават да напуснат шумния, престъпен и плашещ Ню Йорк и да заживеят сред идиличното спокойствие на градчето Касъл Рок, щата Мейн. Но дали всичко е толкова хубаво, както изглежда? Какво се крие под фасадата на безметежния семеен живот? И няма ли сбъднатата “американска мечта” да се окаже една горчива илюзия, обречена да се сгромоляса в зловещата паст на ужасяващ кошмар?

На другия полюс са семейство Кембър. Джо е монтьор, превърнал големия си хамбар в автосервиз. Обича да си пийва, да псува и да налага съпругата си Черити. Двамата живеят скромно, на ръба на мизерията, и тежкото провинциално ежедневие отдавна е стъпкало мечтите им в калта. Това обаче не се отнася за десетгодишния им син – Брет. Момчето е умно, трудолюбиво и има заложби, както и още нещо, което го отличава от родителите му - бъдеще. Джо Кембър обаче не желае синът му да се развива; за него е достатъчно да наследи занаята му. И най-вероятно би станало точно така, ако един ден Черити не дръзва да се опълчи срещу тираничния си съпруг, отприщвайки невъобразима върволица от кървави събития…

“Когато пишех тази книга, си я представях като тухла, запратена в нечий прозорец. В твоя прозорец, верни читателю. Искаше ми се да звучи диво и анархично, като запис на пънк банда.” (Стивън КИНГ). Действието в книгата се развива в измисления от Краля градец Касъл Рок, с което “Куджо” се нарежда до култовите романи “Мъртвата зона”, “Тъмната половина” и “Неизживени спомени”.

Ако някой от вас смята, че вече е чел Куджо и няма нужда да го подхваща отново, па макар и с нов превод... жестоко се лъже. В стария превод се натъкнах на "Люк Звездоходецът", което е капка в морето. Просто сравнете старите преводи на песничките, които откриват и завършват книгата:

Старият Мурджо умря.
Смъртта му беше тежка.
Земята във задния двор се разтресе,
лопатата лъсна за миг, гробът раззина уста,
и в него аз пуснах го долу,
опасан със златна верижка.
И всичко направих, както преди:
Зовях го по име, зовях го безспир:
„Тук, Мурджо, тук, верни приятелю!“

„Казвам, ви за да знаете,
казвам ви, за да знаете
казвам ви за да знаете:
старият Мурджо е там,
където отиват добрите кучета.“

А сега прочетете новите, в превод на Адриан:

О, колко тежка бе смъртта
на старото ми куче.
Рухна на твърдата земя.
Да се надигне... не сполучи.
Със сребърна лопатка сам
аз гроб му изкопах
и със верижка позлатена
го спуснах бавно там.
Повтарях, задушен от плач,
повтарях аз безспир:
"Прощавай, сбогом, друже стар,
лежи, почивай в мир".

Не ми остава нищо друго,
освен да ви призная:
добрите кучета отиват
подир смъртта си в рая.
Дълбоко в себе си аз знам,
че истина това е -
и старото ми куче там
в момента си играе.

Е... Нямам какво повече да кажа.