Пиша този въздълъг пост за
Копнежа по книгите, които ме промениха. Сърдечни благодарности на
Калин Ненов и всички останали от
Човешката Библиотека за благородната инициатива. Много се радвам, че станах част от всичко това.
Книгите, които ме промениха. Ето една интересна тема, върху която си заслужава не просто да се размишлява, а да впуснем далеч назад, в дебрите на паметта и да си припомним книгите, които са ни променили, които са ни направили по-добри или поне – различни. Много книги оказаха влияние по някакъв начин и до известна степен върху мен, затова тук ще се опитам да обособя тези, които са ми най-най.
1. НАСТОЛНАТА МИ КНИГА
Любимият ми роман, писан от българин. Брутален, безмилостен и истински. Апокалипсисът в реалната си, най-чиста форма. Точка.
Толкова много неща ме привлякоха в тази тънка книжка - като започнем от оригиналните надписи на корицата - ("АНТИСЕЛЪР", "Забранено за хора със слаби нерви!", "Не се препоръчва на политици, депутати, милионери, спекуланти, духовници, синдикалисти, министри и други властници!"), краткият, стегнат начин на писане, изразяващ се в събиране на много неща за казване в малко текст и преминем към богатият език на писателя ("от таткото хлуеше смразяваща студенина", "снагата му се изпъна в безсмъртен гърч", "очите й се озмиюрчиха", "заглобена насред ливадата" и др.)
Заслужава си да се отбележи стилът на писане - натуралистичен, шокиращ в прякото назоваване на всички телесни дейности, смятани в една или друга степен за нечисти и оттук – премълчавани често като табу (кървене, уриниране, повръщане, пърдене, изсиране, семеизпразване и др. са използвани без опит за замяна с евфемизми). Описанията са силно въздействащи, експресивни, фразите се стремят към краткост, изразителност, ударна сила и речта притежава специфична музикална ритмичност. Внимание заслужават много други елементи от книгата - свръхреалното описание на лудницата, каращо те да потръпваш; сбъднатите пророчества - писана през 1993-а, тази книга описва събитията през 1997-а и познава голяма част от тях: хиперинфлацията, спекулациите по това време, бесещите се от отчаяние пенсионери, чудовищните цени на хранителните продукти, ескалирането на човешкото недоволство;
Да не забравяме безмилостната истина, поднесена ни ясно и точно от автора - "Защото по-удобно бе да си с железна халка на врата, отколкото сам да се грижиш за себе си", "Хищникът никога нямаше да се научи да преживя трева като крава, а и обратното също бе вярно" "Все пак Фердинанд изпревари с едни гърди сина си Борис III, сякаш напред го очакваше Македония и Беломорска Тракия, за които полегнаха неоплакани двеста хиляди български леша", "И заплака горко Крали Марко насред Софийското поле, както бе влязъл до пояс в него, защото някога на Косово поле се бе сражавал с цялото си юначество срещу християнската войска, на страната на богопроклетия Мурат, защото в него бе Властта" и др.
Брутализмът вътре няма да допадне на някои "по-нежно" настроени читатели и сигурно ще акцентират върху него, а не върху литературните достойнства на книгата, които са неоспорими (добре, че не съм от тях.) Надписът "Забранено за хора със слаби нерви!" не е просто писателско/редакторско/издателско хрумване с цел реклама, а съвсем реално предупреждение. Защото тук имаме откровени сцени, изтъкани от бруталност и хорър-елементи - мизерия до оскотяване, изнасилвания, педерастия, канибализъм (включително между роднини), жестоки убийства, самоубийства, зли поличби, копрофилия, мъртвите ходят, Армагедон...
А тази книга е нещо велико за мен, препоръчвам я на всички, които не са я чели, а са зажаднели за нещо по-различно...
2. НАЙ-ВЕЛИКОТО ФЕНТЪЗИ, ПИСАНО НЯКОГА
Не, моля ви, не ми продънвайте ушите, че Властелинът на Толкин е най-великото фентъзи, писано някога. За мен лично с тази титла може да се кичи само и единствено поредицата „Хрониките на Амбър” на Роджър Зелазни. Авторът доказва, че за да бъде написано едно хубаво фентъзи не е необходимо да има елфи, орки, джуджета и прочее сволоч. Не е необходимо и да написваш камари с дебели тухли, а са достатъчни 10 (десет) тънки книжки. Оригиналността е неподправена, не съм срещал досега толкова много идеи някъде другаде. Като започнем със света Амбър, който е центъра на всичко и останалите светове (включително нашия) са нищо повече от сенки, които той хвърля през измеренията. Да продължим с принцовете и принцесите на Амбър, които постоянно се дебнат, враждуват едни други, устройват си клопки, опитват се да се избият взаимно и прочее си подливат вода едни други.
Идеята първите пет книги да бъдат разказани в първо лице от Коруин, главния герой – един от амбъритите, мечоносец, а вторите пет книги от неговия син Мерлин, който е магьосник, ми хареса изключително. Тънката доза хумор в книгата (Коруин пикае на собствения си гроб, пали свещ в собствената си църква и какво ли още не), уникалните батални сцени (Коруин отива на два свята, където живеят различни полуразумни същества, започва да ги учи, създава цивилизация, те се развиват, почитат го като бог и накрая ги използва като армия, с която атакува единия от братята си), схватките между братята (особено между Коруин и Бенедикт), начина по който се правят магии (Мерлин) и още куп неща превръщат тази книга в един безсмъртен шедьовър, чиято корица на пълното издание съм сложил началото. Задължително четиво за всеки фен на фентъзито и Зелазни!
3. НАЗАД, КЪМ ДЕТСТВОТО
Джон Конъли е сигурно единственият автор, чиято пълна библиография притежавам до момента. Този ирландски писател не престава да ме изумява с книгите си – всяка следваща с нещо напомня предходната и същевременно добавя по нещо ново, което я прави уникална. „Книга за изгубените неща” е може би най-различната от всички останали. Едно момче, останало от съвсем малко без майка, живее с баща си и новата му съпруга. Изведнъж то се озовава в един свят – свят на всички приказки от детството, ала изкривени по ужасяващ начин. Тук добрите герои са лоши и обратното, а има и такива за които не си чувал, пък тръпки те побиват от тях. Книжката на мен лично ми напомня доста Тъмната Кула на Стивън Кинг, само че е събрала мъдростта в доста по-синтезиран вид. Тук има персонажи като добрите седем джуджета и лошата дебела Снежанка, добрият Дървар, вехнещият крал, злите вълци, страховитата ловджийка и какво ли още не… Препоръчвам горещо на всички, които искат да прочетат една по-различна приказка, но предупреждавам: вероятността да ви обхване неистова носталгия по детството е много, много голяма.
4. ЗЛОТО, КОЕТО ВЪРШАТ ХОРАТА
Последният роман на Конъли, който съм чел. За мен лично е най-дебелият и най-бруталният от всичко досега. Всички се погнусяваме и отвращаваме от педофилите, ала тази книга задълбава още по-навътре и изкарва на бял свят същността на подобен тип изверги и цялата ни черна, неподправена омраза, която заслужават. Авторът ни е показал едва ли не, че някаква зла висша сила помага на подобни хора в мерзките им деяния. Показал ни е още и вече затрогващият ме образ на Чарли Паркър – детективът, притежаващ толкова добро и голямо сърце, че в него може да побере целият свят. Детектив, който върви неотклонно напред по пътя си в търсене на истината и наказващ злото по пътя. Паркър е герой в истинския смисъл на думата, чието око не трепва пред смъртта, преживял толкова ужас в живота си и който не се колебае да отприщи едно зло, за да унищожи друго.
Нещо, от което ми настръхнаха всички косми по тялото: те са сред нас. Тези изверги и други подобни. Изглеждат толкова добронамерени, че постоянно ни заблуждават, или толкова сиви и безлични, че са просто незабележими. Огледайте се. Взрете се по-внимателно в хората, с които се разминавате на улицата. Защо ли? Защото ето този отруден електротехник например, който се прибира изнурен от дългия работен ден в зацапания си гащеризон, може би не отива вкъщи при жена си и децата си. Може би се връща в караваната си, паркирана накрай града, в чийто под е конструирал тайник. А в този тайник е скрил малко момиченце. Едно дете, чийто единствен грях на този свят е, че се е родило и за това е насилвано ежедневно от бруталния изверг, който великодушно му купува чипсове и бонбонки като отплата, оставил му е кофа в която да извършва физиологичните си нужди и дори му е монтирал много фини процепи, през които прониква чист въздух. Как ви се струва?
Огледайте се. Взрете се във всички, дори в силните на деня – тези хора с костюми и вратовръзки, които пращят от пари и сякаш няма непостижими цели за техните амбиции.
Извергите се крият и там.
5. СТИХОВЕТЕ, КОИТО МЕ РАЗТЪРСИХА
Срещата ми с поезията на Лилия Кашукеева беше едно изключително преживяване. С тази млада благоевградска поетеса се запознахме на XXXVII-ото издание на конкурса за дебютна литература "Южна Пролет – Хасково” в края на април ‘09. Разменихме дебютните си книги, както направихме много от участниците там. Четох и много други стихотворения, разкази и какво ли не, ала нейната поезия успя по някакъв начин да достигне до мен. Останах изумен от факта как под една обикновена, да не кажа скромна външност може да се крие такава богата душевност. Публикувам тук три от стихотворенията й:
ЦВЕТНИ УЛИЦИ
От нектара на твоите устни
се разля по контура на моите.
По брадичката бавно се спусна
и се втурна навред по завоите.
Любопитно там дълго тършува
из безбройните мънички улици
и във кръчмите бясно лудува,
обграден от невидими люляци.
Сетне гузен замръкна на прага,
тихо стенещ и молещ за прошка.
Уморена, във скута му лягам
като цъфнала млада овошка.
Едно просто страхотно, разбиващо:
ДО КРАЯ
Търся те по лунните пътеки.
Диря те сред златните жита.
Лутам се в премеждия нелеки -
губя се във страх и самота.
Спирам във гората от въздишки.
Плувам във реката от мечти.
Още следвам сребърните нишки -
падам, ставам, виждам те почти.
В кръг като обезумяла тичам.
Спускам се във бездната от мрак.
Грешно-свята, същото момиче.
То за теб до края стигна чак.
И накрая личния ми фаворит, сякаш писан за самия мен:
РИЦАР НА СЕНКИТЕ
Иззад ъгъла в мрака изникваш
и покоя вечерен рушиш.
Без слова мойто име извикваш
и със жива вода ме поиш.
Сам се скиташ из нощите бели -
нереален, тъй призрачно блед.
Ято гарвани, в миг долетели
ме повеждат в тъмата напред.
Като клон, в тежка буря прекършен
аз се боря с живота нелеп,
но, мой рицар на сенките, свършен,
невъзможен е пътят към теб.
Под луната стоиш страшно-смешен,
със катраненочерни коси,
поглед дързък, загадъчен, грешен.
Само ти можеш да ме спасиш.
6. СЕКС, АЛКОХОЛ И ПРОСТОТИЯ – ИЗКОННИТЕ МЪЖКИ НАЧАЛА
Най-честният и неподправен писател, който съм имал удоволствието да чета, е без съмнение Чарлз Буковски. Според мен този човек пише за личните си преживявания, без да прикрива или променя каквото и да било. Учудвам се, как в една книга, в която основно се пише за работата като пощальон (първата), а в друга основно за пиене и секс (втора) може да се кажат толкова много истини и да те държат в напрежение до самия край, без да ти се иска да ги пускаш. Уверявам ви, че след като прочетох „Поща” сериозно се замислих дали си струва някога да работа като пощаджия или куриер. Отговора лично за мен бе: НЕ. Категорично. Не съм си и представял, че е така гадно!
Един цитат от „Жени”, който илюстрира в най-голяма степен същността на писателя и главния герой:
„Привличаха ме все кофти неща: обичах да пия, бях мързелив, нямах бог, вяра, идеи, идеали, изповедание, политически възгледни. Бях се окопал в нищото; в някакво полусъществуване и го приемах. А това не стига за да си интересна личност. Не исках да съм интересна личност. Струваше ми се прекалено трудно. Единствено исках едно удобно, мъгливо местенце, където да живея и да бъда сам. От друга страна, като се напиех виках, подлудявах и се изоглавях съвсем. Едното поведение не пасваше на другото. Но не ми пукаше.”
И за финал, една непреодолима истина в книгата „Жени” – част от разговора на главния герой и две знойни млади германки:
“- Аз пиша художествена литература.
- Какво е „художествена литература?”
- Тя е подобрение на живота.”
7. ПОБЕДИ СТРАХА СИ
Не успях да открия българската корица на любимия си роман на Дийн Кунц, затова постнах американската. Не бой се от нищо. Колко много истина в толкова малко думи!
Кристофър Сноу страда от рядко срещано заболяване, предавано по генетичен път, а именно пигментна ксеродерма, при което кожата развива свръхчувствителност към ултравиолетовите лъчи. Той не може да излиза денем на открито, да влезе в нормално осветена стая, дори да седи на компютър. Неговото царство е нощния Муунлайт Бей – 12-хиляден град в Калифорния, където той обикаля, докато останалите спят.
Ще ви цитирам само няколко синтезирани късчета мъдрост от книгата:
„Колко е странен светът: нещата, които лесно можем да докоснем и са реални за възприятията – приятните извивки на женското тяло, собствената ни плът, студеното море и блясъка на звездите – съвсем не са толкова реални като нещата, които не можем да докоснем, да вкусим, да помиришем или да видим. Велосипедите и момчетата на тях не са толкова реални, колкото чувствата в душата и сърцето и не са толкова осезаеми колкото приятелството, любовта и самотата, които отдавна са надживели света.”
„Не си позволявам да плача. Предпочитам да съм камък, разтрошен на сухи отломки от скръбта, отколкото гъба, непрестанно мачкана в нейните ръце.”
„Нощта няма граници и предлага безкрайни загадки, открития, чудеса и радостни изживявания. Нощта е знамето на свободата, под което живея и или ще живея свободен, или ще умра.”
„Ако се бори да оцелее, всяко същество разбира какво е смъртта, независимо какво твърдят учените и философите. Това не е холистична сантименталност, а здрав разум.”
„Някои неща не умират. Не могат. Колкото и да искаме да са мъртви.”
„Скръбта твърде лесно води до отчаяние. А в плодородната почва на отчаянието избуява самосъжалението.”
„В края на краищата, нали това е същността на света: промяната. Безмилостна промяна.”
8. ЛЮБИМИЯТ МИ РОМАН ЗАВИНАГИ
„През нощта на 20 декември 1849 година жесток ураган бушуваше над Момпрацем – див остров със зловеща слава, свърталище на страшни пирати, разположен в Малайско море, на няколко стотин мили от западните брегове на Борнео.
Тласкани от неспирен вятър, по небето като разюздани коне се гонеха огромни черни облаци, които от време на време изливаха яростни порои върху тъмните лесове на острова; в морето, надигнато от вятъра, се блъскаха безредно грамадни вълни, разбиваха се с бяс и смесваха своя рев с тътена на гръмотевиците – ту кратки и резки, ту безкрайно глъхнещи.”
Така започва романът на живота ми – книгата, която прочетох за пръв път десетгодишен и се влюбих в нея завинаги. Оттогава съм препрочитал романа поне трийсет пъти и никога не ми омръзва. Та нима някое момче не е мечтало някога да бъде като Сандокан? Смел до безумие мъж с яки мускули, предвождащ екипаж от свирепи пирати, да превзема кораби и градове. Да има до себе си поне един верен до гроб приятел като Яниш ди Гомера, с който да са рамо до рамо и в битки, и в пирове.
И изведнъж Сандокан среща жената на живота си – нежна руса красавица, едновременно ласкава и крехка, а понякога и твърда като стомана. Романтиката е чиста, силна и неподправена, а нивото на носталгия и мечти в книгата – твърде, твърде голямо. Кораби, морета, викове, топовни и пушечни изстрели, барутеният дим се стеле като мъгла, алкохол, красиви жени, пирати щурмуват на абордаж…
Още ли не сте я прочели? Какво чакате?
9. ЗА ФИНАЛ.
Много мога да пиша любимите си книги. Наистина много. Пропуснал съм толкова книги, за които бих искал да пиша – „Дядо Прас” и „Глинени Крака” на Пратчет, „Необходими Неща” на Кинг, "Гробищен свят" на Саймък, „Галактически Хазартни Игри” на Уилям Форсчън, „Тайните на Черната Джунгла” и „Последните Флибустиери” на Салгари, „Островът на Съкровищата” на Стивънсън, „Историята на Дългия Джон Силвър” на Денис Джъд, „Мили Мой Мио” и останалите на Линдгрен, „Хвърчащата Класна Стая” и „Антон и Точица” на Кестнер, „Аз, Баба, Илико и Иларион” на Нодар Думбадзе, „Уинипегският Вълк” на Ърнест Томпсън Ситън, да не говорим за книгите-игри, които бяха основното ми четиво между 6 и 10 клас. Но както казва Михаел Енде в своята безсмъртна „Приказка Без Край”:
ТОВА Е ДРУГА ПРИКАЗКА И ЩЕ БЪДЕ РАЗКАЗАНА ДРУГ ПЪТ...
