Тътенът от експлозията отекна в главата му. Въздухът се разтрепера, изпълни се със синкава мараня. „Сега ще дойдат хора!“, мина през замаяния му ум, „Спасен съм!“
„Какви хора? Извън града си. Пукнат човек няма километри наоколо. Ако не излезе някой от тая проклета къща, свършен си.“
Гледаше през здрача и потопените в сивотата му връхчета на тревата. В другия край на поляната се издигаше едноетажна сграда. Тухлена, жълта, с висок ръждиво-кафяв покрив. Зад наполовина дръпнатите пердета на десния прозорец искреше светлина.
Никой не се затича, не блъсна в паника входната врата. Къщата стоеше неподвижна и тиха като дебнеща пантера. Докато чакаше, на Петър му стана горещо. Погледна назад. Автомобилът бе целият обвит в жълто-червени пламъци. Съскаха и облизваха жадно лъскавата ламарина.
Призля му. Поляната се раздвижи. Тревичките се издължиха изведнъж, завъртяха се към него, протегнаха тънки ръце с остри пръсти към тялото му. Безброй кръгли, зелени усти зинаха гладно насреща му. Тънки изумрудени езици се стрелнаха навън и облизаха устните.
Петър се надигна с изпъшкване. Крачолът на десния му крак висеше на парцали. Потоци кръв се изливаха от дълбока, грозна резка в бедрото му. Свали фанелката си, усука я и пристегна крака си. Кървенето сякаш намаля.
„Върви!“
Запълзя през тревата. Остра болка прорязваше гърдите му, докато се влачеше по корем по твърдата почва. Сивотата се сгъсти, премина в чернота. И в мрака, дебнещите го гладни лица се умножаваха. Кръжаха около него, следваха го на всеки метър. Очите им сияеха с червен блясък, по брадичките им капеше катранена слюнка.
Той лазеше упорито, вперил очи в светлинката на прозореца. Чувстваше, че само тя държи демоните надалеч. Имаше светлина, затова не можеха да го пипнат, а само се звереха насреща му.
Изтегли се с мъка по стълбите пред входа. Полулегнал, започна яростно да тропа по дървената врата.
Никой не му отваряше.
„Какво става? Къде, мамка му, са тия хора?“
Изправи се на едно коляно, успя да достигне звънеца. Но и неговото оглушително дрънчене остана без отговор.
По инерция, пъхна ръка под изтривалката. И напипа ключове!
Вдигна пред очите си тежката връзка. Ръката му трепереше. Висящите метални билетчета към спасението му се люлееха и се блъскаха едно в друго. Положи неимоверно усилие да се задържи на колене. Напъха най-големия ключ в ключалката и го завъртя.
Предверието тънеше в тъмнина.
Той започна да повръща. Докато спазмите го разтърсваха, демоните разцепваха въздуха със зловещо съскане. Бяха го последвали в къщата. Надигна замаян глава. Кръжаха около него, плезеха му се, изпиваха го с червените си очи.
„Махайте се!“
-Ехооо! – извика – има ли някой! Помогнете ми! Ра-ранен съм...
След няколко безпомощни вика, се убеди, че къщата е празна.
Посегна към бедрото си. Странно, не го болеше, но кръвта продължаваше да тече. По-слабо, но не спираше. Мракът се въртеше около него, понесъл в бесен танц хилещите се демони. С всяко завъртане, те се приближаваха все повече към него. Кривите им пръсти бръснеха въздуха на сантиметри от лицето му.
Светлина, струяща изпод една от затворените врати привлече погледа му. Същата светлина, която бе видял от прозореца. Тя се промъкваше в големия хол и хвърляше дълги сенки по мебелите.
„Телефон!“, шепнеше светлината, „Намери телефон!“
Залази из помещението. Прегледа всяко кътче, всяко ъгълче. Не се надяваше да се натъкне на забравен джиесем, по-скоро търсеше кабел. И „майка-приемник“, свързана с кабела. В жлеба на „майката“, като послушно коте, щеше да дреме продълговата черна слушалка. Като едно време, при родителите му.
По гърба му драскаха остри нокти. Деряха кожата му. Отровна слюнка капеше от демонските усти и изгаряше врата му. Едва се удържаше да не закрещи. „Наш си. Наш си!“, хихикаха чудовищата.
Освен хола, в къщата имаше още три стаи. Успя да отвори всички врати, въпреки че едва дишаше. Две спални и една баня. Никъде не откри стационарен телефон.
Строполи се смазан в ъгъла на банята. Опита се да стегне още превръзката около бедрото си, но вече не чувстваше ръцете си. Нито краката. Мракът го заобикаляше отвсякъде. Сгъстяваше се около него, натискаше гърдите, спираше въздуха му. Горещ дъх опари лицето му, мощни пръсти стиснаха врата му.
„Идиот такъв!“, изрева победоносно демонът. „Стационарни телефони по къщите ли търсиш, бе, глупако? Няма вече такова нещо! Пипнахме те! Пипнахме теее!“
Чудовището врътна рязко грамадната си лапа и прекърши врата му.
***
- Калине, обади се на баща ти, че трябва да тръгваме – каза жената на средна възраст. Тя и синът й – седемнайсет годишно момче с изсулени дънки и тънък летен пуловер- седяха на одеало за пикник на тревата. Върху одеалото се търкаляха празни пластмасови кутии и бутилки, салфетки, две дебели книги с кожени разделители, черен таблет.
Момчето тъкмо оглеждаше с лъча на фенерчето си вечерната гора. Тънката светлина чертаеше осмици и четворки между високите разлистени дъбове.
- Ти защо не му се обадиш? – провлачи глас то.
- Паднала ми е батерията.
- Окей. Момент. – момчето измъкна апарата от джоба си и го долепи до ухото си – Хей, тате? Идвай, че замръзнахме вече. Хубаво. Айде. – прибра апарата и погледна към майка си – След десет минути ще е тук. - Добре, че имаме обхват – майката се зае да прибира кутиите в голяма чанта, – как щяхме да го търсим къде се е запилял иначе...
- Вече навсякъде има обхват - каза момчето и пъхна книгите в чантата до кутиите, – миналата година един приятел се беше загубил до Полежан, в Пирин и дойдоха да го измъкнат за нула време. Едно време, без мобилни, как ли са измирали хората.
- Да – съгласи се майката, – животоспасяващи са си тези джиесеми.
Една кукумявка остро изкрещя над тях и двамата сепнато погледна към нея. После пак се заеха с багажа.
АВТОР: НЕВЕНА ПАСКАЛЕВА
Няма коментари:
Публикуване на коментар