събота, 6 юни 2020 г.

Сърца от Стомана - откъс



Това ли бе гордата столица, доскоро перла на българската държава? Градът, в който имаше най-много работа и се даваха най-големите заплати? Мястото, където живееше една четвърт от населението на страната? Потреперих, докато минавахме с камионите по „Ботевградско“ през „Враждебна“. Зарязани автомобили с изпочупени стъкла, където и както падне. Обърнати контейнери, следи от пожари и разруха. На места пътищата и тротоарите се бяха напукали и от тях се подаваха стръкчета трева. Ръжда и корозия, мизерия и боклуци. И пустош, навсякъде пустош, нарушавана тук-там единствено от някое бездомно куче, което отчаяно ровеше да намери отнякъде залък, за да влее малко живец в мършавото си тяло. Щом ни чуеха и видеха, веднага бягаха надалеч.
Колкото повече се приближавахме към центъра, толкова по-зле ставаше и толкова по-бавно се провираха камионите между препятствията и разрушенията. Хапченцата, които бяхме глътнали, вече започваха да действат и страхът, с който очаквахме да зърнем някой извънземен, се замени с нетърпение. Накрая паркирахме пред Халите и джамията и наскачахме от камионите. Всичко бе разбито, пълно с натрошени камъни и стърчащи арматури, покрито с прах. Чувствах в себе си енергия и хъс от капсулата. Усещах се силен и бърз, в кондиция и готовност, а формите на света около мен, цветовете, границите на предметите, всичко изглеждаше по-ярко и по-ясно очертано. Чувствах се… сигурен. Зазяпах се в гигантските парчета скала, метеоритите, които бяха кацнали от космоса върху Министерския съвет и Партийния дом. Чудовищни заоблени монолити, издържани в различни тоналности на черното, неподвижни и безмълвни. Това като тръгнат да го махат някой път, дано един кран е достатъчен, че да го помести…
Тогава го видях на живо, за пръв път. Мъжки хапльо, чудесен едър екземпляр – промъкваше се внимателно измежду развалините на бившия ЦУМ, на може би около 30-40 метра от нас. Посегнах да сваля автомата от рамото си и най-абсурдно се сборичках с ремъка му. Хапльото нададе гърлен звук, издишвайки рязко въздух с шиптене и се стрелна към мен. С два-три скока стопи разстоянието помежду ни на няма и десетина крачки. Щях да си отида, но, странно – не се боях, усещах само приятния прилив на адреналин…
Спаси ме откос зад лявото ми ухо, който засече извънземното във въздуха и то се сгромоляса току пред мен. Рамбо бе скочил преди всички от камиона, запалил цигара и видял хапльото. Откъде пък се беше сдобил с цигари? Продължи да го стреля, докато чудовището не замря, приритвайки леко с крайници. Мислено отбелязах, че за смъртта му отидоха едно към двайсетина куршума, демек половин пълнител.
Възхитен, тупнах никополския по гърба.
– Благодарско, бат Рамбо! Ето, видя ли – точно ти проля първа кръв!
– Ба, че как ме мислиш ти бе, свищовски – подсмихна се той, примижа и смукна дълбоко от цигарата. – Като се върнем, има да черпиш.
– Тъй вярно – кимнах.
– Внимание! – викна Гърлото, правейки се, че не е забелязал случката. – Както сме го тренирали, давайте.
Поехме в колона по двама след капитаните, а ефрейторите подтичваха отстрани и се оглеждаха, докато се спускахме в развалините на ЦУМ, надолу, и все по-надолу. Хората пред мен започнаха да стрелят по откъслечни хапльовци, после стрелбата зачести, израждайки се едва ли не в непрекъснат рев.
Вече бяхме долу и включихме фенерчетата на каските си. Продължавахме да стреляме, вървейки по тунелите, а хапльовците изскачаха отпред, отзад, отстрани, отгоре, ако в пода имаше шахти, и оттам щяха да изпълзяват. Мъжки, женски, малки. Черни, кафяви, оранжеви. Големи като вълци, като телета, като магарета. Бяха бързи, ала реагирахме навреме и засега не можеха да пробият, нарушавайки фалангата ни. Всичко наоколо ставаше в слуз, кръв и вътрешности, а смрадта от труповете ни заблъска в носа. Вкарах в автомата предпоследния пълнител и започнах да крещя, упоен от магията на битката и яростта на хапчето.

Опомних се, когато автоматът изцъка на празно. Патроните бяха свършили, а ние се намирахме в голяма зала, нейде в тунелите под бившия мавзолей. Наоколо бе пълно с яйца – очаквах да са грамадни, кожести и слузести, подредени в спретнати редици, но за мое учудване нямаше нищо такова. Яйцата бяха жълтеникави на сиви петна, големи горе-долу колкото щраусови и с нормална черупка, все едно снесени от птица. Бяха хаотично разпръснати из цялата зала и от време на време някое се разпукваше, за да се излюпи от него мъничък хапльо. Новородените бебета бяха сладки, напомняха бледожълти крокодилчета с глави като мандаринки. В ъглите се издигаха камари от яйчени черупки и се носеше миризма на… Гнили тикви? Нещо такова.
Едва сега обърнах внимание на Нейно Величество, Кралицата на Хапльовците. Бе светлокафява на цвят, с приблизителния размер на три възрастни слона един зад друг и не много по-слаба от тях. Вместо опашка разполагаше с яйцеполагало, от което се изтъркулваше по едно яйчице, ама не на 15 минути, както ни казаха, а на около 30 секунди! Или може би като бе уплашена и застрашена, се напъваше и раждаше по-бързо? Сигурно бе това – изглеждаше изтощена, дишаше тежко и учестено, легнала на една страна, едвам помръдваше.
Хапльовците продължаваха да извират от някакви шахти високо горе до тавана. Сипеха се сякаш някой ги изтърсваше от кош. Сетих се, че имам и релсотрон и започнах щедро да се възползвам от него. Ммм, така е по-добре! Един изстрел – един хапльо долу. Че и повече. Другите видяха от мен и някои превключиха също на алтернативна стрелба. Въздухът се изпълни с бледосинкавите, къдрави дири на засилените с магнитно поле проектили.
– Изтегляй се бавно назад, покрай стените! – ревяха Гърлото и Там-Там. – Редници Сунай, Тахиров и Ченгиз, тук!
Яките турци си пробиха път и клекнаха, прикривани от ефрейторите. Досега само стреляха насам-натам с пистолетите си по извънземните, колкото да отбият номера. Но вече бе настъпил техният час и подготвяха гранатометите си.
– Всички назад, бързо! – крещяха капралите.
Залата се изпразваше от войници, а се пълнеше с хапльовци… Тогава видях как Гърлото свали рязко ръка и тримата натиснаха спусъците, пращайки зарядите по ниска парабола. Една граната се насочи към главата на Кралицата, друга – към средата на тялото й, трета – към яйцеполагалото.
После дойде гърмът, щом и трите се взривиха едновременно.
Избумтя чудовищно, едва ли не повдигайки ни от земята. Оглушахме, но продължихме да се изнасяме, подтичвайки къде на два, къде на четири крака. Посипа се прах и за миг помислих, че капитанът, аверите с гранатомети и половината ефрейтори ще си заминат, погребани от падаща земя, камъни и бетон. Сетне изтрополиха глухо покрай мен, някой ме сграбчи за яката и ме повдигна, друг ми тегли благословен шут в задника, принуждавайки ме да хукна напред, изпреварвайки лавината от срутващи се тунели зад нас.
Изскочихме на светлото полуглухи, покрити с прах и кръв, къде собствена, къде на хапльовци, и се запрепъвахме към камионите. Десетимата от пункта се мотаеха и току пращаха по някой откос или изстрел от релсотрон по заблудени, единични хапльовци. Бях увесил челюст, изплезил език и се чувствах като настъпено лайно. Крайниците ми омекваха, очертанията на предметите в далечината се размазваха. Сякаш някой изсмукваше енергията от тялото ми.
– Давай, Мечка – окуражи ме Гърлото. – Това е от хапчето, действието му привършва и сега си взима обратно своето. Още малко!
Сега се сетих, че той и Там-Там май не гълтаха от стимуланта. Изтрополихме към джамията, а шофьорите наскачаха в камионите и започнаха да дават газ. Ефрейторите ни дърпаха вътре в каросериите, а старшините помагаха, бутайки ни отдолу. Успях да се навра в камиона и потеглихме. Зад нас извираха хапльовци откъде ли не и се събираха там, където бяха спрели камионите ни досега. Бяха стотици! Катереха се едни върху други на купчина, дигаха глави към небето и надаваха отчаяни писъци, оплаквайки смъртта на повелителката си. Сетне започнаха да се бият едни други с такава ярост и ожесточение, че и оттук виждах как се разхвърчаха кръв, крайници и карантии.
Отпуснах се на пода и се разхилих като побъркан, докато Хърсов стреляше по купчината с тежката картечница, псувайки на майка.
Ебатиму, първата мисия завърши с успех. Невероятно.

Няма коментари:

Публикуване на коментар