СИНЪТ НА КОВАЧА

Да си син на ковач въобще не е лесно.
Я го вижте какви яки предмишници има, дланта му стиска като клещи, а очите му цял ден събират искри. Само да те погледне и може да се изпуснеш, ако си направил нещо нередно. Гърбът му е широк като живо поле, по цял ден има мокра ивица от пот на дрехата, а отпред внушителната му гръд лъщи – без ни едно косъмче от вечната жежка мараня наоколо.
Възхищавах му се, въпреки че винаги ме е изпълвал с такъв страх да не сгреша и да не предизвикам гнева му, че предпочитах да не говоря и следях всеки негов жест, за да разпозная настроенията му. Сигурно затова израснах мълчалив и не много общителен. Когато го ядосвах, той посочваше мрачно към работилницата и аз знаех, че трябва да изкова меч, за да изкупя вината си. Така ме възпитаваше.
Бях още хлапе, когато вече се справях доста добре, макар че не чух нито веднъж да ме похвали или да изрази бащина гордост, че наследявам неговия занаят. Вместо това сумтеше недоволен и захвърляше изработеното от мен оръжие настрани. После се захващаше и сам изковаваше меч – бе възхитителен майстор, това никой не можеше да отрече. Остриетата, които оформяше, ме хипнотизираха с изяществото си. Мечтаех да съм като него. Надявах се, че един ден ще заслужа одобрението му. Та ние дишахме един и същ, изпълнен с мирис на метал, въздух, а в мен течеше негова кръв.
Доста време прекарвах с тежкия чук в ръка, облян в пот, а твърде често и в сълзи, заради несправедливите наказания. Не разбирах винаги за какво съм виновен. Но блъсках отново и отново с чука върху зачервеното желязо. Стараех се, надявах се, че един ден ще изкова меч, който той ще одобри и няма да захвърли грубо настрани.
Безброй плахи погледи съм отправял през малкото прозорче навън, където връстниците ми се гонеха и надаваха весела глъчка. Баща ми не ме пускаше да излизам, ако не се налага по работа, защото ми се подиграваха и ме наричаха “вещер”. Веднъж каза, че не иска повече неприятности, предишните стигали, и после замълча. Знаех, че майка ми е била някаква по-особена жена – докато ме закачаха, подмятаха, че била вещица – но той никога не говореше за това. Понякога мислех за нея, докато удрям с чука по метала, чудех се дали е можела наистина да прави магии. Не разбирах защо това е създавало проблеми. Поглеждах отново през прозорчето. Наблюдавах детството на другите, но рядко изживявах своето. Тогава дори не осъзнавах, че точно това ми се случва – пропусках го.
Мечове, мечове, мечове...
Заспивал съм както ги кова, можете ли да повярвате?
В сънищата ми, баща ми понякога дори се усмихваше – нещо, което никога не съм виждал да се случи наяве. Камо ли да се усмихне на мен. Виждах и неясен силует, който трябваше да е майка ми, но това, че не я помнех не ми позволяваше да я сънувам, без да е просто обвита в мъгли фигура.

Заякнах, после изведнъж се издължих и започнах да виждам теметата на останалите момчета, когато се разминаваме. Веднъж едно от най-неприятните хлапета, които ми се присмиваха, го направи отново, а после – ядосано, че не му обръщам внимание – ме блъсна в гръб. А аз вече наистина се чувствах различен – бях надраснал всички останали, не само на височина и сила. Но да знаете, понякога трябва да накараш другите да опитат пепеляка и да полежат в него, за да осъзнаят това. Бях умислен и вглъбен през повечето време, опитвах се да разбера устройството на света. Лутах се в собствените си лабиринти и търсех отговорите. Усещах в съзнанието си неясна промяна. Когато онзи заядливец ме блъсна, нещо отвътре ме накара да се извърна и да го поваля с един удар. Сякаш заявих, че никой друг, освен баща ми – стария ковач – няма право да бъде груб с мен. Че аз не просто съществувам, а останалите трябва да се съобразяват с този факт.

Изглежда пак грешах за това как е устроен светът.
Следващото, което се случи, бе, че отново ковях меч.
Бях наказан. Задето се бях защитил.
И бях публично унизен, за пореден път.

Блъсках в зачервеното оформящо се острие и то съскаше като адска змия, нашепваше думи от демоничния пъкъл, който всеки крие дълбоко в съзнанието си. Очите ми бяха сухи и сълзите вероятно се стичаха навътре, за да угасят вулкана, който заплашваше да изригне. Бях преживял миг на осъзнаване, бях видял истинската си сила и най-после изразих свободно себе си, само за да бъда върнат в безличното си унизително съществуване – и то, отново от баща си. Плясването на тежката му ръка зад врата този път сякаш отключи в мен бент, който е сдържал несправедливостите на всички наказания, безкрайните часове до наковалнята, изнурителния труд, който успя да кали волята и мускулите ми. Избухналият смях наоколо ме разкъса отвътре, но едновременно с това отприщи и още нещо. А никой не разбра. Силата, която се процеди през пукнатините на съзнанието ми, замъгли останалите мисли, натрупа скреж върху лавата и накара вулкана да затихне.
Аз усетих тази сила и я задържах в себе си.
Почувствах промяната.
Миг по-късно просто сведох глава и се запътих към ковачницата, докато останалите за пореден път ми се присмиваха...

Сега ръката ми се движи сама, ударите са изящни с точността, натрупана от годините. Металът се подчинява и аз го вая еднакво добре с чука и тежкия си, неотклонен поглед. Студът още ме владее, силата е в мен и сигурно ще ме изпълва винаги. Ако ме разсечете – в мен ще има само мрак.
Мрак и имена.
Имена, които танцуват в мрака и се вият сред искрите на живите въглени, в адския жупел на метала. Имена, изпълнили липсващото ми детството.
Старият ковач стои, свъсил вежди, и опитва да прогори с поглед тила ми, но той отдавна не е същият и го знае – стар е, още по-сърдит и озлобен от преди – а не иска да го признае. Властта му над мен вече не съществува. Кръвта, която бушува в тялото ми, е само моя. Хладната сила, изпълзяла от пукнатините на съзнанието ми, е отвяла желанието да търся одобрението му. Освободила ме е завинаги.
Без да се обръщам, знам как изглежда той в момента.
Знам как изглеждам и аз в гръб.
Широк съм като живо поле.
Як съм, колкото баща ми беше някога.
Кова мечове не по-зле от него.
Но правя и още нещо.
Нещо, което той не подозира.
Давам на мечовете имена.
Това беше единствената детска игра, която можех да си позволя. И никога не съм споделял с когото и да било, че правя това. Всеки меч, изкован от мен през годините, имаше свое собствено име, което му давах. Представях си боеца, който ще го носи, представях си битките, в които ще се вихри – моята малка детска игра от несъществуващото ми детство.
Сега вече знам, че с тези имена съм давал и съдба на мечовете, докато ги кова. Че това е магията, която съм наследил от майка ми – способността да въплътявам особена сила в мечовете, които изработвам. Да им давам история, която те ще се стремят да осъществят.
Да, всеки един меч си има име... а този няма да бъде захвърлен настрани.

Блъскам по метала, зачервеното оформящо се острие съска като адска змия и нашепва думи от пъкъла, които все по-ясно чувам.
Искрите хвърчат настрани, сълзите текат навътре в мен и замръзват на бодящи ледени висулки. Защото вече съм дал име на меча, който кова.

Отцеубиеца.

АВТОР: ЯВОР ЦАНЕВ