Кога минаха осем години бре, да му се не види? Сякаш вчера бях просто поредния провинциалист, пристигнал наскоро в столицата и твърдо убеден да се реализира тук. Няколко месеца след идването ми в София си направих акаунт в Blogger и написах първото си книжно ревю - "Бленуващите кристали" на Стърджън. Определено не съм същия човек отпреди осем години - и книгите ми бяха по-малко, и постиженията, и килограмите, и цинизма, за сметка на това илюзиите бяха повече. Но, за какво ли ви занимавам изобщо с мои лични глупости?
За тези 8 години се случиха много работи. Издадох няколко свои книги и прочетох стотици други. Блогът се развиваше... до един момент. По-точно, до миналата година. Почна да ми писна да пиша ревюта, омръзна ми. Предпочитах да скалъпя няколко изречения надве-натри и да ги плесна в Гудрийдс. Не ми се занимаваше просто. И без това, през последните години се навъдиха достатъчно книжни блогъри, блогърки, блогърчета и блогърченца, които си гледат работата добре и мога да оставя това тежко бреме върху здравите им рамене. Истината е, че днес мислех да отпратя официално блога в дългосрочна (ако не и безсрочна) ваканция. От една страна ми е тегаво, че "Тъмния Ъгъл" трябва да изсъхне в забвение, ама от друга наистина трябва да спра.
Докато изведнъж... Цък.
Без да иска, случайно, един колега български писател, който не познавам лично - Емил Йотовски, ми подсказа какво да направя. Вместо да закривам, ще трансформирам блога. Вече няма да е читателски, а писателски. Вече на него няма да се публикуват ревюта на книги, а разкази на български автори. И без това, за ваш най-голям ужас, винаги съм се възприемал повече като писател, отколкото като книжен блогър.
Всеки, който иска да види свой разказ публикуван тук, на този блог, да се чувства свободен да ми го изпрати. Трите изисквания за разказа са да не е прекалено дълъг, да ми хареса и в него да има късче мрак. Това е. Въпросните разкази ги изпращайте като прикачени файлове на профила на блога във фейсбук. Отсега заявявам - няма да редактирам, няма да коригирам, ако разказите ви са на английски - няма да ги превеждам, нито пък публикувам. Пусна ли, ще е така, както сте ми ги пратили. Тъй че, внимавайте много за грешки.
Нямам специални изисквания творбата дали е публикувана някъде преди това под някаква форма - щом искате да е тук и преценя, че става, пускам. Не че мога да ви помогна кой знае с какво, но поне мога да осигуря няколкостотин уникални прочитания на разказа ви. Туйто от мене. Ако въпреки всичко сте зажалили много за ревютата ми на книги, винаги може да ги прочетете в Гудрийдс.
Пишете, старайте се, развивайте се. Вярвам във вас. Искам да ви помогна. Е, добре де, поне на читавите в редиците ви. Не се тревожете, ако не харесам творбата ви и откажа да я публикувам - всеки гледа от собствената си камбанария и аз далеч не съм мерило за успех. Не се и притеснявайте, че това което пишете на практика не става - по-важно е да сте добри като хора, има и по-важни неща от писането. И преди съм казвал - ние сме преди всичко човеци, после сме писатели, художници, учители, лекари, миньори и т.н. Винаги съм предпочитал готините като характер, пишещи недотам хубаво пред добрите писатели, които са задници. Писателите стават по-добри. Киселите дупета - не. Прекалено сме малко, прекалено добре се познаваме, за да не бъде това фактор, който да се отчете.
Вие пишете. Гордейте се с това.
Няма коментари:
Публикуване на коментар