ПИАНИСТКАТА

Комисар Валери Нешев слезе бавно по стълбите, водещи към мрачното подземие на Първа градска. Сви наляво по тесния коридор с олюпени стени, по които боята се бе превърнала в нещо като рибешки люспи. Дебелите тръби за парната инсталация висяха ниско и сякаш заплашваха всеки момент да се стоварят на земята. Коридорът беше тъмен, само една лампа по средата мъждукаше мъртвешки, все едно и тя скоро щеше да предаде богу дух.
Следователя винаги се чудеше на работата на патолозите и желязното спокойствие, с което усамотени в тази дяволска дупка по цял ден режеха човешки трупове. И Нешев се беше нагледал на дузини мъртви тела, но да се усамотява с тях в някаква мрачна, мухлясала стая и да ги кълца с ръждив кухненски нож докато си похапва баничка с бозичка, определено не му беше по силите. Режеш, вадиш всичко едно по едно на масата, оглеждаш за нередности и после прибираш в обратен ред. Интересно, но не е за всеки.
Подмина първата врата и когато стигна втората, със свит юмрук хлопна три пъти. С такова силно чукане определено можеше да събуди и някой мъртвец, който да му отвори вместо доктора. Последва тишина, после нещо метално издрънча и следователя чу стъпки.
Висок, черноок мъж, със зелена престилка и маска на устата отвори металната врата и покани следователя.
- О! Заповядайте, полицай Нешев.
- Не, благодаря. Ще пропусна да влизам. Само накратко ми опишете ситуацията и изчезвам, понеже ме чакат и други задачи.
- Ситуацията с колегата, нали? – следователя кимна одобрително.
- Накратко – продължи доктора – Определено става дума за самоубийство. Куршумът е от пистолета на колегата Московиц. Има обаче нещо друго, интересно.
- И то е? – любопитно попита полицая.
- Явно, преди да се самоубие, жертвата си е похапнал обилно.
- И какво странно?
- Когато го отворихме, намерихме доста скъпо меню в стомаха му. Банкноти, следовател. Копюри от по 100 лева. И то не малко. Не цели, разбира се, но… Не знам каква би била причината, но човека е погълнал някоя и друга стотачка преди да се гръмне. Парите са вътре, ако искате елате...
- Не, не благодаря. Ще ми изпратите доклада?
- Разбира се, господин Нешев.
- Добре. Хайде тогава, лека работа.
Нешев се обърна и нетърпеливо закрачи към изхода. Това с парите беше наистина странно, но самоубииството си е самоубииство. Нямаше доказателства, които да сочат насилствена смърт. След като се върна в управлението му беше съобщено, че на бюрото му има още материали по случая. Отне му над час да прегледа показанията на съседите, колегите на доктора и на някой от пациентите. Нешев си спомни, че беше говорил с негов стар приятел - доктор Събев - който също работеше в Първа градска. Събев беше разправил на Нешев някой неща за своя колега. Като на приятел му ги беше казал, както се казва „под секрет“.
Доктор Филип Московиц, работил в реанимацията на първа градска и всъщност бил един от най-успешните лекари в България. По думите на Събев, Московиц бил виновник десетки пациенти с тежки травми и заболявания, изпаднали в кома, да бъдат връщани към живот. Почти нямало пациент, който да не се е събудил. Легендите из болницата гласяли, че методът на Московиц бил комбинация от обичайните медицински практики и нещо като музикотерапия. Докато наблюдавал пациентите си, Московиц носил със себе си малко устройство, на което пускал някакви дискове, вероятно с музика. Колкото и да са били любопитни, никой от колегите му не си позволявал да чуе какво точно е записано на дисковете, а и доктора ги пазел ревностно. Понякога позапитвали Московиц, що за музика е това, а той лаконично и с усмивка отговарял „правилната“. Причината за успеха му била тайна, но на всички било известно друго, че доктора доста обичал материалните придобивки. Почти във всеки от успешните му случаи, той не пропускал да се облагодетелства с нещо подарено му, от близките или роднините на пострадалите. Получавал много подаръци – което разбира се е нормален жест на благодарност – но по непотвърдени канали се знаело, че получава и финансови средства. С течение на времето и все-повечето успешни случаи, апетитът към благата и сребролюбието му се поизострили и той дори започнал да иска, директно, определени суми (под масата), за да обръща „особено внимание“ на някой пациенти. Така вероятно е понатрупал и значително състояние. Следователя беше видял жилището на доктора, когато отиде на оглед и определено му направи впечатление охолството в което лекаря живееше. 160 квадрата, ново строителство, почти в идеалния център на града, обзаведени със скъпарска мебел... абе правеха впечатление.
Слуховете за искани подкупи и видяното на огледа бяха и причината, Нешев, да разпореди разпити на семейства, чиито близки са били лекувани от Московиц. Показанията, които сега Нешев прочете потвърдиха слуховете. Докторът наистина не се е свенил да си иска. Вероятно това би му създало и врагове, именно за това се бе наложило да се разследва.
Нешев стоя дълго и размишлява над обстоятелствата. Навърза неофициалната информация с официалната такава, показания, доказателства и т.н. но всички обстоятелства сочеха самоубииство. Нямаше взлом, нямаше следи от насилие. На следващия работен ден Нешев събра папката с документите и снимките, както и торбичките с предмети събрани в дома на доктор Московиц. Вътре имаше пистолет, гилза, материали съдържащи ДНК и някакъв безименен компакт диск измъкнат от уредбата на доктора. Отнесе нещата в стаята с доказателства, натири ги в един празен кашон и се зае с други по-важни случаи. Така практически за следовател Нешев този случай приключи.

***

Още след първия по-силен гръмотевичен тътен, електричеството спря. Мракът ме гушна в своята успокояваща прегръдка и аз отидох до прозореца да гледам, как светкавиците почти безспирно и неуморно осветяваха небосклона. Този невероятен природен спектакъл ми напомни блиц машина в дискотека, която бе забравила да спре. Зад мен беше голямата стая, удавена в непрогледна тъма и само от време на време в синхрон със светкавиците, като привидения се появяваха и изчезваха контурите на мебелите. Капките дъжд заблъскаха по стъклото и се стичаха надолу, като натежали сълзи върху детско лице. В този момент, наблюдавайки притихналия, внезапно угаснал град ми се прииска да чуя музиката на Кларис. Нотите от нейното пиано, някога често смущаваха тишината в дома ми, въпреки че тя живееше на долния етаж. Вероятно смущение е прекалено силна дума, защото на мен ми доставяше удоволствие да чувам тъжните композиции, които ако сега бяха прозвучали щяха да придадат на обстановката още по-особено усещане. Но днес сутринта прочетох писмото и сега ми е жално, че нея вече я няма. Не успях да чуя лебедовата ѝ песен, но вярвам, че тя ще ме посети в някой от моите сънища за да ми я изсвири. Но нека да разкажа историята отначало.

***

Кларис беше едно особено създание, безкрайно великодушна и добра - но като почти всеки човек на изкуството – малко странна и трудна за разбиране (поне от масата хора). Вероятно аз бях един от малкото индивиди, пред които тя бе разкрила себе си, тъй като от малки живеехме в един блок и още от деца се разбирахме прекрасно. Дружахме, подкрепяхме се, пазихме се от по-големите в квартала или от другите ни връстници, които понякога волно или неволно се опитваха да ни нагрубят по един или друг начин. Всеки от нас бе видял в другия сродната си душа и дори най-първичните ни инстинкти за самосъхранение и съхранение на близък човек се активираха мигновенно, ако някой от двамата изпаднеше в беда.
Кларис прекара по-голяма част от детството и юнушеството си пред пианото. Майка ѝ беше музикант и рано успя да открие таланта на детето, (вероятно наследствен) след което се беше заела да застави Кларис да го развива и то на всяка цена. Но музикалния ѝ талант не беше единствения талант, който Кларис притежаваше. Тя имаше една още по-специална дарба с каквато вероятно малко хора на света биха могли да се похвалят – не че тя се хвалеше - малцина разбраха за тази нейна дарба.
Бащата на Кларис, чичо Велико, беше човек, който си дойде с името. Истински великан. Не, не по ръст, по ръст не бе нищо особено, но душата му бе необятна колкото слънчевата система, дори колкото цялата вселена. Можеше да побере космоса и да остане още място за една-две галактики. За добрините, които този човек беше сторил, за най-различни познати и непознати хора, заслужаваше да бъде награден с всички възможни почетни ордени в страната. Ако ми се наложи да направя хроника вероятно би се получила една книга с доста нескромен обем. Освен, че беше много добър, той беше и изключително сръчен занаятчия. Занимаваше се с какво ли не: дърводелство, дърворезба, металообработване, строителство. Понякога си мислех, че именно музикалния талант на леля Вили и сръчността на чичо Велико бяха комбинацията направила Кларис толкова виртуозен пианист, съз златни ръце и невероятен усет към музиката.
Често си спомням моментите, в които аз седя на дървеното столче в ъгъла на скромната ѝ стая, пия чай, сок или с каквото там са ме почерпили, и наблюдавам Кларис, която грациозно и с финес преплъзва пръстите си по клавишите на пианото, с почти затворени очи, сякаш нотите не са на белите листи пред нея, а преминават като филмова лента пред падналите ѝ клепачи. Дългата, кестенява коса обрамчваща лицето ѝ се движи в такт с главата на момичето, скривайки и самото лице, и емоциите от музиката изписани по него. Нещо като параван, който позволява на Кларис да е сама с пианото.
Само то е свидетел на интимността в мимиките, които музиката предизвиква по светлото лице на момичето, оформено от меки, изящни черти, високи изразителни скули и загадъчна но лъчезарна усмивка на ангел. Музиката пълни стаята, акордите отекват един след друг, а нотите се сливат и възпроизвеждат в перфектна хармония без дори миг прекъсване. Струва ми се, че дори гладкия порцелан и тънките кристални чашки сгушени зад стъклената витрина в секцията, от време на време потрепват в скришен танц, отразявайки нежните ноти увисващи, като камбанен звън във въздуха.
Тя можеше да изсвири практически всичко. Свиреше перфектно всички класически призведения, които ѝ бяха попадали. Възпроизвеждаше по слух десетки модерни песни. Всичко, което си измисли, изтананика или чуе можеше да бъде възпроизведено от тежките клавиши на старото ѝ пиано.
Талантът на кларис не остана незабелязан и тя често получаваше възможност за учатия на различни мероприятия, където публиката ахваше пред виртуозните изпълнения на момичето. Бъдещето вещаеше бляскави дни и вероятно силна кариера за това магнетично създание, докато един ден животът ѝ не се преобърна.

***

Малко, след като момичето навърши пълнолетие се случи нещо, което рано или късно се случва на всеки, но при нея стана някак неочаквано. Всъщност всички ние, за такова нещо се готвим цял живот, но като се случи винаги се чувстваме неподготвени. Кларис бе много пивързана към семейството си и когато за кратко време загуби и двамата си родители - някак не бидейки готова - тя преживя обстоятелствата доста тежко. Без да съм споменал до този момент, тя имаше и по-малък брат, за когото сега трябваше да се погрижи. Вероятно той беше единственото нещо на света, което задържа Кларис силна след кончината на родителите ѝ. „Нямам право да се отпускам, Марин разчита на мен“: казваше ми тя неведнъж. И майката и бащата на момичето бяха покосени от коварни болести, чиято сила бързо беше попиляла двамата, без да може лекарите да направят каквото и да било. Кларис често ми разказваше за някакъв лекар в болницата, който бил голям „Пич“. Казваше го искрено и енергично, а цялата засияваше, като светулка в нощта, когато станеше дума за този човек. Каза ми, че той правил всичко възможно да помогне, разказа ми за неговата всеотдайност и експертност, но въпреки всичко господ решил да прибере при себе си чичо Велико, а после и жена му. След кончината на родителите ѝ, Кларис трябваше да бъде и майка, и баща за Марин. Постепенно спря да ходи по участия, или отказваше такива поради липса на време. Владеенето на два чужди езика ѝ отреди добре заплатено работно място в една международна спедиторска фирма. Това не означава обаче, че се бе развела с пианото. Никак дори. Знам също, че прекарваше изключително много време на гробищата, при майка си и баща си. Понякога стоеше там до мръкване, а и след това. Пазачите на гробищния парк я познаваха като „Бялото момиче“ и не се учудваха, когато понякога тя си тръгваше от гробищата дори и след полунощ. Беше ми разказала, че продължава да поддържа връзка с онзи симпатичен лекар от първа градска. Разбира се под симпатичен и под връзка нямаше предвид физическото измерение на симпатичност, или пък някаква близка физическа връзка, а по-скоро психологична.

***

Беше изминало доста време от трагичните събития и веднъж бях срещнал Марин пред блока. Беше някак угрижен. Поканих го на пейката отпред, за да си поговорим и да ми сподели, какво точно го мъчи. Очевидно момчето имаше нужда от някого, с когото да си поговори. Беше ми казал, че Кларис продължава да се разкъсва между него, работата, гробищата и онзи доктор. Голяма част от времето си прекарвала на гроба на родителите си, често до посред нощ, после се прибирала, свирила някакви „Странни мелодии“ на пианото (които аз, като неин съсед чувах нощем в тишината), като същевременно ги записвала на диск и после се виждала с доктора, но не в болницата, а някъде навън.
Това била основната грижа на Марин. Притеснявал се за сестра си.
Дали е добре? Дали това напрежение и грижите не са ѝ подействали по негативен начин. Когато я подпитвал, тя отговаряла лаконично, че всичко е наред, извръщала поглед встрани и бързала да отклони темата в съвсем различна посока.
След като ми сподели това, момчето ме помоли да поговоря с нея, ако може да разбера какво точно я мъчи и да ѝ помогна. Опитах да направя това, което Марин ми заръча, не толкова само заради него но и заради себе си. Виждах странната промяна у Кларис, но едва след разговора ми с Марин се светнах, че може да има нещо друго, а не просто, че момичето е заето.
На свой ред, тя на няколко пъти се опита да ме избегне с оправданието, че бърза за някъде или че има среща, или че и е лошо и сега не може да говори. Веднъж обаче успях да я приклещя в ситуация от която ѝ беше трудно да се измъкне. Бях я срещнал недалеч от блока и я подканих да поговорим. Тя изглеждаше някак отнесена, но предположих, че това е заради многото ангажименти струпали се на главата ѝ. Позанимавах я малко, като се влачих след нея над триста метра и настоявах да спре и да ми каже какво има. Тя се противеше и отлагаше, но накрая, когато приближихме аз издебнах удобен момент и сякаш опитен грабител, издърпах чантата на Кларис от рамото ѝ и я уверих, че няма да си я получи, докато не сподели. Прекарахме известно време в спорове и препирни докато накрая тя склони.
Предложих да отидем в парка, който беше наблизо и да се уединим за да я изслушам, какво има да ми каже. И така се озовахме на една от старите пейки, станали неволни слушатели на вероятно десетки човешки истории и клюки.

Тогава Кларис ми сподели истината, за онази нейна дарба, с която се е сдобила след кончината на най-близките ѝ.
Първоначално, започнала да сънува родителите си, които говорили с нея. Срещала ги на различни места, разбира се прилично изкривени от реалността, както обикновено се случва в сънищата. Те я увещали, че оттук нататък никога няма да е сама, но трябва да идва при тях в гробищния парк. Веднъж, когато отишла при тях на гробищата баща ѝ и казал, че негов стар приятел е в тежко състояние и лежи в реанимацията на първа градска. Обяснил ѝ че нейната музика можела да му помогне. От тази „среща“ тя не успяла да запомни всичко, но някаква странна мелодия свила гнездо в ума ѝ и я преследвала почти цяло денонощие. Кларис разбрала, че трябва да изсвири композицията, по някакъв начин да я запише, и да я занесе в реанимацията на първа градска, където някой да я пусне на болния. Последователно изпълнила този план и занесла диска на доктор Московиц, който бил нейния близък, а освен всичко се оказал и главен лекуващ лекар. Първоначално, когато го помолила да пусне диска (без да му разказва подробности за своите способности), той едва ли не погледнал с насмешка, дори сякаш се бил усъмним дали момичето нещо не е мръднало с акъла. Въпреки всичко решил да опита. Болния бил в много тежко състояние и не се знаело дали ще излезе от комата. По време на нощната смяна доктора направил каквото трябва и резултатът не закъснял. Дали по случайност или не, пациентът се събудил.
Процедурата се повторила още няколко пъти във времето. Родителите на кларис, на оня свят, отлично знаели кой има нужда от помощ, а тя редовно след контактите си с тях получавала тези мелодии, които не излизали от ума ѝ докато не бъдат изсвирени, записани и пуснати на съответните пациенти. Ако в началото доктор Московиц бе гледал скептично и бе приел това като експеримент, след третия пациент вече мнението му по въпроса било съвсем различно. Добродушната Кларис разбрала за резултатите и се зарекла, че щом музиката ѝ спасява животи, то тя трябва да продължава да прави това и занапред.
Мелодиите предавани чрез нейните родители всъщност били послания от починали близки на болните. Тези послания, достигали подсъзнателно чрез странните музикални композиции на кларис и връщали смъртниците на този свят. Кларис тогава ми каза, че тази дарба не ѝ тежи, напротив, прави я щастлива. Хем общува с родителите си, хем помага. А доктор Московиц, на своя страна пък беше натрупал огромни дивиденти и бе израстнал като име в средите. Талантът на момичето беше неговата ракета носител, изстреляла го до нови професионални висини, което пък дало и много добро отражение върху банковата му сметка.
До онзи момент в който Кларис ми разказа всичко това вече имало над дузина излекувани пациенти. Хората не се интересували, какво всъщност прави доктора, просто го търсели и давали мило и драго той да лекува близките им. Кларис била скрития коз на този човек, ангелът в сянката, невидимата ръка прогонваща смъртта надалеч. Тя и нейното пиано били проводниците на тази магия, магистралата свързваща два съвсем различни свята.
Аз разбира се ѝ повярвах. Обещах ѝ да пазя тази тайна и честно казано леко се поуспокоих. Поне знаех, че тя е добре. Колкото и натоварена да беше нямаше какво да ѝ се случи, защото господ пази своите ангели.

Мина известно време, виждахме се на няколко пъти. Весели моменти, минути и часове прекарани в приятни разговори. Часовете ми с нея се нижеха като секунди. Бяха като мъниста на огърлица, които се държат на малко крехко възелче и когато го отрежеш те мигновенно се изнизват от кончето. Прочетох и за онзи доктор, дръвниците от жълтата преса го бяха нарекли „съживител“ или „будител“ или нещо от рода. Беше се превърнал в „рок звездата“ на местната медицина. Горд, наперен, богат.
По-късно ми се наложи да замина в чужбина, където прекарах точно една година. С Кларис си писахме няколко пъти, а след това тя някак изчезна. Изпари се, като водна капка паднала върху нагорещен котлон. Звънях ѝ, но телефонът беше замлъкнал. Търсих я в Скайп, Вайбър – нищо. Помислих си, че вероятно нещо е станало. Молех се да не е лошо. Нямах други познати в района, на които да се обадя и да разпитам. Майка и татко отдавня бяха отишли да живеят обратно на село и семейният ни апартамент беше опустял, като град връхлетях от ядрена катастрофа. Нямах търпение да се върна в България. Планът ми беше, преди да се прибера, първо да чукна на вратата на Кларис и нетърпеливо, в трепетно очакване да отброявам секундите в които ще ми отворят тя или брат ѝ - малкия Маринчо.
Искам не искам, времето мина. Та нали то никога не спира? Животът ни препуска през него със скорост на миниатюрна прахова частица засмукана от мощна прахосмучеща машина. И ако докато сме живи се реем свободно из пространството, раздухвани насам натам, теглени в различни посоки от теченията на вятъра, то тягата на смъртта ни притегля свръхскоростно и внезапно, през тъмната тръба, докато накрая не се озовем в мрачния контейнер с размер няколко кубически сантиметра. Там пътят ни свършва. Ако трябва да поясня, нашият, човешкият „контейнер“ е дървен и малко по-голям.
Както се бях зарекъл, прибирайки се в блока, първо отидох и почуках на вратата на Кларис. Тропах, тропах, никой не ми отвори. Видях една съседка и я попитах дали не е виждала Марин или Кларис, но тя само ме погледна с празен, въпросителен поглед и отмина яко привидение. Прибрах се, оставих куфара с парцалите си в коридора, а сакът захвърлих на пода в спалнята. Изморен от пътуването, дори не обърнах особено внимание на тягостната миризма на застояло, която се носеше из жилището ми. Открехнах леко прозореца чийто изморени панти изскърцаха в знак на протест, сякаш не искаха никой да ги безпокои, опнах се на дивана и заспах дълбоко. Спах като труп. Нито сънувах, нито се будих. Чак на заранта, когато светлинните мечове на слънцето пробиха тънката завеса в стаята отворих гурливи очи. Изтегнах се на дивана, вратът ме болеше защото бях заспал без възглавница. Станах и закретах към банята. Преди да вляза и да се измия нещо привлече вниманието ми. Бял плик се беше прокраднал някога под вратата и пльоснат на студения плочник в коридора очакваше да го взема. Вероятно като съм се прибирал и не съм го видял.
Забравих за банята, за закуската, за всичко.
Веднага, сякаш облян от кофа с ледена вода се разсъних и бързо взех плика. Върнах се в хола, отворих го и започнах да чета. Беше почерка на Кларис. Познавам го, защото съм преглеждал нейни тетрадки с различни стихчета, които тя бе писала.

Скъпи Радо,

Останах сама. Изоставихте ме, ти, мама, татко, Марин. Всъщност мама и татко аз ги изоставих, поне временно. На теб не ти се сърдя, знам че трябваше да заминеш. Случиха се още неща, гадни неща и не бях в състояние да ти пиша, а и не исках да те притеснявам докато си толкова далеч. Получих поредното силно кроше от съдбата. Ще ти разкажа накратко.

Маринчо, претърпя инцидент. Наложи се и той, както толкова други хора да бъде лекуван, реейки се между живота и смъртта. Този път обаче беше различно. Не можах да му помогна и това е най-голямата ми болка. Това, което не очаквах, беше постъпката на мама и тате. Те също не му помогнаха. Явно този път егоизмът надделя и бяха решили да си го приберат при тях. Дни наред им се молех, чаках мелодията която да дам на доктора, но тя така и не дойде. Можеш ли да си представиш? Имаше спасение за толкова хора, но за брат ми, не.
Сънувах сън. Вървях през нощта по празна улица, къщите от лявата ми страна бяха тухлени и чисто черни. Тежки дървени капаци запечатваха прозорците. Уличните лампи хвърляха самотни бели кръгове върху тротоара. В един от кръговете, сякаш от нищото се появи голям като котка бял плъх. Снежно бял със ярко сини очи. Извърна глава към мен и с вирната муцуна все едно ми даде знак да го последвам. И така преминавахме от мрак в светлина и пак в мрак и пак в светлина. Не виждах на повече от 5 метра пред мен но се доверявах на този мой странен водач. Изведнъж къщите свършиха и от лявата ми страна зейна улица дълга няколко десетки метра. Тя беше наклонена надолу, на края на улицата имаше ниска сива скала, а зад нея се различаваше чисто черно, бурно море, над което небето беше кървавочервено с оловни, сиви облаци. Силуетът на Марин стърчеше на ръба на скалата. Познах го веднага. Бавно към него се приближаваше друг тъмен силует, накратко бих могла да го опиша със стандартното описание на съществото с косата. Затичах се надолу, към брат си, като единственото което исках бе да стигна до него преди другия силует. Марин стоеше неподвижно, а аз тичах ли тичах. Почти по едно и също време и аз и силуета стигнахме до него. В момента в който бях съвсем близко до Марин, съществото извади коса с дълга дръжка и замахна. Аз вече се бях хвърлила с ръце напред в опит да избутам брат си, за да не бъде посечен, но ръцете ми попаднаха в траекторията на стоварващото се острие. Не усетих болка, но видях, че дланите ми липсват, бяха отрязани, а черна кръв шуртеше на фонтан от китките ми. Паднах по очи върху сивата, ледена скала, а дланите ми ги нямаше. Дланите, които някога преплъзвах по пианото за да възпроизведа онези мелодии помогнали на толкова хора сега липсваха. Марин остана на мястото си, а съществото върна косата в изходна позиция и отново замахна.

Тогава се събудих. Дишах тежко, а дорбовете ми сякаш бяха стегнати в оловен ковчег. Веднага се обадих в болницата да попитам как е брат ми. Първоначално получих мълчание, после съжаление и съболезнования. Марин си беше отишъл преди няколко минути. И така всички ме изоставиха, рабираш ли? Не получих мелодия. Медицината имаше някакво решение за брат ми, но онова копеле Московиц ми каза, че евентуалната терапия би излязла скъпо. Помолих го да ми съдейства, та толкова време не му бях поискала и стотинка, докато той си пълни гушата, но той най-брутално ми отказа. Досвидя му се. Е явно сгреших в мнението си за него. Опитах, но не успях да събера парите всрок. Погребах Маринчо до мама и тате, след което спрях да ходя на гробищата. Беше ме жал за братчето ми, но предпочитах да си го спомням жив. Вярвам, че той ще ме разбере. Сега си тръгвам оттук и не знам дали пак ще те срещна, но ти пожелавам спокоен и успешен живот. Благодаря ти, че ми беше опора. Може би някога пак ще се видим, ако не на този, то на другия свят.

Твоята Кларис.

П.С.

Що се отнася до доктора, за него записах специална мелодия, но не от онези които съживяват, а съвсем друг „жанр“. Той обичаше да слуша нещата ми, сигурно е чул и това. Пратих му доста силна мелодия. Сигурна съм, че тя му е въздействала на психиката и е бил... трогнат...
Вероятно ще прочетеш в някой вестник какво му се е случило, нали е известен!


АВТОР: РАДОСЛАВ СТЕФАНОВ